Тим Северин
Брат по съдба (10) (Сага за героите на Севера)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Викинг (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sworn Brother, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
maskara (2017)

Издание:

Автор: Тим Северин

Заглавие: Брат по съдба

Преводач: Елисавета Маринкева

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: английски

Издание: Първо

Издател: СИЕЛА — СОФТ ЕНД ПАБЛИШИНГ

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: роман

Националност: Английска

Отговорен редактор: Антония Халачева

Редактор: Надя Калъчева

Технически редактор: Божидар Стоянов

Коректор: Надя Калъчева

ISBN: 978-954-649-958-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1664

История

  1. — Добавяне

Глава осма

— Заради силата му е — сподели с мен Торстайн Галеона две седмици по-късно. С Гретир най-после открихме исландски кораб, който срещу кожодерска сума ни откара в Торнсберг. Тримата — Торстайн, Гретир и аз — седяхме край кухненската маса във фермата на Торстайн. — Виж моята ръка. — Торстайн нави ръкав. — Може да се каже, че съм доста як. Обаче виж ръката на Гретир. Има мускули като на бивол, а и тези по гърдите и раменете не им отстъпват. Като деца се състезавахме кой ще вдигне най-тежкия камък и ще го метне най-далеч. Гретир винаги печелеше, а когато поотрасна, хората започнаха да се обзалагат дали ще успее да вдигне някой особено тежък камък, по техен избор. Обаче като го погледнеш, няма да кажеш, че е силен, не и преди да си свали ризата. Затова хората толкова често го подценяват. Предизвикват го, а после се чудят какво им е дошло на главата. Ако беше едър, страховит мъжага, нямаше да си навлича и половината беди, които като че ли го следват навсякъде. Хората щяха да стоят далеч от него.

Гретир както обикновено, почти не участваше в разговора. Виждах, че доведените братя ги свързва топло, пък било то и в основната си част, неизказано чувство. Убивахме си времето в очакване капитанът, който ни доведе до тук, да реши дали да рискува да продължи към Исландия. Приятелят ми обяви решението си да се върне у дома. На мен довери, че макар до края на присъдата му да остават още шест месеца, поне що се отнася до него, случаят е приключен. Смяташе, че е прекарал в изгнание достатъчно време, за да анулира кръвния си дълг към роднините на убития. Вече го познавах по-добре и разбрах, че недоотбитата присъда сега по-скоро го предизвиква, отколкото възпира. Вярваше, че ще добие слава — било то и печална — като мъж, достатъчно смел да нагоди присъдата към собствените си разбирания за справедливост.

Когато Гретир сподели решението да се завърне у дома, брат му обмисли внимателно въпроса и накрая каза с гърления си, боботещ глас:

— Съмнявам се баща ти да се зарадва да те види или изобщо да ти проговори. Предай от мен поздрави на майка ни и й кажи, че съм се уредил добре в Норвегия. Каквото и да стане, искам да знаеш, че винаги можеш да разчиташ на мен. А ако се случи най-лошото и бъдеш подло убит, се кълна, че ще открия убиеца ти и ще отмъстя. Давам ти думата си за това.

Макар и Гретир да обеща на алчния ни капитан да удвои обичайната такса до Исландия, капитанът вече три пъти отлагаше заминаването, не защото се страхуваше от лошия късмет на Гретир, а защото се опасяваше да не попадне на някоя късна зимна буря. Беше продажен, но пък добър моряк. Дори в този миг бе на кораба си в малкия поток до фермата на Торстайн и изпитателно се взираше в небето, следеше накъде се движат облаците и се молеше на Ньорд, бога на ветровете и вълните. Знаеше, че да прекосиш откритото море до Исландия не е шега работа по това време на годината.

Моряците дават прякори на корабите си. Плавал съм на Гмуреца, който имаше проблеми с газенето, а Ситото очевидно пропускаше вода. Екипажът наричаше кораба, който сега очаквахме да ни отведе в Исландия, Шишкото. Мъжът, построил го преди много години, планирал двойно по-голям кораб и едва след като предната част била завършена, си дал сметка, че средствата му са на изчерпване. Дървеният материал в Исландия по необходимост се внася от Норвегия. През онази година цените му рязко скочили, а собственикът на Шишкото бил вече здравата затънал в дългове и довършил кораба с останалия му наличен материал. В резултат носът на Шишкото бе елегантен и добре нагоден за плаване, но кърмата беше за оплакване, тромава и неугледна, и точно тя за малко не доведе до гибелта ни.

Капитанът знаеше, че Шишкото е бавен, тежък съд и са му нужни шест дни сравнително хубаво време.

— В този сезон ще изкараме късмет, ако случим на седмица попътен източен вятър — обясни капитанът, — но и той винаги може да се обърне и да ни вкара в беда.

В крайна сметка опитът му или парите ни го убедиха, че момента, е настъпил. Вдигнахме платна. В началото всичко вървеше добре. Източният вятър се задържа и ние бавно напредвахме на запад. По многото китове, които видяхме, се ориентирах, че сме подминали скалите и рифовете на Фароскиге острови. Макар че си плащах за плаването, наравно с всички се редувах да готвя на плоското каменно огнище в подножието на мачтата, помагах за платната, изтребвах вода и всячески гледах да бъда от помощ. Гретир напротив, изпадна в обичайното си намусено настроение. Лежеше на палубата, увит в пелерината си, или подбираше най-заслонените места, където пречеше на екипажа и дори когато бе ясно, че спъва работата, отказваше да се премести. Осемте моряци бяха твърде изплашени от репутацията му на кавгаджия, за да го изритат от пътя си. Вместо това го гледаха злобно, пускаха на висок глас забележки за лентяи и често изпадаха в състояние на справедлив гняв. Гретир само им се зъбеше и ги наричаше непохватни смешници и морски лакеи. Като приятел и спътник на Гретир бях искрено засрамен от детското му поведение, но гледах да не се меся. Каквото и да кажех, в това настроение той само щеше да се озлоби още. Затова и се правех, че не чувам, когато моряците презрително ми се подиграваха как търпя за другар такова животно. Стисках зъби, помнейки, че без намесата на Гретир животът ми най-вероятно щеше да приключи в пиянската кавга в Нидарос.

Шишкото бавно плаваше напред и независимо от годинките си даваше всичко от себе си, благодарение на трудолюбивия си екипаж и попътния вятър. За нещастие обаче времето ни изигра жесток номер. Същият източен вятър, който ни тласкаше така задоволително по курса, постепенно се усили. В началото никой не се оплака. Увеличението бе малко и лесно овладяемо. Екипажът свали платната и изглеждаше доволен. Не помнеха Шишкото да се е движил толкова бързо, при това в нужната посока. Привечер вятърът се усили още. Моряците укрепиха въжетата на мачтата, свалиха малко рейката на грота и провериха дали по палубата няма нещо, което евентуално да се развърже и причини щети. По-младите моряци вече изглеждаха леко притеснени. На третата нощ чухме как вятърът стене в платната; а когато слънцето изгря, видяхме, че по морето край нас се издигат ред след ред огромни вълни с пенести гребени. Сега се притесниха и старите моряци. Провериха колко вода се процежда през шевовете в трюма. Корабът изнемогваше; над писъците на вятъра ясно се чуваха тежките стонове на по-масивните греди. Към обяд капитанът нареди на екипажа да свали грога и да вдигне импровизирано аварийно платно. Вятърът се бе засилил толкова, че макар и не по-голямо от наметало, то ни бе напълно достатъчно. На кормилото останаха само капитанът и най-опитните членове на екипажа. Всяка насрещна вълна заплашваше да направи кораба неуправляем. И дума не можеше да става да следваме курса си, нито да легнем на дрейф и да изчакаме бурята да отмине. Шишкото бе твърде тромав и щеше да се преобърне, ако приберем платната. Най-добрата тактика бе да се движим по вятъра, така че огромните вълни да се разбиват безобидно под нас.

И сега започна да си казва думата грешката при изграждането на кораба. Един дълбоководен търговски кораб би имал стройна кърма, за да се издига безпроблемно, като чайка, по идещите зад гърба му вълни. Нашият кораб тромаво увисваше на произвола на водната стихия. А морето бе решило да стовари върху ни гнева си. Вълна след вълна се спускаха към широката кърма; усещахме как всеки удар разтърсва малкия ни кораб по цялата му дължина. Гребенът на всяка вълна с рев се разбиваше на пяна на палубата и оттам водата нахлуваше в открития трюм. Дори и най-неопитният мореплавател би разпознал опасността: ако поемеше твърде много вода, корабът ни щеше или да потъне от допълнителния товар, или водата в трюма щеше да го направи опасно нестабилен. Щеше просто да се преобърне и да ни повлече със себе си на дъното.

Без да ни се заповядва, моряците, в това число и аз, изтребвахме бясно, опитвайки се да върнем морската вода там, където й е мястото. Изнурителна, безкрайна задача — използвахме дървени ведра; един моряк загребваше вода, друг на палубата поемаше ведрото и го изсипваше през подветрената страна на кораба, залитайки се връщаше по подскачащата, хлъзгава палуба и подаваше ведрото обратно в трюма. Цикълът стана обречен с нахлуването на все повече и повече вода през злощастната ни кърма. Капитанът правеше всичко по силите си да помогне. Обръщаше кораба към всяка вълна опитвайки се да избегне косия удар по кърмата, и нареди вече безполезното платно да опънем като вълнолом, за да намалим силата на разбиващите се на палубата вълни. Това донесе само временно затишие. След цял ден непрекъснато изгребване, усещахме, че Шишкото започва да губи битката. С всеки изминал час ставаше все по-тромав. Водата вече стигаше до бедрата на мъжа в трюма, а предния ден се виждаха коленете му.

През цялото време, докато ние се мъчехме да спасим кораба подгизналият до кости Гретир лежеше на палубата като мъртвец, с обърнато към фалшборда[1] лице. Първо реших, че спада към нещастниците, страдащи толкова силно от морска болест, че те се превръщат в живи мъртъвци, неспособни да помръднат, без значение колко опасна е ситуацията. Но не и Гретир. От време на време го виждах как се извърта, за да се настани по-удобно на твърдата палуба. Намирах отношението му за необяснимо и се зачудих дали бе такъв фаталист, че се е примирил спокойно да посрещне предопределената му от норните съдба.

Грешах за приятеля си. На четвъртото утро от пътуването ни, след отвратителна нощ, изкарана в непрестанно изгребване, бяхме толкова изтощени, че едва стояхме на крака. Гретир изведнъж стана и се протегна. Погледна към мястото, където стърчахме с кървясали от умора очи и изтръпнали мускули. Нямаше как да не види изписалата се по лицата ни неприязън, докато го гледахме как най-после проявява интерес към обреченото ни положение.

Без да каже и дума, той отиде при отворения люк към трюма и скочи долу, мълчаливо махна на нагазилия до кръста във вода мъж, пое ведрото от него, напълни го с вода и го подаде на моряка горе. Отстрани изглеждаше като детска игра, макар и Гретир да трябваше да вдигне ведрото над главата си. Когато му го върнаха, Гретир повтори действието толкова гладко и бързо, че пълното ведро бе на нивото на палубата още преди изненаданият моряк да е готов да го поеме. Той залитна по нестабилната палуба и го изпразни през борда, като чакаше завръщането му, Гретир улови погледа ми и махна към второ ведро. Веднага го разбрах, взех ведрото и му го подадох. Той напълни и него и ми го върна. С моряка сновяхме напред-назад, изпразвайки ведрата колкото се може по-бързо, Гретир остана долу, докато бях твърде изтощен да продължа, предадох ведрото на друг моряк, същото направи и другият мъж. Гретир не наруши ритъма си, нито спря, когато втората двойка моряци трябваше да починат, просто продължи да пълни ведро след ведро с вода от трюма.

Подвигът му продължи осем часа, само с кратка почивка след всяко четиристотно ведро. Не можехме да повярваме на очите си. Гретир беше направо неуморим. Мъжете, които го бяха гледали накриво и се оплакваха от мързела му, сега го боготворяха. Вдъхновени от примера му, някак възвърнахме сили и работихме на смени, за да спечелим битката с водата в трюма. Без Гретир моряците и корабът им бяха обречени, и те го знаеха. Аз пък знаех, че Гретир спасява живота ми за втори път и че му дължа приятелство до гроб.

Засилен пред тираничния източен вятър, Шишкото едва не подмина Исландия. Когато бурята най-после заглъхна, капитанът успя да вмъкне кораба откъм подветрената страна на река Хвит. Като се има предвид конструкцията на Шишкото, бяхме направили рекордно бърз преход. Моряците слязоха на брега, хвалейки се с постижението, въпреки че похвалите бяха запазени най-вече за Гретир. Той бе героят на деня. Капитанът дори му върна половината пари и обяви, че Гретир може да остане на борда колкото си иска. После се закле, че ще остави Шишкото на котва, докато настъпи мореплавателният сезон.

— Защо не се възползваш от предложението му, поне за ден-два? — предложих на Гретир. — Ти остани на борда, а аз ще сляза долу и ще видя как ще реагират хората, когато разберат, че си се върнал преди изтичането на тригодишното изгнание.

— Торгилс, много добре знаеш, че не ме е грижа какво казват или правят хората. Искам да отида да видя майка си, Гердис, да й занеса новините от Торстайн и да видя как се оправят другите от семейството ми. В Исландия оставих още двама братя и ме е страх, че ги изоставих тъкмо когато те имаха най-голяма нужда от мен. Бяхме в разгара на кръвна вражда със съседите, говореше се за кръвнини и мъст. Ако не са разрешили спора, може би ще успея да помогна. Затова искам да намеря добър, бърз кон, с който да се прибера у дома.

— Виж, Гретир — му казах. — Като момче живях в тази област познавам местния старейшина, Снори Годи. Нека проверя дали според него има начин да се отмени последната част от изгнанието ти.

— Цяло чудо ще е Снори Годи да е още жив. Трябва да е вече старец. Чувал съм, че е мъдър пазител на реда. Не вярвам да одобри това, че съм нарушил правилата на изгнанието си.

— Снори винаги се е отнасял справедливо с мен — отговорих. — Може да се съгласи да стане посредник, ако му предложиш да платиш кръвнина на семейството на убития. Няма да струва много, нали вече си отбил по-голямата част от присъдата.

Но когато два дни по-късно изложих предложението си пред Снори Годи, отговорът му направо ме зашлеви в лицето.

— Значи не си чул за решението на Алтинга? — попита той.

— Какво имаш предвид?

Бях пътувал цял ден до голямата ферма на Снори, която ми се стори още по-процъфтяваща, отколкото я помнех. Самият Снори бе съвсем побелял, но очите му бяха същите — сиви и наблюдателни.

— На последния Алтинг Торир от Гард, бащата на момчетата, загинали при пожара в Норвегия, повдигна ново оплакване срещу Гретир. Обвини го, че умишлено е убил синовете му. Беше много убедителен и представи пълни подробности за клането. Твърдеше, че деянието е толкова зверско, че Гретир трябва да бъде обявен за скогармадур.

Потръпнах от ужас. В Исландия не използват думата току-така. Означава „горски човек“, извършил нещо така отвратително, че е осъден завинаги да живее далеч от хората. За тази присъда, пълно обявяване извън закона и доживотно изгнание, не може да има нито обжалване, нито помилване.

— Никой на Алтинга не искаше да съди Гретир за това толкова сериозно престъпление, без да изслуша и неговата страна — продължи Снори, — но нямаше кой да говори от негово име, а Торир бе толкова убедителен, че в крайна сметка Гретир бе поставен извън закона. Не можем да смекчим присъдата. По-добре иди и предупреди приятеля си, че е сам срещу целия остров. Ще бъде преследван като диво животно. Всеки, който го срещне, има право да го убие, случайно или умишлено. Освен това Торир обяви щедра награда за главата му.

— Ами семейството на Гретир? — попитах. — Те нямаха ли представител на Алтинга? Защо не го защитиха?

— Бащата на Гретир почина, а най-свестният от братята му, Атли, когото всички харесваха и щяха да послушат, беше убит в смъртоносната вражда, която семейство Асмундарсон води срещу хората на Торбьорн Вола. Ти, Торгилс, също трябва да внимаваш. Не се оставяй да те въвлекат във враждата заради приятелството ти с Гретир. Помни, че по закон всеки, който помага или укрива горски човек, се води съучастник в престъплението му. Моят съвет е за в бъдеще да стоиш колкото се може по-далеч от Гретир. Предай му съобщението ми и се сбогувай с приятеля си убиец. Започни нормален живот. Защо не се установиш някъде? Ожени се, създай семейство.

Бях ужасен. Гретир се бе върнал у дома, вярвайки, че му се полага да води нормален живот. Вместо това задочно бе осъден за престъпление, което бях сигурен, че не е извършил, несправедливост, която щеше да е пагубна за бездруго затворения му характер.

Знаех, че почти няма шанс да оцелее. Никой горски човек не бе доживявал до старини, освен ако не напуснеше завинаги Исландия. Със същия успех можеха да го обявят и за мъртъв. Аз на практика бях изгубил приятеля си.

За моя изненада Гретир дори не трепна, когато научи, че са го обявили за скогармадур.

— Горе главата, Торгилс. Не провисвай нос. За да ме заловят и убият, първо трябва да ме хванат. Не възнамерявам да бягам, а в Исландия имам приятели и съюзници, които ще пренебрегнат решението на Алтинга и при нужда ще ми дадат храна и подслон. Първо ще прескоча тайно при майка ми, а после ще видя как ще се подредят нещата, когато хората научат, че Гретир Силния се е върнал.

— Ще дойда с теб.

— Не, няма, приятелю — възрази той. — Снори мъдро те е посъветвал. Наистина трябва да опиташ да се задомиш. На възраст за женитба си, огледай се за жена, създай семейство. Ако имам нужда от помощта ти, ще те повикам. Междувременно прекрасно мога да се грижа за себе си и сам.

Двамата стояхме на върха на нисък хълм с изглед към закотвения ни кораб. Беше топъл и слънчев, почти пролетен ден. Гретир се наведе, откъсна стиска трева и я метна безгрижно във въздуха. Вятърът улови стръкчетата и ги отнесе.

— Обичам тази страна — каза Гретир. — Това е моят дом и никой не може да ме прогони оттук. Земята ще се погрижи за мен.

— Това няма да ти е достатъчно.

— Има една поговорка, „Гола е гърбината на този, който няма братя“ — отговори Гретир. Извади меча, откраднат от погребалната могила и с върха му изсече дълга ивица торф. После с копието си — след нападението в кръчмата навсякъде се движеше въоръжен — надигна торфа така, че да се оформи арка. — Дай дясната си ръка — каза. Когато подадох ръка, той леко прокара острието на меча по дланта ми. Все едно ме докосна с перце, но бликна кръв. Гретир прехвърли меча в лявата ръка и на свой ред сряза дясната си длан. Протегна ръка, дланите ни се срещнаха и кръвта се смеси. После се наведохме и минахме под торфа.

— Вече сме фостбрадралаг — каза Гретир. — Кръвни братя. И връзката помежду ни ще прекъсне само смъртта.

Сега, връщайки се към клетвата под арката, си давам сметка, че това бе поредният решаващ момент в живота ми. Аз, който не познавах майка си и чийто баща се държеше резервирано и студено, най-после открих сродна душа. При друго стечение на обстоятелствата сигурно щях да имам истински братя и сестри или по северния обичай, щях да бъда отгледан от приемно семейство. Вместо това се сдобих с кръвен брат, решение, взето от двама големи мъже, което направи връзката помежду ни още по-силна.

— Е, кръвни братко — каза Гретир с немирно пламъче в погледа. — Ето и първата ми молба към теб. Искам да ми помогнеш да си открадна кон.

И преди изгрев-слънце двамата с Гретир, облечени в тъмни дрехи, припълзяхме на една поляна, където бях мярнал красива черна кобила. Под прикритието на мрака успяхме да я примамим да се отлъчи от стадото, достатъчно Гретир да й метне юзда, скочи на гърба й и потегли към дома. Или приятелството ни, започнало с обир на гроб, официално влезе в сила с кражбата на кон.

Бележки

[1] Перило. — Б.ред.