Тим Северин
Брат по съдба (20) (Сага за героите на Севера)

Глава осемнадесета

Много се е писало за великолепието на Константинопол, градът, който северняците наричаме Миклагард, а други — Метропол, или просто Великия град. И все пак никъде не съм чел за феномена, който привлече любопитството ми при пристигането в устието на тесния проток, на който е разположен Константинопол. Там морската вода тече само в една посока, което е противоестествено. Всеки моряк знае, че на такова малко пространство няма как да няма приливи и отливи. Ако те са едва доловими, както при Константинопол, значи водата изобщо не би следвало да се движи. И все пак капитанът на товарния кораб, който ме докара до протока, твърдеше, че морето винаги тече в една и съща посока.

— Задължително от север на юг. Понякога течението е бързо като пълноводна река. — Минавахме между двата скалисти носа, които бележат северния вход към протока. — Говори се, че едно време тези скали се удряли една в друга и разбивали на трески всеки дръзнал да премине кораб.

Навлязохме в течението и скоростта ни се увеличи. Група мъже на брега товареха кораб. Правеха го ръчно, с привързани към тялото им въжета. Сетих се как холопите влачеха лодките в земята на русите.

— Сега ще ти покажа нещо още по-изумително — каза капитанът, доволен, че ще отвори очите на един невеж чужденец за чудесата на родното пристанище. — Виж онзи кораб там. — Посочи едно шишкаво търговско корабче. Беше пуснало котва далеч от брега, но екипажът му мистериозно защо продължаваше да гребе. — Изобщо не е на котва. И най-дългото въже не стига до дъното. Кормчията пуска от палубата голяма кошница с камъни, за да улови подводното течение. То върви в обратната посока, от юг на север.

Бях твърде изумен, за да коментирам. Проливът пред нас се разширяваше и отвъд бреговете, с вилите и селските им къщички, се откриваше гледка, каквато дори не си бях представял.

Константинопол бе огромен. Виждал бях Дъблин от Черното езеро и бях плавал по Темза към пристанището на Лондон, но Константинопол несъмнено бе далеч по-голям от тях. Говореше се, че населението му надвишава половин милион души, десет пъти повече от това на най-големия град в познатия свят. Може и така да беше, съдейки по огромния брой палати, обществени сгради и вили, ширнали се по цялата ширина на полуострова пред мен. Вдясно от нас имаше просторен залив, натъпкан с търговски кораби с всевъзможни големина и форми. Над кейовете се извисяваха складове и арсенали. Видях в далечината корабостроителници и докове. От водата започваше внушителна крепостна стена, чиито зидове обграждаха града докъдето стигаше погледът. Но дори и високата стена се губеше пред сградите вътре, цял хоризонт величествени кули, колони, покриви и кубета, от мрамор, камък и тухли, не дърво и слама като в градовете, с които бях свикнал. Но не великолепието на града ме слиса, нито излъчващото се от него усещане за вечност; приел го бях за приказно място още когато Боли Боласон пя осанни в негова чест. Причината за безмълвното ми изумление бе друга: над панорамата на града доминираха църкви и манастири, повечето с непозната за мен форма — кубета, над които се извисяваше кръста, символ на Белия Христос. Някои бяха покрити със златни листа и блестяха на слънчевите лъчи. Изобщо не се бях сетил, че крайната ми цел е център на вярата към Христос.

Нямах много време да разгледам цялото това великолепие. Течението бързо ни отведе в пристанището, за което капитанът гордо ме информира, че заради благоденствието и богатството си е известно в целия цивилизован — наблегна на думата — свят като Златния рог.

— На кея ще ни чака човек от митницата, който ще провери товара и ще прибере данъка. Десет процента за ненаситните мошеници от императорската хазна. Ще го помоля да изпрати някой чиновник да те заведе до императорския архив, там ще предадеш писмото си. — После добави многозначително: — Пожелавам ти късмет, ще ти трябва, щом ще си имаш работа с писарушките.

Бързо открих, че моят научен в манастира гръцки или развеселява, или ядосва хората. Служителят в палата, който прие писмото на ибн Хаук от името на протокола, реагира по втория начин. Преди да благоволи да ме приеме, ме остави да чакам цял час в едно мрачно преддверие, после както и бе предсказал ибн Хаук, бях посрещнат с отработено бюрократично безразличие.

— Това ще бъде надлежно представено на мемориалите — каза служителят и докосна написаното с толкова старание писмо на ибн Хаук с края на пръстите си, сякаш носеше зараза.

— А дали мемориалите ще пожелаят да изпратят отговор? — попитах учтиво.

Чиновникът сбърчи устна.

— Мемориалите — каза, — са секретари в императорския архив. Те ще проучат документа и ще решат дали писмото следва да бъде заведено в архива, или заслужава да бъде поетапно предадено на картуралиса — видя озадачената ми физиономия, — главният архивар. Той от своя страна ще реши дали да го препрати към дромос, външния министър или към базиликоя, който оглавява службата за специалните посланици. И в двата случаи трябва да се получи одобрението на секретариата и естествено, разрешение от самия министър, преди писмото да бъде придвижено напред.

Отговорът му ме убеди, че съм приключил със задълженията си към ибн Хаук. Писмото щеше да затъне в имперската бюрокрация за месеци напред.

— А бихте ли ми казали къде мога да открия варангите?

Секретарят презрително се намръщи на архаичния ми гръцки.

— Варангите — повторих. — Императорската охрана.

Последва пауза, през която той бърчи нос, сякаш бе надушил нещо неприятно.

— О, говориш за винените мехове на императора — каза накрая. — Впиянчените варвари. Нямам и най-малка представа. Питай някои друг. — Беше пределно ясно, че знае отговора, но не желае да ми помогне.

По-голям късмет изкарах с един минувач на улицата.

— Върви по главната улица, покрай галериите и аркадите магазини до Милиона — това е колона с увита покрай основата тежка желязна верига. Над нея има купол, който се държи от четири колони, малко прилича на обърнат супник. Няма как да не го видиш. Оттам водят началото си императорските мерки за разстояния. След като подминеш Милиона, свърни по първата пряка вдясно. Ще видиш голяма сграда, малко като затвор, и нищо чудно, след като точно това и беше. Сега там е казармата на императорската охрана. Ако се изгубиш, питай за Нумера.

Последвах напътствията му. Стори ми се логично да потърся варангите. Не познавах никого в големия град. От щедростта на ибн Хаук в кесията ми бяха останали няколко сребърни монети, които скоро щяха да бъдат изхарчени. Единствените северняци, за които знаех, че живеят в Миклагард, бяха стражите от императорската охрана. Идваха от Дания, Норвегия, Швеция и Англия. Много, като бащата на Ивар, преди това бяха служили в Киев. Хрумна ми, че може дори да пробвам да постъпя при тях, нали все пак бях служил с йомсвикингите.

Планът се оказа тромав и екзотичен колкото и познанията ми по гръцки, но Один не ме изостави дори в града на църквите.

Когато наближих Нумера, от казармата излезе някакъв мъж и пое през големия площад в посока, обратна на моята. Очевидно беше от охраната, личеше по височината и широките му рамене. Беше една глава по-висок от ромеите, които са дребни и спретнати, с тъмна коса и маслинена кожа, облечени по гръцката мода — широка риза и панталони за мъжете и дълги, драпирани роби и воали за жените. За разлика от тях стражът носеше червена туника, а на дясното му рамо видях окачен тежък меч; дългата си руса коса бе сплел на три плитки. Докато зяпах тила му, разпознах в него нещо познато, нещо в походката. Вървеше като поклащащ се по вълните кораб. Забързаните граждани бяха принудени да отстъпят встрани и му направят път, като река, която тече покрай камък. Само един исполин вървеше така — брата на Гретир, Торстайн Галеона.

Хукнах след него. Съвпадението ми се стори толкова голямо, че дори не смеех да благодаря на Один, от страх да не съм се излъгал. Още носех арабска роба и гледката трябва да е била странна за минувачите — рус варварин с развят памучен халат грубо разбутва тълпата и преследва императорски страж.

— Торстайн! — извиках.

Той спря и се обърна. Видях лицето му и се заклех да принеса благодарствена жертва на Один.

— Торстайн! — повторих, вече по-отблизо. — Аз съм, Торгилс, Торгилс Лейфсон. Не съм те виждал, откакто с Гретир пътувахме за Исландия и се отбихме във фермата ти в Тонсберг.

Торстайн ме гледаше озадачено. Арабската туника сигурно го обърка, а и лицето ми бе почерняло от слънцето.

— В името на Тор и козите му — изръмжа, — наистина е Торгилс. Какво, за бога, правиш тук и как изобщо си се добрал до Миклагард? — Удари ме по рамото и аз, без да искам изстенах — засегна раната от ножа на Фройгер.

— Току-що пристигам — отговорих. — Дълга история е. Дойдох от Гардарики, по реката, с търговците на кожи.

— Но как те пуснаха сам в града? Търговците могат да влязат в Константинопол, само ако са придружени от служител на императора.

— Дойдох като куриер на един посланик. Радвам се да те видя.

— И аз — сърдечно каза Торстайн. — Чух, че в Исландия си станал кръвен брат на Гретир. Значи двамата сме роднини. — Изведнъж се сепна, сякаш първоначалната му радост бе неуместна. — Бях тръгнал към палата, но има време да пийнем по чаша вино в някоя таверна. — След това, странно, ме хвана за рамото и едва ли не ме изтика от открития площад под една от аркадите.

Свърнахме в задната стаичка на първата таверна. Там Торстайн седна така, че да не се вижда от улицата.

— Съжалявам, че бях така рязък, Торгилс, но никой не знае, че Гретир ми е брат и искам това да си остане така.

Възмутих се. Не си бях представял, че Торстайн ще крие роднинската си връзка с Гретир. Оказа се, че сериозно съм го подценил Торстайн.

— Торгилс, помниш ли обещанието, което дадох на Гретир във фермата си в Норвегия? В деня, в който отплавахте за Исландия?

— Обеща да отмъстиш за него, ако бъде подло убит.

— Затова съм в Константинопол — продължи Торстайн и в гласа му се промъкна нова нотка. — Дойдох тук по дирите на мъжа, които го уби. Много време ми трябваше да го открия, но вече съм близо. Всъщност не искам той да знае колко точно близо съм. Не че мисля, че ще опита да побегне, твърде далеч стигна за това. Но, искам да избера подходящия момент. Моето отмъщение няма да е скрито-покрито, а нещо, което хората ще запомнят.

— Говориш като Гретир — отговорих аз. — Но кажи ми, как се озова в Миклагард Торбьорн Онгул?

— Значи знаеш, че това еднооко копеле причини смъртта на Гретир и Илуги. Алтинга го осъди на изгнание, задето е убил Гретир с помощта на магия. Оттогава гледа да не се набива на очи. Отиде в Норвегия, после дойде тук, в Миклагард, където има малка вероятност да налети на други исландци или да бъде разпознат. Другите стражи не знаят нищо за миналото му. Кандидатства за поста преди година; отговаряше на всички условия, намаза няколко джоба и си спечели име на надежден воин. Това е другата причина да искам да нанеса удара в подходящия момент. Стражата няма да го одобри.

Замълча за момент, после тихо каза:

— Торгилс, пристигането ти усложнява нещата. Не мога да позволя нищо да попречи на обещанието ми, нито да рискувам да се проваля. Бих предпочел да напуснеш Константинопол, докато уредя сметките си с Торнбьорн.

— Има и друг начин, Торстайн. И двамата сме длъжници пред паметта на Гретир, ти като доведен, аз като кръвен брат. Като свидетел на клетвата, която ти му даде, аз трябва да те подкрепя. Сигурен съм, че срещата между нас бе уредена от Один и че той го направи с цел. Докато целта му стане ясна, аз те моля да размислиш. Опитай да измислиш как да остана в Константинопол, за да съм ти под ръка. Защо не се запиша в стражата? Под чуждо име, разбира се.

Торстайн поклати глава.

— И дума не може да става. Точно сега доброволците са повече от свободните места. Аз платих щедър подкуп, за да ме приемат. Четири пунда злато взимат алчните служители, които изготвят списъците. Заплатите, разбира се, са толкова добри, че си връщаш парите за три-четири години. Императорът е достатъчно хитър да гледа охраната му да е доволна. Ние сме единствените, на които може да се довери в този интригантски град. — Замисли се, после добави: — Може и да има начин да уредя да останеш, но трябва да си много дискретен. Всеки телохранител има право да наеме слуга. Черна работа, но ще имаш достъп до казармите.

— Не рискуваме ли Онгул да ме види и разпознае?

— Не и ако не се набиваш на очи. Стражата значително нарасна, сега сме почти петстотин и вече не се побираме в Нумера. Две или три части са разквартирувани в бившите казарми на екскубиторите — гръцката дворцова стража. Те са в упадък, докато нашият престиж расте. Там държи стая Онгул — друга причина да ми е трудно да избера момента да му потърся сметка за смъртта на Гретир.

Ето как станах ординарец на Торстайн. Работата не бе трудна, не и за човек, който е работил в палата на онова конте, дъблинския крал Сигтригур. Оттам се бях научил да реша и сплитам коси, да пера и гладя дрехи и да лъскам до блясък ризници и оръжия.

Точно гордостта, която варангите изпитваха към оръжията си, предостави на Торстайн възможността да си отмъсти много по-рано, отколкото той, а и аз, очаквахме.

Византийците обичат показността. Обожават бляскавите паради повече от всички познати ми народи. Почти не помня ден без парад или церемония, в които василевсът да не вземе видно участие. Може да бе процесия от палата, за служба в някоя от многобройните църкви, официален парад в памет на някоя военна победа или посещение на пристанището за преглед на флотата и арсенала. Дори „екскурзиите“ до Хиподрума — на не повече от една стрела от външната стена — се организираше от церемониалмайстор и хилядите му подчинени. Всичко се правеше по сложен протокол, в които подробно бе описано кой какво място заема в дворцовата йерархия, каква е титлата му, как следва да се обръщаш към него и прочее. Оформеше ли се императорска процесия, досадниците от протокола се щураха навсякъде, за да се убедят, че всеки в колоната е на мястото си и че носи съответния символ на ранга си — камшик със скъпоценни камъни, златна верижка, плочки от слонова кост, диплома, меч със златна дръжка, обсипана със скъпоценни камъни златна яка и прочее. Зяпачите лесно разпознаваха императорското семейство — само на тях бе позволено да носят пурпурно. А непосредствено пред и зад тях маршируваше кралската гвардия.

Варангите носеха символа на занаята си: бойна секира и меч. Секирата беше с едно острие, често със сребърни инкрустации. Дръжката се мажеше с восък чак до ръкохватката от красива, ръчно съшита кожа. И острието, и дръжката лъщяха до блясък. Тежкият меч се носеше увесен през дясното рамо, но при украсата му се появяваше проблем, защото златната дръжка вече бе емблема на спартариоса, дворцов служител от среден ранг, чиито права и привилегии ревностно се пазеха. Стражите съответно трябваше да изберат друга емблема. По време на моя престой в Константинопол бяха популярни сребърните дръжки, а някои стражи слагаха на мечовете си ръкохватки от екзотично дърво. Почти всички бяха платили за ножници, покрити с алена коприна, в тон с туниките.

По-малко от седмица, след като постъпих на служба при Торстайн, в Нумера се получи послание от логотета, висш дворцов служител. След три дни василевсът и свитата му щяха да присъстват на благодарствен молебен в църквата на Хагиа „София“, и стражата трябваше да осигури обичайния ескорт. Логотетът — твърде велик да уговори нещата лично — настояваше, че случаят е важен и следва да участва цялата стража, в пълна парадна униформа.

Първата работа на командирите бе да свикат хората си за генерална репетиция на големия плац пред Нумера. Гледах от един прозорец и трябва да призная, че бях впечатлен. Варангите изглеждаха страховити, ред след ред здрави, брадати мъжаги, на вид достатъчно кръвожадни да изпълнят с ужас всеки враг. Имаше неколцина по-едри дори от високия Торстайн. Мярнах и злобния едноок Торнбьорн Онгул.

Когато репетицията свърши, ординарците изтичахме на плаца и събрахме туниките, коланите за мечове и останалите части от снаряжението, които трябваше да пазим в прегледен вид до самата процесия. Много от войниците естествено се събраха на приказки. Видях как Торстайн се присъедини към групичката, в която бе и Торнбьорн Онгул.

Аз, без да мисля, го последвах.

Заех позиции в периферията на кръга, като внимавах да не попадам в полезрението на Торнбьорн Онгул, но да съм достатъчно близо, за да следя какво става. Както бях забелязал още при йомсвикингите, военните нямат по-любимо занимание от това да сравняват оръжието си. Точно това правеха стражите. Фукаха се с мечовете, секирите и камите си и разказваха силно преувеличени истории за предимствата на всяко едно оръжие — превъзходната му балансираност, остротата, как не се изтъпява при удар в дървен щит, колко точно врагове е покосило и т.н.

Когато дойде ред на Онгул, той извади меча си и гордо го размаха.

Устата ми пресъхна. Мечът бе същият, който Гретир открадна от погребалната могила. Веднага го познах — уникално оръжие, красиво изработено с вълнообразната украса по метала на острието, доказателство за майсторството на франкските ковачи. Онгул го изтръгна от Гретир, като отряза пръстите на кръвния ми брат, докато той умираше на мръсния под в землянката на Дранг. Отбелязах си да разкажа на Торстайн как точно мечът попадна в ръцете на Онгул, но убиецът на Гретир ме отмени. Стражът до него поиска да разгледа меча и Онгул гордо му го подаде. Мъжът посочи на Онгул, че е нащърбен на две места.

— Трябва да дадеш да го поправят. Срамота е да държиш такъв хубав меч нащърбен.

— О, не — протестира нафукано Онгул, докато поемаше обратно оръжието си. — Аз сам направих тези следи, в деня, в който със същия този меч сложих край на дните на омразния разбойник Гретир Силния. Мечът беше негов, а острието се нащърби, когато отсякох главата му. Гретир Силния не беше като другите хора. Даже костите по врата му бяха като от желязо. Четири силни удара ми бяха нужни да отсека главата. Няма да залича следите дори командирът да ме накара.

— Може ли да видя този меч? — попита глас. Разпознах гърления тон на Торстайн Галеона и видях как Онгул му подава оръжието. Торстайн пробно го завъртя, за да открие това, което познавачите на мечове наричат сладкото място, точката, в която острието поема цялата сила и задължително улучва целта. Тълпата се отдръпна да направи на Торстайн място, при което, за мой най-голям ужас, мъжът пред мен отстъпи встрани. Онгул се огледа и единственото му око спря върху лицето ми. Разбрах, че веднага ме позна като мъжа, който върна от Дранг след смъртта на Гретир. Намръщи се, мъчейки се да отгатне какво правя тук, но бе твърде късно.

— Отмъщавам ти за Гретир Асмундарсон, мъжът, който ти подло уби — извика Торстайн, вдигна нащърбения меч и от целия си висок ръст го стовари право върху незащитената глава на Онгул. Торстайн бе открил сладкото място. Мечът разцепи черепа на Онгул като диня. Убиецът на най-добрия ми приятел умря на място.

За миг се възцари изумено мълчание. Събралите се зяпаха трупа на Онгул, проснат на плочите на парадния плац. Торстайн не се и опита да избяга. Стоеше с окървавения меч в ръка, а на лицето му се бе изписало дълбоко задоволство. После спокойно избърса кръвта от меча, дойде при мен и ми го подаде с думите:

— В памет на Гретир.

Когато слухът за убийството стигна екскубиторите, които отговаряха за реда, те изпратиха човек да арестува Торстайн. Изпълнил клетвата си, той се остави да го отведат, без да оказва съпротива.

— Няма никакви шансове — каза командирът на Торстайн, закален ветеран от Ютландия с десет години служба в стражата. — Убийството в границите на двореца е сериозно престъпление. Писарушките в императорския секретариат ни мразят толкова много, че няма да изтърват възможността да разтурят частта ни. Ще кажат, че смъртта на Онгул е просто поредната долна свада между кръвожадните варвари.

— Няма ли как да му помогнем? — попитах аз. Още стисках меча на Гретир.

Ютландерът се извърна към мен.

— Не и ако не смажеш везните на Темида — ми отговори многозначително.

Мечът на Гретир сякаш оживя в дланта ми.

— Какво става, ако един страж умре при изпълнение на дълга си? — попитах.

— Неговата собственост се разделя между другарите му. Такъв е обичаят ни. Ако остави вдовица или деца, разиграваме на търг личните му вещи; парите и неизплатените му към момента заплати, отиват за тях.

— Казваш, че Торстайн е обречен. Не можем ли да разиграем на търг вещите му, включително и този меч? Онгул ви разказа как го открадна от Гретир Силния, а вие видяхте как Торстайн си го възвърна.

Ютландерът ме изгледа изненадано.

— Този меч струва колкото заплатите ни за две години.

— Знам, но Торстайн ми го подари и аз с радост ще го предложа на търг.

Командирът ме погледна заинтригувано. Познаваше ме само като прислужник на Торстайн и бе любопитен да узнае каква точно роля съм играл в събитията. А и вероятно се чудеше дали не може сам да стане собственик на меча.

— Предложението ти е необичайно, но ще видя какво мога да направя. По-добре ще е да направим търга без знанието на гърците. Иначе ще започнат да твърдят, че сме толкова алчни, че сме разпродали вещите на Торстайн още преди смъртта му. Не че точно те имат право да обиждат на алчност. Там нямат равни.

— Искам да те помоля за още нещо — продължих настоятелно. — Много хора чуха Торстайн да споменава името на Гретир Силния точно преди да посече Торнбьорн Онгул. В момента се носят какви ли не догадки защо точно го направи. Ако търгът се проведе довечера, когато интересът стане най-голям, ще привлечем повече хора.

На търга същата вечер на площада на Нумера се стече половината стража. Точно това и целях.

Командирът на Торстайн, Рагнвалд, призова за тишина.

— Всички знаете какво се случи днес следобед. Торстайн, по прякор Галеона, отне живота на един свой сънародник, Торнбьорн Онгул. Никой от нас не знае защо. Торнбьорн няма да ни каже, защото е мъртъв, а Торстайн е в карцера и чака да бъде съден. Но този мъж, Торгилс Лейфсон, твърди, че може да отговори на въпросите ви и иска да предложи на търг меча, който Торстайн му даде. — Обърна се към мен. — Твой ред е.

Изкачих се на един каменен блок и се обърнах към публиката си. Вдигнах меча, за да го видят всички и изчаках, докато привлека напълно вниманието им.

— Нека ви разкажа откъде иде този меч, как бе открит сред мъртвите, къде пътува и историята на великия му собственик. — Започнах разказа за Гретир Силния и забележителните случки от живота му, от нощта, в която ограбихме погребалната могила и всичко, добро и лошо, което преживяхме заедно, как той два пъти ми спаси живота, първо в пиянското сбиване и после на неуправляемия кораб. Разказах им за човека Гретир: колко своенравен и упорит можеше да бъде, колко често добрите му намерения водеха до трагични резултати, как можеше да е груб и брутален, как не знаеше силата си и все пак опита да не изневери на себе си и в най-трудните времена. Описах им живота му като изгнаник, триумфалните му победи и как накрая бе поразен от черния сейдур на приемната майка на Торнбьорн Онгул.

Това бе сагата на Гретир и докато я разказвах, знаех, че мъжете ще я запомнят и ще я повторят, а името на Гретир ще продължи да живее в паметта им. Изпълнявах последното обещание, което дадох на кръвния си брат.

Когато свърших разказа си, ютландерът се изправи.

— Време е да разиграем на търг меча на Гретир Силния — извика високо той. — От това, което чухме, излиза, че смъртта на Онгул не е убийство, а честно отмъщение, което нашите закони и обичаи оправдават. Предлагам парите, които съберем от продажбата на меча, да се дадат за защитата на Торстайн Галеона. Призовавам ви към щедрост.

Тогава се случи нещо забележително. Наддаването започна, но не по начина, по който бях очаквал. Всеки страж извикваше почти нищожна цена, а ютландерът отмяташе по един рабош.

— Седем пунда злато и пет нумизми — обяви, когато събра отметките. — Това трябва да стигне Торстайн да отърве въжето и само да лежи в затвора.

Огледа кръга от вперили поглед в него мъже.

— В моята част има свободно място — извика той. — Предлагам да бъде заето, не срещу заплащане, а по взаимното съгласие на събралите се тук. Предлагам мястото на Торстайн Галеона да поеме кръвният брат на Гретир Асмундарсон.

Мъжете одобрително изръмжаха, а един или двама удариха с дръжките на мечовете си по камъните. Ютландерът се обърна към мен:

— Можеш да запазиш меча, Торгилс.

Ето как аз, Торгилс Лейфсон, постъпих на служба в стражата на василевса в Метропола и впоследствие се заклех във вярност към мъжа, когото някои наричаха „Гръмотевицата на севера“, а други — „Последния викинг“. В служба при него пътувах до всяко кътче на света, натрупах богатство, достатъчно за платна от коприна за цял един кораб, и в качеството си на негов шпионин и дипломат бях на една стрела разстояние да го възкача на трона на Англия.