Тим Северин
Брат по съдба (13) (Сага за героите на Севера)

Глава единадесета

Призоваха ни да спечелим петнадесетте си марки сребро в началото на септември. Кнут настъпваше срещу обединените сили на врага; негов посланик привика йомсвикингите да се присъединят към отплавалата от Англия флота. Пратеникът се вмъкна в крепостта ни предрешен като саксонски търговец, защото враговете на Кнут вече бяха заели позиции между нас и мъжа, на който бяхме приели да служим. На запад от Йомсбург многочислена норвежка армия вече нападаше датските територии на Кнут, съюзниците им, шведите, върлуваха из кралските земи в Скане, отвъд Балтийско море. Това оставяше фелага в опасна изолация. Съветът се събра, за да реши как най-добре да посрещнем заплахата. След много спорове бе решено към краля да се присъединят два кораба с най-опитните воини. Останалите йомсвикинги, по-малко от стотина мъже, щяха да останат и отбраняват цитаделата срещу вражеско нападение.

— Остани и довърши обучението си — посъветва ме Транд. Беше прибрал снаряжението си в кожена торба, която му служеше и за спален чувал по време на битки. Спадаше към най-опитните воини на фелага и бе назначен за втори главнокомандващ на единия от корабите ни. Транд бе толкова мълчалив, че беше трудно да отгатнеш какво точно мисли, но речта ми в защита на Торкел Високия като че ли не бе накърнила приятелството ни.

— Вече се записах за експедицията — му казах. — Ако искам да взема среброто на Кнут, ще трябва да го заслужа. А и тренировките започват да стават скучни.

— Както искаш. — Извади меча си наполовина от ножницата, огледа острието и внимателно го прибра обратно. Ножницата беше увита с непрана овча вълна; маслата в козината пазеха метала от ръжда. Като допълнителна мярка Транд уви дръжката с ленена лента, за да „запечата“ пролуката между нея и острието.

— Искам да те предупредя — погледна към мен, — че Кнут ще прати йомсвикингите на бойната линия. За това те обучаваха тук. Но си неподготвен за морска битка. Там няма да се стигне до клиновиден строй и стени от щитове. Морските битки се водят отблизо често са жестоки и хаотични, и за да победиш, ти трябва и немалка доза късмет.

Същия следобед отидох да взема оръжието си. Оръжейникът досега ме гледаше с безразличие и ми зачисляваше повредени ризници и първото попаднало му под ръка оръжие. Сега знаеше, че отивам на война и се постара повече. Получих ново бирни и шлем вече по мярка, с метална мрежа, която се спускаше от носа надолу и пазеше гърлото. Оръжейникът ме снабди и с добър меч с украсена метална дръжка, две ками, половин дузина копия, пика и щит от липово дърво, както и бойна секира с къса дръжка. Когато изсипах оръжията си на земята до Транд, той коментира:

— На твое място щях да сменя дръжката на меча. Опаши я с насмолен конец, за да не се хлъзга, когато дланите ти се изпотят. Ще ти трябва и втори щит.

— Втори?

— Всеки има втори щит. Нищо показно, просто лек дървен диск. Нареждат се отстрани на кораба — има един специален улей по горния стрингер. Изглеждат ефектно. Опитът ми показва, че половината битка е спечелена още преди първия удар, ако успееш да внушиш на врага си страх с вида и държането си.

Съветът избра за емблема колело с редуващи се червени, черни и бели полета. Трябва да призная, че щитовете изглеждаха внушително. Придадоха на двата ни кораба заплашителен вид, макар и за познавача веднага да ставаше ясно, че и те, също като пристанището на йомсвикингите, са морално остарели и зле поддържани. Двата дракара, плоскодънни кораба от среден размер, бяха всичко останало от тридесеткорабната флота на йомсвикингите, основната част от която бе потопена или заловена от граф Хаакон. Корабните майстори на фелага бяха направили всичко по силите си да ги пуснат на море, запълниха със смола шевовете и намазаха дебело с катран  външната страна на киловете, но дъските на палубите бяха криви и скърцаха, а по мачтите имаше пукнатини. За щастие покрай Йомсбург гледаха лен и без проблеми се снабдихме с нови платна и такелаж. И все пак, когато потеглихме през един ясен, хладен ден през септември, за всички ни бе пределно ясно, че двата кораба са трудни за управление и бавни, и че екипажите им са от по шестдесет неопитни моряци.

Един пълен дракар предлага малко удобства. Едва се разминавахте между сандъците, които служеха за пейки. Единственият проход бе дървена пътека в средата на кораба, свързваща малката палуба при носа с палубата на кърмата, където стоеше капитана-ют, набит великан, изгубил едното си око в някаква дребна разпра. Приличаше на едноок бандит. Огледах спътниците си — бяха от какви ли не земи и раси; приличахме повече на пирати, отколкото на обучена бойна единица. Истината бе, че сме наемници, тръгнали за пари и слава — и се зачудих колко ли ще трае дисциплината и верността към фелага.

Липсата ни на опит пролича в хаоса покрай отплаването. Открихме местата си по дракарите, отвързахме греблата и ги наместихме в ключовете. Мъжете пробно махаха с греблата, за да пробват силата си и се нагодят в най-удобната позиция. Тия, които не внимаваха, забиваха лакти в съседите или цапардосваха мъжа отпред. Понесоха се клетви и гневно мърморене на няколко езика, и капитанът ни трябваше да изчака със заповедта да вдигнем котва. Двата дракара бавно напуснаха пристанището, а нестройно размаханите гребла им придаваха вид на сакати насекоми.

Течението работеше за нас. Задминахме сега неизползваемия пристанищен портал и се отправихме към устието на реката. Тук стана ясно кои от мъжете са се учили да гребат по реки и езера и кои са истински моряци. Тези от по-спокойните води гребяха с мощни, плавни движения, при опитните моряци те бяха кратки и насечени, като, разбира се, двата стила не си пасваха и това породи още псувни и спорове. После дракарите бяха подхванати от първите океански вълни и един от „речните“ гребци си изкълчи китката. За щастие случихме на попътен, свеж източен вятър. Вдигнахме новото платно, прибрахме греблата на борда и оставихме управлението в ръцете на капитана и кормчията му.

— Да благодарим на Свантевит за този вятър — каза лужикът до мен, бръкна в ризата си, извади малко дървено изображение на своя бог и го закрепи в една ниша до седалката си. — Някой да познава този бряг?

Мъжът през три места от нас трябва да беше селандер.

— Минавах редовно оттук с чичо ми, докато караше плодове и зеленчуци за Рутен. Няма много за гледане и не е особено труден, като научиш каналите. Трябва да следиш за пясъци и плитчини, но има много удобни поточета и заливи, където да се подслониш, ако излезе вятър.

— Богата страна ли е? — попита с надежда нов глас.

— Не, само ферми; нищо интересно до Рингстед, а там започват земите на Кнут и ако спрем, сигурно ще трябва да пазим поведение.

— Няма да спираме никъде — каза един брадясал сканян, от датските доброволци. — Носят се слухове, че флотата на Кнут е напуснала Лимфиорд и се е отправила към протока, там е срещата ни.

Мъжът се изплю през борда и проследи храчката си в оставената след нас диря, за да изчисли скоростта на кораба.

— Не е бегач — заключи. — При такъв вятър се очаква да е двойно по-бърз.

— Има грешка в баласта — обади се глас някъде от средата на кораба. — Много е тежък в носа.

— А и мачтата не е правилно изчислена — чу се и трето мнение. — Кормилото трябва да е на педя по-назад, а главният фал да е постегнат.

Все по-разгорещено се коментираше, а аз осъзнах, че моряците могат да отделят на корабите си също толкова време, колкото бойците прекарват в сравняване достойнствата на оръжията си.

Вечерта спряхме да хапнем и починем на един пуст бряг. На дракара няма огнище за готвене и не спре ли на суша, екипажът яде студена храна. Вкарахме корабите до брега, обърнати с кърмата напред, пуснахме котви, чрез които да ги изтеглим на сутринта и гребахме, докато кърмата удари пясъка. Така ако се наложеше бързо да отплаваме, можеше тичешком да се върнем на борда. Не че очаквахме неприятности. Малко села можеха да съберат достатъчно мъже и смелост да се опълчат на акостирали два кораба въоръжени мъже. От местните мярнахме само един овчар, който заряза стадото на надолу по дюните, за да предупреди близките си. Заклахме десет овце и си направихме пиршество.

На другата сутрин вдигнахме платна. Вятърът беше непостоянен и често променяше силата и посоката си. Но пък имаше слънце и по небето се гонеха бързи бели облаци. Имах чувството, че сме излезли на разходка.

— Ех, защо всички войни не са такива — коментира селандерът, който се очертаваше като дърдоркото на кораба.

До този момент повечето моряци вече бяха научили как да извлекат максималното от оскъдното свободно пространство и се бяха изтегнали по капаците на сандъците със снаряжението си. За възглавници им служеха сгънати платна и подпъхнати кожени жакети. Забелязах, че Транд нарочно стои настрана. Заел позиция на малката предна палуба, следеше хоризонта пред нас или по-често оглеждаше брега.

Движехме се право на север. Малко преди обяд забелязах, че от известно време Транд гледа само в една точка. Нещо в позата му ме накара да се обърна и погледна капитана. Гледаше в същата посока, към сушата, след това по кърмата, към вълните и морето, сякаш проверяваше скоростта и посоката на вятъра, след това към бронзовия ветропоказател на кърмата. Всичко като че ли бе наред. Двата ни кораба се движеха право напред, нищо не се бе променило.

Селандерът, който изтегнат по гръб бе подложил лице на слънцето, лениво се извъртя на хълбок, надигна глава и надникна към вълните.

— Скоро ще сме при Стедж Байт — каза. — А, ето го и него. Виждам от далечната страна на малкия остров платна. Трябва да се задават от Западна Селандия^[1]. — Извъртя се пак и се настани удобно. — Вероятно търговци на път към протока.

— В такъв случай са дошли да търгуват не с кесии, а с мечове. Това са бойни кораби — обади се едрият датчанин. Засенчил с лакът очи, се взираше към далечните платна. Мъжете ни изведнъж се размърдаха. Седнаха и се заоглеждаха, а няколко дори станаха и присвиха очи в същата посока.

— Откъде разбра, че са бойни? — попита един лужик. Беше от речните гребци и очевидно за пръв път излизаше в открито море.

— Платната са раирани — отговори датчанинът.

Надигнах глава към новото ни платно. По него нямаше знаци.

— Може и те да ни вземат за търговски кораб.

— Съмнявам се — каза датчанинът. — Търговските кораби не са с ниски, широки платна. Щом се отдалечат от острова и ни видят ще познаят по корпуса дракара и ще разберат, че не сме безобидни търговски кораби. Все пак може и да изкараме късмет. Западна Селандия се управлява от граф Улф, един от васалите на Кнут. Тези кораби може да са подкрепления. Ще плаваме заедно с тях и ако налетим на врагове на краля, те ще се замислят, преди да ни нападнат.

Когато странните кораби се появиха иззад дюните, се оказа, че едрият датчанин е бил прав, поне отчасти. От протока излязоха пет кораба. Три бяха дракари като нашия, два — търговски кнорове, очевадно движещи се под ескорт. Падаха се малко по-нагоре по вятъра. Проследихме ги как нагаждат курса си към нашия, като постепенно намаляват разстоянието, сякаш с намерение да се присъединят към нас.

Изтъркано е да се каже, че на море всичко се развива бавно до последния момент, след което настава суетня и бъркотия. Но е вярно. Почти нищо не се случи, когато всички седем кораба поеха твърдо по курса си — петте датски вкупом. Нашият кормчия гледаше двата ни кораба да останат на най-много петдесет крачки един до друг. Когато разстоянието между нас и приближаващите сили намаля, ние се вторачихме в непознатите, опитвайки се да разберем що за хора са. Накрая дори нашият датчанин се убеди, че наистина са мъжете на граф Улф. Познаваше униформата на графа и дори му се стори, че разпознава някои от мъжете на борда. Двата кнора определено превозваха датски войски; бяха по-бавни и поддържаха миролюбивата дистанция помежду ни.

В ранния следобед водещият датски дракар леко се отдели от придружителите си и приближи достатъчно, и нашият капитан извика:

— Добра среща. — Изкрещя го със свити около устата длани, като през рупор, за да надвика плискащите се в кораба ни вълни. — Нещо ново за флотата на Кнут? Тръгнали сме да се присъединим към краля.

Последва дълга пауза. Видях, че датският капитан се обърна и пита до другарите си на задната палуба, после пак се обърна към нас и поклати глава, знак, че не е разбрал. Махна ни да намалим и когато корабите ни се доближиха, вдигна ръка към ухото си.

— Отиваме да се присъединим към краля! — Извика пак нашият капитан. Датският пристъпи на фалшборда на кораба си, сякаш дори и най-малкото скъсяване на разстоянието щеше да му помогне да чуе по-ясно. Един от мъжете му се пресегна и го хвана за колана. — Имате ли новини от кралската флота? — изкрещя капитанът ни и изви кормилото така, че изгони вятъра от платното ни и дракарът намали скоростта си.

— Внимавай — раздаде се внезапен вик от горната палуба. Повечето ни мъже се извърнаха към Транд, който предупредително размахваше оръжието си. Тези, които не погледнаха към него, видяха как един от датчаните на задната палуба се наведе, измъкна скрито зад фалшборда копие и го подаде на капитана им, който се засили и го метна през скъсяващото се разстояние помежду ни. Или изкара голям късмет, или наистина го биваше — копието улучи капитана ни. Дори през бученето на вълните чух тихия, тъп звук, с който металното острие се заби в незащитените му ребра. Ютът залитна и се строполи, повличайки със себе си и кормчията. По палубата се разнесе тропот на нозе — Транд профуча покрай нас към задната палуба и се увеси с цяла тежест на кормилото така, че корабът ни зави по вятъра, с кърмата към датския кораб.

— Отпусни платното на щирборда^[2] — извика Транд.

Всички ние гледахме напълно слисани, като вкаменили се от шока.

— По-бързо! — изкрещя с все сила Транд. Погледна през рамо, преценявайки разстоянието между дракара ни и враждебния датски кораб.

Резкият завой свари датчаните неподготвени и те ни задминаха. На палубата им последва объркване, докато и те на свой ред нагласят курса си.

— Мислех, че хората на Улф са на страната на краля — извика лужикът до мен.

— Май не всички — измърмори селандерът, също шокиран от внезапната атака. — Трябва да има предателство.

Сред нашите цареше хаос. Някои търсеха щитовете и оръжията си, други трескаво навличаха подплатените жакети и отваряха сандъците за бирнитата. Само шепа хора проявиха достатъчно мозък да се погрижат за кораба и сега проверяваха дали платната и фаловете са достатъчно опънати за бягство.

Вторият йомсвикингски дракар бе видял засадата и също пренастройваше курса си. Внезапният ни завой бе изненадал и тях и едва не се сблъскахме, докато се разминавахме. Тази „среща“ на косъм едва не ги погуби — движехме се по посока на вятъра и докато ги подминавахме, „откраднахме“ вятъра от тяхното платно. Дракарът им съответно изгуби скорост и датчаните без да губят време се прехвърлиха от нас на изостаналия кораб.

По нещастните йомсвикинги се посипа дъжд от копия и камъни. Видяхме как няколко от мъжете ни се строполиха. Датчаните вече надаваха триумфален вой. Един от тях вдигна боядисания в червено щит на войната. Мъжът пред мен изруга, скочи от пейката си и хукна към кърмата с копие в ръка. Приготви се да го метне, но Транд, без дори да се обърне, се пресегна и възпря ръката му.

— Не хабете оръжията — каза. — Извън обсега ни са. Пази силата си за гребане, ако ни се наложи.

Вторият ни кораб вече бе успял да обърне платно към вятъра и започваше да набира скорост. Капитанът на водещия датски кораб не изгаряше от желание да приближи и да го превземе на абордаж — можеше да се озове изправен едновременно срещу два дракара, ако ние решахме да се върнем на помощ. Гледахме как хората му внимателно прогониха вятъра от огромното платно на червени, зелени и бели ивици; корабът намали и позволи на другите два бойни кораба да го настигнат. Капанът щракна, кнорите изостанаха назад.

Изходът на гонитбата бе ясен от самото начало. Нашите дракари бяха отживели като модел. Стари и изхабени, не можеха да се мерят по скорост с датските кораби, а неопитността на екипажа с нищо не помагаше на ситуацията. Непохватни като моряци само се щурахме сред въжетата и пречехме на тези, които знаеха какво правят, и се бяха заловили с деликатната задача да пришпорят дракара. На новобранците рязко бе заповядано да седят мирно и се движат при команда, след което да се придвижат стегнато до посоченото им място и останат на него до второ нареждане. Бяхме един вид жив баласт. Единственият момент, в който активно участвахме, когато поелият командването Транд заповяда всичко, с изключение на оръжията и греблата, да бъде изхвърлено зад борда, за да олекне корабът. Започнахме да мятаме зад кораба тежките камъни, които ни служеха за баласт. Това обаче почти не повлия на гонитбата. Можехме само да гледаме вдигналите се пръски, докато датчаните на свой ред олекотиха корабите си и бавно ни настигнаха.

Вятърът духаше право към кърмата и единствената ни надежда бе да се задържим пред преследващите ни датчани достатъчно дълго, за да им избягаме в тъмното или докато срещнем съюзнически кораби от флотата на Кнут. Дотогава всеки член на екипажа зорко следеше и опитваше да прецени дали разстоянието помежду ни се увеличава или намалява. От време на време поглеждахме към другия ни кораб. Там копираха всяка наша маневра. От жизнено значение бе да останем заедно. Защото когато датчаните ни настигнеха, шансовете ни поне щяха да бъдат най-много три към две срещу ни.

Боговете, лужишките или аезирите, като че ли ни се усмихнаха. Вятърът, който продължаваше да е непредсказуем, се усили. Това помогна на старите кораби, защото при силен вятър скоростта им варираше по-малко в сравнение с новите датски кораби. Колкото повече преднина набирахме, толкова по-големи бяха шансовете ни да срещнем флотата на Кнут. Затова и плавахме с пълни платна, нищо че всички чувахме как основата на мачтата скърца в дървеното си гнездо.

Вятърът вдигна поредица бързи вълни, които повдигнаха древния ни кораб и го накараха да изстене. Вълните ставаха все по-мощни, пяната по гребените им отскачаше от носа, а с подскачането и криволиченето се прояви по-ясно и напрежението, което вълните оказваха върху стария корпус.

Тогава ни порази нещастието. Дали поради липсата на баласт или на нестройните действия на неподготвения й екипаж, но втория йомсвикингски дракар направи фатална грешка. Стана толкова внезапно, че не разбрахме дали платното се сцепи, мачтата се плъзна по дъските на кила или бе просто лош късмет това, че една по-голяма вълна надигна кърмата на втория дракар в мига, в който той подхванат от вятъра се обръщаше странично към прииждащите талази. Корабът рязко заби нос в гребена на една вълна, залитна, завъртя се на място и през корпуса му заприижда вода. Без баласт, който да му предаде стабилност, платното продължи да го тика с пълна скорост напред, а нахлулата вода го влечеше надолу. Корабът в един миг плаваше с пълна скорост, в следващия се килна встрани и заби нос във вълните. Закова се на място толкова рязко, че повечето мъже излетяха във водата; останалите можеха само да се вкопчат за кърмата, единственото, останало над морската повърхност.

Датчаните нададоха триумфален вой. От първия, очевадно флагманския, кораб бясно се подадоха сигнали. В отговор корабът най-близо до нещастния ни дракар плавно спусна платно и на гребла препречи пътя на извадената си от строя жертва. Извърнахме се и безсилно станахме свидетели как датчаните достигат другарите ни. Пробождаха плувците с копията си като заловена в мрежа сьомга. Тези, които не бяха изклани, вече се бяха удавили, повлечени от тежестта на броните. Оцелели нямаше да има.

Трагедията не смути само Транд, все така застанал, висок и съсредоточен, на кормилото на задната палуба. Лицето му не издаваше никакви емоции, вниманието си бе приковал в платното, силата и посоката на вятъра, и балансът на кораба ни. Само два пъти погледна през рамо към клането зад нас, след което — без предупреждение — изви кормилото. Дракарът ни се закова на място и се извъртя срещу вятъра, отправяйки се към далечния бряг.

Неочакваната маневра отново хвана датчаните неподготвени и ни спечели няколко скъпоценни корабни дължини преднина. Спогледахме се, чудейки се какво ли е намислил Транд. Никой не подложи на въпрос решението му. От мига, в който пое руля, го бяхме приели за командир. Извърнах се и погледнах към носа. Отпред се простираше брегът на Селандия, нисък и равнинен, без признаци за пристанище или проток, в който да потърсим убежище. И все пак Транд насочваше кораба ни право натам, и като че ли имаше план как да ни спаси.

Капитаните на двата датски кораба трябва да бяха също толкова озадачени. Намалиха скоростта и се допитаха един друг, крещейки през разстоянието между корабите. Явно решиха, че каквито са намеренията ни, още могат да ни изпреварят, преди да стигнем земя. Носовете им отново започнаха да порят вълните, наклонът мачтите им се увеличи, двата кораба легнаха срещу вятъра и подбиха преследването. Целият екипаж на нашия дракар, с изключение на петимата моряци по платната, се бяхме струпали на наветрената страна, за баланс.

Бавно и неумолимо датските кораби скъсяваха разстоянието помежду ни. В далечината третият кораб довърши другарите ни и вдигна платно, за да се присъедини към гонитбата. Можехме само да седим и да гледаме приближаващия се враг. Най-добрите им воини се бяха събрали на носа, готови в мига, в който влязат в обсег, да метнат копия по кормчията ни, с надеждата да го поразят и така да осуетят бягството ни.

Един лужик бръкна под пейката, извади ризницата и започна да я навлича през главата си.

— Това ще те завлече на дъното, ако се преобърнем — предупреди го съседът му. — Не видя ли какво се случи с другия дракар?

— За мен е все едно — отговори лужикът. — Не мога да плувам.

Напрежението растеше с приближаването към брега — нисък, жълтеникав плаж, обграден от дюни и ниска трева. Беше безлюден. Нямаше изтеглени на пясъка рибарски лодки, нито къщи, нищо — само кръжащи гладни чайки, каращи се за пасаж хамсия.

— Никой не живее тук. Много е голо — каза селандерът, който бе минавал по този бряг. — Има само плитчини и тук-там пясъчни насипи.

Датчаните почти ни застигаха. Над главите ни безобидно изсвистяха стрела или две. Транд прецени момента, отново легна на руля и рязко промени курса. Дракарът ни зави и като две хрътки, задминали преследвания от тях заек, датските кораби ни изпревариха и трябваше да се справят с инерцията си, за да подновят гонитбата. Транд бе замислил маневрата добре. Първият датски кораб пресече пътя на спътника си; последваха няколко мига объркване, докато пренастроят платната, за да избегнат сблъсъка.

За това време Транд вече бе върнал дракара ни на първоначалния му курс и отново се бе отправил с пълна скорост към брега. Гледаше напред, без да обръща внимание на преследващите ни кораби. Носехме се право към сушата. Малко преди да стигнем прибоя, разбрах какво си е наумил. Пред нас паралелно на брега простираше дълъг пясъчен насип. Вълните се разбиваха и плискаха в плитката лагуна от другата му страна.

— Ще станем на парчета, като се забием там — измърмори мъжът до мен. — При тази скорост ще се разхвърчим като разсъхнала каца.

— Нямаме избор — отговорих. — Датчаните ни догонват.

Курсът ни изглеждаше самоубийствен. На последните петдесет крачки преди пясъчния вал една вълна подхвана дракара ни и го метна в прибоя. Издутото платно продължаваше да тласка кораба напред с все същата скорост до мига, в който се заковахме на място. Водата стана по-плитка, а вълните — по-стръмни. Видях как Транд изведнъж изтръгна лоста на руля. Миг по-късно крилото на кормилото под кила задълба в пясъка и кормилото се изметна напред. Сега напълно изгубихме контрол над кораба. Килът удари в пясъчния риф и по целия корпус пробяга стържеща ударна вълна. Мачтата ни се строши и катурна напред, повличайки със себе си и платното, и събори мъжа на предната палуба във водата. Той за щастие успя в движение да се вкопчи за кораба и да се набере обратно на борда. За миг дракарът, с прекършена мачта и влачещо се по водата платно, по силата на инерцията си се задържа несигурно на плоското било на пясъчния риф. После една навременна вълна ни връхлетян пренесе отвъд пясъка. Помленият, неуправляем кораб — който вече не бе и кораб, а пълна развалина — на косъм влезе в лагуната.

Преследващите ни датчани веднага завиха. Капитаните им бяха видели колко близо бяхме до пълното разрушение.

— Според мен киловете им газят на педя по-дълбоко от нашия — коментира един от моряците. — Безразсъдно ще е да рискуват такива хубави, нови кораби, не като нашата разнебитена черупка.

— Тя все пак свърши работа, нали? — попита някой.

— Да — отговори морякът. — Засега.

— Как така засега? — попита мъжът и след миг размисъл добави: — В капан сме, нали?

Преди някой да му отговори, ни повика Транд. Стоеше на кърмата на леко поклащащия се осакатен кораб. В сравнение с олелията и паниката на преследването, сега бе толкова тихо, че почти не трябваше да надига глас.

— Братя — започна той, — дойде часът да изпълним клетвата си към братството. Врагът обикаля рифа в търсене на канал, по който да влезе в лагуната. Когато го открият, ще ни нападнат. Трябва да се подготвим да се бием и, ако боговете решат, да умрем като йомсвикинги.

Получихме малка отсрочка, преди датчаните отново да ни връхлетят. Интервалът прекарахме в рязане на жалките остатъци от мачтата и сваляне на платното. Най-високият от мъжете ни прегази брега, където в лагуната се вливаше малко поточе, и събра от дъното му камъни. Приведохме дракара в боен ред, опразнихме палубите, а сандъците подредихме така, че да оформят бойни платформи. Мъжете се въоръжиха, надянаха металните ризници и заеха позиции. Самият Транд се върна на носа, сега вирнат във въздуха и в още по-изгодна позиция.

Отидох при него, но той леко ме избута назад.

— Не — каза, — тук ми трябват изпитани в битка мъже. — След което махна на един готландер^[3]. Бях озадачен, защото досега го мислех за чалнат. Докато подготвяхме кораба за битка, той стоеше сам встрани, мърмореше и се подсмиваше, после изведнъж се намръщваше, сякаш е видял демон.

— Торгилс, имам за теб много важна задача — тихо каза Транд. Развиваше парчето плат, привързано като ешарп около кръста му. — Свали ветропоказателя и на неговото място сложи това. — Платът бе мръснобял, стар и разнищен. — Хайде — каза рязко. — Побързай. Това е знамето на Один. Вееше се в битката с граф Хаакон.

В Исландия Транд ми бе разказвал за знамето, само че не спомена, че говори от личен опит. На знамето на Один няма символ, но в битка тези, които наистина вярват във Всемирния отец, могат да разчетат на него съдбата си. На плата се появява птицата на Один, гарван. Ако грачи с разперени криле, победата е сигурна. Когато сведе посърнало глава, те чака разгром. Докато привързвах знамето, напрегнах с все сила очи за знака. Не видях нищо, само гънки и стари петна.

Вятърът бе утихнал напълно и знамето немощно увисна от пилона си. Погледнах нагоре. Беше затишие пред буря. На север се трупаха черни облаци, небето бе надвиснало заплашително. В далечината мярнах светкавица, много по-късно чух слабото, далечно ехо на гърма. Думата този ден като че ли щеше да има Тор, не Один.

Едва бях закачил знамето, когато датчаните се появиха, гребейки по дължината на лагуната. Трябва да бяха открили безопасен канал през пясъчния риф. Когато видяха, че не понечваме да побегнем и сме безпомощни, те нарочно спряха, за да свалят мачтите си за бой. После се насочиха към нас, по един от всяка страна, с което ни принудиха да разделим защитата си. За да изпълнят маневрата обаче, се налагаше да гребат, което неутрализира численото им предимство, тъй като една трета от мъжете оставаха седнали зад греблата. А и не очакваха да сме готови за отпор. Първата им самоуверена атака бе посрещната с градушка от камъни. Успяха да отвърнат на удара само с няколко стрели и копия, които почти не причиниха щети, докато нашата добре прицелена канонада запрати трима от мъжете връз другарите им на греблата. Втората ни атака бе още по-успешна. Гребците и на двата датски кораба бързо загребаха назад и капитаните обявиха временно изтегляне. Тогава се разнесе див вой. Погледнах към застаналия на предната палуба Транд. Готландерът, свалил шлема и бирнито си, стоеше с лице към врага, гол до кръста и лаеше като див звяр. Беше набит мъж със силно окосмени гърди, които му придаваха вид на огромно животно или трол. Беснееше и гримасничеше, метна се на горния парапет, затанцува присмехулно и засипа врага с обиди, после скочи на палубата и зарипа, размахвайки бойната си секира така диво, че се изплаших да не улучи Транд. В крайна сметка берсеркът се успокои, но пък вдигна щита си и започна бясно да ръфа ръба му.

Дивашката гледка направи врага ни още по-предпазлив и го накара внимателно да обмисли втората си атака. Обикаляха стария ни дракар като два вълка, обградили куц елен. Едновременно се стрелкаха напред, по един от всяка страна, и бързо се изтегляха, след като воините по носа метнеха едно-две копия и предизвикваха ответен залп камъни. Предприеха три-четири такива кратки атаки, докато се убедиха, че запасът ни от камъни е изчерпан, след което отново настъпиха, този път, за да ни превземат на абордаж.

Бях с лице към щирборда и виждах само атаката от тази посока. Беше ужасяващо. На носа стояха четирима въоръжени до зъби датчани, готови да скочат върху ни в мига, в който корабът им удари в нашия. Бяха едри мъже, а и бяха застанали на по-високо и се извисяваха над нас. Спомних си инструктора, изправих се на моряшкия си сандък и припокрих щита си с този на лужика вляво; мъжът вдясно направи същото с моя щит, макар и да бе трудно да застанем сигурно на неравната платформа. Опитахме да вдигнем копия, с надеждата врагът да се наниже на тях, когато скочи на палубата ни, но маневрата ни бе тромава, стената от щитове стана неугледна й нестабилна, върховете на копията трепереха. Вторият датски кораб се вряза зад нас. Дракарът се разклати, ние залитахме и се подхлъзвахме, а щитовете ни се разделиха и между тях останаха големи пролуки. Ако враговете ни бяха нащрек, можеха да проникнат през тях, но те недооцениха положението. Първият датчанин избърза със скока и на дракара ни се приземи само десния му крак. Мъжът за миг изгуби равновесие, а аз събрах самообладание дотам да пристъпя напред и забия металния ръб на щита в лицето му. Датчанинът залитна и падна в морето. С периферното си зрение видях острие на пика — премина над лявото ми рамо и се заби право в незащитените слабини на втория прехвърлил се на борда ни датчанин. Той се преви от болка и сграбчи дръжката на пиката. „Все едно си на лов за глигани“, каза доволно ухилен съседът ми лужик, докато дърпаше обратно оръжието. Не му оставиха много време да тържествува. Опитните датски гребци вече завъртаха кораба така, че да легне успоредно с нас. Миг по-късно двата кораба глухо се срещнаха и врагът с крясъци нестройно се изсипа на борда.

Датчаните бързо зарязаха надеждите за лесна победа. Йомсвикингите може да не ставаха за моряци, но бяха изпитани бойци. Удържахме врага, при вражеско надмощие две към едно. Първата атака посрещнахме умело и дисциплинирано. Спомнихме си наученото и се бихме като братя. Рамо до рамо с непознатия лужик, нарочно забих върха на копието си в щита на следващия атакувал ни датчанин. Инерцията наби острието дълбоко в дървото. После усуках дръжката на пиката така, че щитът да отхвръкне встрани. В този миг лужикът обиграно пристъпи напред и порази незащитения датчанин с бойната си секира в тила, чисто, сякаш убиваш крава в касапницата. Чух го как доволно изсумтява. Дръпнах копието, но оръжието бе здраво заседнало. Зарязах го, както ме бяха учили, върнах се в редицата и свалих бойната секира от лявото си рамо. От всички страни мъже крещяха и ревяха, сред нестихващия тропот от ударите и звъна на метала. Над данданията чух как датският капитан заповядва на хората си да се изтеглят и прегрупират. Изведнъж врагът се озова на една ръка разстояние от нас безредно отстъпващ към борда на кораба си, който после отблъснаха и отдалечиха от нас.

В мига спокойствие, което последва, се обърнах да видя какво се е случило зад гърба ми. И тук първата датска атака бе отбита. Няколко тела лежаха на палубата на другия кораб, който също се изтегляше. Нашите загуби бяха минимални — половин дузина ранени и един мъртъв. Ранените се бяха проснали по палубата и моряшките сандъци и стенеха от болка.

— Затегни редиците! Ще има нова атака — достигна ни викът на Транд. Още бе на горната палуба, щитът в лявата му ръка бе очукан и нацепен, в дясната ръка стискаше окървавена бойна секира. Веднага се разпознаваше — само той не носеше от новите конични шлемове.

Старомодният шлем с наочници като на бухал на Транд ме подсети за знамето. Сега плющеше на вятъра. В разгара на битката не бях забелязал, че бурята ни е застигнала. Небето бе черно от хоризонт до хоризонт. Силен вятър браздеше повърхността на морето, връхлетя ни и старият дракар се разлюля.

И двата кораба сега се носеха по лагуната към плитчините. Мярнах и третия, пристигаше със свежа сила на борда. Скоро съотношението на силите щеше да стане три към едно. Нямаше на какво да се надяваме. Погледнах пак към знамето на Один, но видях само просто бяло парче плат, което бясно се вееше на усилващия се вятър.

Датчаните бяха хитри. Екипажът на новопристигналия кораб го привърза към един от другите в един вид бойна платформа. После прибраха греблата, легнаха на вятъра и го изчакаха да ги доведе до дракара ни. Третият кораб се приготви за ново нападение от другата ни страна.

Привързаните кораби с все сила се забиха в горната планка на дракара. Чух как древното дърво се сцепи. Датчаните скочиха на борда и корабът ни се килна на една страна под тежестта им. Някои спъваха и залитаха, и биваха поразени в тила от бойните ни секири. Но дори само тежестта на тълпящите се зад тях воини придвижи авангарда им напред и разкъса редицата ни. Бяхме принудени да отстъпим и след крачка-две се озовахме гръб до гръб с другарите, които се опитваха да се защитят от нападението от отсрещната страна. Дали от отчаяние или наистина вярвахме в клетвата към фелага, но нито един йомсвикинг не напусна редиците. Копията бяха безполезни в ръкопашен бой, затова сечахме със секирите и мушкахме с камите. Беше невъзможно да изтеглиш или завъртиш меч. Захвърлихме натрошените щитове и не след дълго за защита срещу оръжията на враговете започнахме да разчитаме единствено на шлемовете и бирнитата.

Намаляващата ни редица постепенно отстъпваше, стъпка по стъпка, към кърмата на дракара ни. Бяхме толкова гъсто един до друг, че когато лужикът до мен получи удар от секира във врата, преди да падне в краката ми, тялото му се задържа изправено няколко секунди. Ръката, с която държах щита, трепереше от многото посрещнати удари; обвитият с кожа щит започваше да се разпада. Едва си поемах въздух през завесата от метални брънки, която предпазваше лицето ми. Бях плувнал в пот от подплатения жакет под бирнито. Вадички пот течаха и от шлема и щипеха очите ми. Бях на ръба на изтощението, едва си налагах да събера сили и да отбия ударите със секирата си. Копнеех да отпусна ръката с щита и да си почина. Като през мъгла виждах как крещящи датчани въртят насреща ми мечове, някои удари бяха насочени към мен, други към другарите от двете ми страни. Обхванат от странна слабост започнах да залитам и се спъвам. Имах чувството, че газя през кал, която засмуква краката ми.

Усещах се все по-претръпнал. Обгърна ме тежък мрак, после клепачите ми потрепнаха и в тях се побиха ледени иглички. Надникнах покрай предпазителя за нос на шлема — внезапна лятна градушка ни обгърна. По шлема ми забарабаниха големи зърна град, започнах да се хлъзгам по хрускавата бяла пелена на палубата. Стана много студено. Градушката бе толкова силна, че вятърът навяваше ледени топчета под ръба на шлемовете в лицата ни. Трудно се виждаше по цялото протежение на дракара, и все пак в далечината мярнах да се вее знамето на Один. Премигнах и може би пълното изтощение или нахлулата в главата кръв замъглиха зрението ми. Видях гарвана, черен и жаден за кръв, обърна се към мен, изгледа ме и бавно сведе побеляла, мъдра глава. В този миг в гърлото ми избухна неописуема агония и спрях да дишам.

Събудих се от силна болка в гръкляна. Лежах по лице, вклинен между две пейки. Лявата ми ръка бе затисната под нещо тежко, което се оказа трупа на някогашния ни инструктор в Йомсбург.

Предпазливо и с мъка, вдишвайки колкото се може по-леко през измъчения гръклян, изпълзях, надигнах глава и огледах по дължина кораба. Чуваше се само далечното плискане на вълните по борда. На палубата нямаше никой. Беше нощ. Стиснал зъби срещу болката, прехвърлих тежестта си и улавяйки се за пейката на гребците, бавно се изправих. Чух стон, но не можах да определя откъде. Пейките бяха отрупани с тела, датчани и йомсвикинги, заедно. Замаян от усилието, запълзях към предната палуба, където за последен път видях Транд.

Открих го с опрян на фалшборда гръб. Дори на оскъдната светлина видях дупката в бирнито на гърдите му. Още носеше древния си шлем. Помислих, че е мъртъв, докато не забелязах лекото помръдване на очите зад предпазителите.

Трябва да ме бе видял да се приближавам, защото каза тихо:

— Один трябва наистина да те обича, Торгилс.

— Какво се случи? Къде сме? — попитах дрезгаво.

— Там, където срещнахме съдбата.

— Къде се датчаните?

— Недалеч оттук. Оттеглиха се на корабите си, когато се стъмни. Залезът при буря идва рано. Страх ги е да не убият някой в тъмното, така жертвата ще ги преследва навеки. Призори ще се върнат да довършат ранените и ограбят труповете.

— Никой ли не оцеля?

— Бихме се добре — отговори Транд. — Но с йомсвикингите е свършено.

— Не с всички. Ще ти помогна да избягаме.

Транд махна с ръка. Погледнах надолу, към изпружените на палубата крака. Едва сега видях, че десният липсва.

— Вечното слабо място в корабните битки. Защитаваш се с щита, някой те издебва свит под пейките и ти посича крака.

— Но аз не мога да те оставя — казах.

— Остави ме, Торгилс. Не ме е страх от смъртта.

Цитира Один:

Страхливият вярва, че ще живее вечно,

ако избяга от врага.

Но и пиките да пощадят живота му,

не ще открие той покой.

Пресегна се и сграбчи рамото ми.

— Один нарочно изпрати тази буря и ранния мрак — за да те спаси от клането на ранените. Сега върви и намери крал Кнут. Предай му, че йомсвикингите удържаха на думата си. Кажи му и че граф Улф е предател. Кажи на Торкел Високия, че позорът от залива Йорунга е измит и че Транд е водил фелага при изпълнението на дълга му.

Падна назад изтощен. Последва дълго мълчание. Бях толкова изморен, че и да исках, нямах сили да напусна дракара. Исках само да легна на палубата и си почина. Но Транд не ми позволи.

— Хайде, Торгилс, тръгвай — каза меко, и сякаш изобщо не съмняваше, добави: — Видя гарвана. Загубата бе по волята на Один.

Агонизирайки при всяко движение, свалих тежкото бирни. Защитната решетка при гърлото бе попречила на меча да отнесе главата ми. С мъка съблякох кожения жакет и се изтеглих към дупката във фалшборда, откъдето ни връхлетяха датчаните. Спуснах се през отвора в лагуната. Студената вода за миг ме освести. Опитах да плувам, но бях твърде изморен. Реших да се пусна от кораба и се оставя да потъна. За моя изненада краката ми докоснаха земя. Вятърът трябва да бе отнесъл дракара навътре в плитчините. Бавно, полуплувайки, полуходейки, поех към сушата. Краката ми най-после станаха по-сух пясък, залитайки, издрапах до първата туфа трева и се строполих върху нея.

Докато прекосявах първата дюна, се обърнах към дракара и видях искрица светлина. Беше само лумнало пламъче, замря, после пак надигна глава и стана по-ярко. Спомних си катрана, с който корабните майстори освежиха кораба отвън и отвътре. Щеше да гори добре. Така и не разбрах дали Транд запали огъня. Знаех само че до изгрев-слънце ще изгори последният боен кораб на йомсвикингите.