Тим Северин
Брат по съдба (16) (Сага за героите на Севера)

Глава четиринадесета

Откупих живота си за пет и половина марки. Толкова откриха у мен селяните, а им обещах още десет, ако ме откарат жив, на съд при сина на Снори Годи, Тород. Приеха уговорката, защото след зверското убийство на Гретир и Илуги, повечето се бяха наситили на кръв. Погребаха труповете им сред останките от землянката, после с въже свалиха болното ми, насинено тяло по канарата и ме разположиха на кърмата на лодката си. Горкият Глаум не изкара такъв късмет. На връщане към сушата прерязаха гърлото му и хвърлиха тялото през борда. Главата на Гретир взеха, увита в чувал, за да може Онгул да представи зловещото доказателство на Торир от Гард и да получи наградата си. Надавайки едно ухо разбрах как сме били победени. Онгул потърсил помощ от старата си приемна майка Турид. Турид била волва, за която се говореше, че е веща в черните магии. Точно тя била скрита под онази купчина парцали — трябвало да чуе и прецени жертвата си, за да избере с какви точно руни да я прокълне. После ги изрязала, оцветила ги със собствената си кръв и избрала часа, в който Онгул да пусне прокълнатото дърво в морето. Единствената ми утеха, докато слушах гордите селяни, бе, че камъкът на Гретир строшил бедрото на старата вещица и я осакатил за цял живот.

Онгул така и не получи наградата си. Торир от Гард отказал да му я плати. Казал, че като християнин не може да награждава магьосници. Онгул отказал да приеме извинението и на следващия Атлинг дал Торир на съд. Трябва да е побеснял, когато годарите не само застанали на страната на Торир, но и осъдили Онгул на изгнание. Отсъдили, че се е проляла достатъчно кръв и за да се избегне отмъщението на приятелите на Гретир, най-добре ще е Онгул за известно време да напусне Исландия. Както ще разкажа по-късно, аз отново го срещнах, а междувременно боговете ми изпратиха начин да почета паметта на кръвния си брат.

Тород, както и очаквах, бе умерен в присъдата си. Спомни си как Гретир пощади живота му и се отплати, като отсъди да бъда пуснат на свобода, след като изплатя на селяните обещаните десет марки. После, следвайки напътствията на баща си, ми върна отнетия рубин и се зае да уреди отношенията ми със семейството на Гунхилдур. Другата изненада бе, че ми предаде и ковчежето на Транд, който очевидно ме бе посочил за свой наследник. Половината сребро дадох, за да издигнат малко светилище на мястото, където преди бе колибата на Транд, останалото закопах дълбоко в земята.

На пира след откриването на храма се озовах седнал до един от зетьовете на Снори Годи, умен и заможен фермер на име Боли Боласон. Оказа се, че в Боли гори привичната за народите от Севера жажда за пътешествия.

— С нетърпение чакам деня, в който най-големият ми син ще поеме фермата — призна той. — Ще я оставя под неговите грижи, ще събера нещата си и ще замина. Искам докато съм още здрав и прав да видя чужди страни, да срещна нови хора и да видя как живеят. Исландия е твърде малка и отдалечена. Тук съм като в капан.

Думите му ми напомниха молбата на Гретир.

— Ако можеше да избираш, Боли, къде щеше да отидеш?

— В Миклагард, великия град — отговори ми той без колебание. — Говори се, че няма втори като него — огромни палати, бани, статуи, които се движат от само себе си. Улиците са павирани с мрамор и можеш да се разхождаш по тях и по тъмно, защото тамошният императорът е заповядал на всеки ъгъл да има запалени факли.

— А как се стига в Миклагард? — попитах.

— През земите на русите. Всяка година техните търговци носят кожи за продан в императорския двор. Имат специално разрешение да влизат в царството му. Човек може да забогатее от един товар кожи.

Боли попипа яката на наметалото си, скъпа дреха, сложена специално за пиршеството. Яката беше обточена с лъскава кожа.

— Търговецът, който ми продаде това наметало, каза, че русите купуват кожите си от ловците на север. Не съм го виждал лично, но се говори, че русите ходят на самата граница с пустошта и оставят стоките за продан на земята. През нощта или призори местните тайно излизат от гората, взимат стоката и на нейно място оставят толкова кожи, колкото според тях е честната й равностойност. Странни птици са тези ловци. Не обичат натрапници по земите си. Ако прекрачиш границата, най-вероятно ще те омагьосат. Няма по-вещи от тях в сейдура.

Последните му думи наклониха везните. Тор може да вложи думите в устата на Боли, като награда за даровете ми, но изходът реши Один. Едно пътешествие до Миклагард не само щеше да изпълни желанието на Гретир, но и да ме приближи до тайнствата на моя бог.

И така месец по-късно, с чувал стоки на гръб, си проправях път през обширните гори на Пермия, чудейки се дали този път не станах жертва на Один-измамника. След седмица в пустошта още не бях видял нито един местен жител. Дори не знаех как точно се наричат. Боли Боласон ги бе нарекъл скридфини, „финки, които бягат на дъски“. Други им казваха лопар или лапу, което превеждаха според случая като „бягащите“, „вещерите“ или „прокудените“. Всичките ми източници бяха съгласни, че земята, която обитават, е невероятно дива. „Растат само дървета. Няма пръст, само камънак“, предупреди ме Боли. „Не можеш да отглеждаш нищо, няма дори трева. Или там няма крави и съответно няма мляко и сирене. Невъзможно е да отглеждат зърно… и няма бира. Да не говорим за лози и вино. Даже овцете не могат да оцелеят. Само боговете знаят от какво си правят топли дрехи местните, след като нямат вълна. Сняг има осем месеца от годината, а зимната нощ продължава два месеца.“

Никой в търговската станция, откъдето закупих стоката, не можа да хвърли светлина върху тези загадки. Казаха ми само, че трябва да напълня торбата си с шарени панделки, евтини пръстени, медни фигурки, кукички за въдица и ножове. Взеха ме за луд. „Идва зима, изтъкваха, и моментът не е подходящ за търговия. По-добре изчакай до пролетта, тогава местните излизат от горите със зимните кожи.“ Аз упорито не послушах съвета им. Нямах намерение да прекарам няколко месеца в отдалечено поселище на границата с пустошта. Метнах чувала на гръб и потеглих. Сега, когато пръстите и лицето ми започваха да изтръпват от студа, се чудех — и не за първи път — дали не излязох невероятен глупак.

Пътеката, по която вървях през гората, ставаше все по-незабележима. Скоро нямаше да знам накъде да вървя. Продължих наслуки напред. Нямаше ориентири. Всяко дърво приличаше на предишното, и на дърветата отпреди час. Много често чувах шум като от подплашено животно, после звукът от стреснатото му отстъпление заглъхваше в далечината. Така и не видях животните, бяха твърде плашливи. Презрамките на торбата разраниха раменете ми. Реших да спра по-рано и да продължа пак на сутринта. В търсене на заслонено място, където да запаля огън и да хапна от сушената риба в раницата, кривнах вляво от пътеката. След около петдесет крачки се натъкнах на гъст храсталак и бях принуден да се върна. Пробвах противоположната посока. Отново налетях на гъст храст. Върнах се на пътеката, повървях още малко напред и опитах пак. Този път преди да се откажа, направих само двадесет крачки — броях ги, защото не исках да се изгубя.

На десния си крак имах разранена пришка. Бях се съсредоточил върху болката, когато забелязах, че пътеката води към видима пролука сред гъстите храсти. С облекчение ускорих крачка, после се спънах. Кракът ми бе попаднал в метната на земята мрежа. Докато се навеждах да го освободя, чух как някой рязко и ядосано си поема въздух. Изправих се и видях иззад едно дърво да излиза мъж. Носеше лък, със заложена на тетивата стрела. Безмълвно опъна лъка и се прицели в гърдите ми. Аз застинах на място, опитвайки да си придам невинен и безобиден вид.

Непознатият едва стигаше до гърдите ми. Облечен беше в нещо като широка блуза от кожа, най-вероятно от елен. Дрехата бе прибрана на кръста с широк колан от кожата на същото животно. Блузата стигаше до коленете, надолу краката му бяха обути в кожени легинси, които продължаваха в странни мокасини, извити нагоре на пръстите. На главата си имаше конична шапка също от кожа. За миг го взех за горски дух, толкова тихо и тайнствено се бе появил.

Не приближи повече, само леко изцъка с език. Иззад дърветата и храстите излязоха още пет-шест негови другари. Бяха на различна възраст, като най-младият трябва да бе най-много на дванадесет, а най-възрастният мъж бе с рошава брада, която започваше да посивява. Трудно бе да определя точната им възраст. Бяха силно сбръчкани и всички носеха еднакви дрехи. Стигаха едва до рамото ми и имаха подобни черти — широки чела и изпъкнали скули, големи усти и малки брадички, което придаваше на лицата им странна триъгълна форма. Забелязах, че очите на няколко от мъжете са избледнели, сякаш са се взирали твърде дълго в слънцето, познатите от ми в Гренландия признаци на снежна слепота.

Не бяха враждебно настроени. Всички носеха дълги ловни лъкове, но само първият продължаваше да ме държи на мушка, а не след дълго и той свали оръжието си. Последва кратък спор на език, който не разбирах. Водач като че ли нямаше — всички, включително момчето, изразиха мнението си. Изведнъж се обърнаха да си вървят и един от тях ми кимна с глава, знак да ги последвам. Озадачен донемайкъде, поех зад тях по пътеката. Те дори не се обърнаха да проверят дали съм там, а аз открих, че независимо от дребния си ръст, лопарите — нямаше какви други да са — се движат забележително бързо.

Скоростният преход ни отведе до мястото, където живееха — няколко шатри на брега на малка река. В началото ги взех за ловен лагер, после видях жени, деца и кучета, и дори увесена от едно дърво люлка. Завързани встрани имаше пет странни животни. Очевидно бяха елени и рогата им биха направили чест на елените, които ловувахме с Едгар в Англия. Телата им обаче бяха двойно по-малки. Дребният им ръст някак подхождаше на хората, които — по наши стандарти — бяха направо джуджета.

Мъжът, който пръв се показа в гората, ме отведе до шатрата си, махна ми да изчакам и потъна вътре. Свалих раницата си на земята и седнах до нея. Мъжът се върна и мълчаливо ми подаде дървена купа. Вътре имаше парчета от нещо като пай. Пробвах го — оказа се каша от риба и диви ягоди.

Докато се хранех, хората в лагера учтиво ме отбягваха и се върнаха към обичайните си задължения, с малки ведра носеха вода от реката или съчки за огъня и щъкаха между шатрите. Зачудих се какво ще се случи сега. Довърших храната и пих вода от дървена купа, донесена ми от една жена. Моят закрилник — така го възприемах — отново се появи от шатрата си с нещо, което взех за дървено сито. После видях, че е барабан, голям, плосък и не по-дълбок от дланта ми, с форма на неправилен кръг. Мъжът внимателно го остави на земята и приклекна до него. Приближиха още няколко мъже, седнаха в кръг и последва нов тих разговор. Аз все така не разбирах какво казват, но няколко пъти чух думата „вуоб“. Накрая моят закрилник бръкна в кожената си туника и извади малък рогов клин, не по-голям от пул за игра, който внимателно остави върху барабана. От дълбините на туниката сега се появи къса палка с формата на чук, с която мъжът тихо започна да удря по барабана. Останалите се приведоха напред и наостриха уши.

Отгатнах какво правят, станах и се присъединих към кръга; съседът ми учтиво се отмести, за да ми направи място. Барабанът беше изрисуван с десетки фигурки и символи. Някои разпознах: риба елен, танцуващ мъж с ръце и крака като клечки, лък и стрела, няколко от старите руни. Много символи виждах за първи път и можех само да гадая значението им — заврънтулки, зигзагообразни черти, неправилни звезди, кръгове и вълнички. Предположих, че един от символите трябва да представлява слънцето, друг — луната, а имаше един, който вероятно бе гора. Мълчаливо гледах как малкият костен пул подскача и обикаля кожата на барабана, вибрираща под равните удари на мъжа с палката. Пулът постепенно сякаш откри мястото си и остана там — над рисунка на мъж с нещо като еленови рога на главата. Мъжът отведнъж спря да барабани. Пулът остана на мястото си. Мъжът го взе, върна го в средата на барабана и пак подхвана бавния, монотонен ритъм. Пулът пак заподскача по барабана и застана в същата позиция. Моят закрилник го хвърли за трети път, този път от края на барабана. И пак рогът застана над рисунката с рогатия мъж, после помръдна и застина над един символ на триъгълник, вероятно шатра.

Мъжът пъхна палката обратно в туниката си. Над събралите се спусна пълна тишина. Нещо се бе променило. Лопарите преди бяха внимателни, почти резервирани, а сега ми се сториха малко нервни.

Мъжът ми махна да го последвам до една разположена леко встрани от другите шатра. Като тях представляваше дълги пръти, които се събираха при върха и бяха плътно покрити с брезова кора. Мъжът спря при отвора и извика, „Раса!“ Отвътре излезе най-грозния човек, който съм виждал в живота си. Беше със същия ръст и телосложение като останалите, но всяка черта по лицето му бе някак крива. Носът му беше закривен и топчест. Очите, изхвръкнали изпод бухлатите вежди, му придаваха непрекъснато изумено изражение. Устните не можеха да обхванат щръкналите зъби, а устата бе определено несиметрична. В сравнение с лисичите лица на другите лопари, този тук изглеждаше гротескно.

— Добре дошъл си сред нас. Радвам се, че пристигна — каза странният мъж. Едва не подскочих, не само заради думите, а и заради това, че ги каза на нордически, със силен акцент и внимателно подбрани фрази, но определено разбираем.

— Ти ли си Раса? — попитах колебливо.

— Да — отговори. — Казах на ловците, че вудманът днес ще ни прати необикновен улов. Да не му причиняват зло и да го доведат в лагера.

— Вудман?

— Вудманът е мястото, където причакваме боазо. — Видя, че го гледам още по-озадачено. — Извини ме. Не знам как е боазо на езика ти. Онези животни ето там са боазо. — Кимна към петте малки елена. — Тези са питомни. Пускаме ги в гората, за да привлекат дивите си събратя в капан. През този сезон боазо живее на открито и идва в гората за храна и заслон срещу задаващите се виелици.

— А какво е вудман?

— Храстът, който все препречваше пътя ти. Нашите ловци те наблюдаваха. Чух, че няколко пъти си опитал да се отклониш от пътеката. Вдигнал си много шум. Даже за малко да изгубят питомния боазо, подплашил се от теб и побягнал. За щастие го заловили, преди да се отдалечи много.

Спомних си прийомите на Едгар, как ме остави на мястото, където елените ще се обърнат към стрелите на дебнещите го ловци. Лопарите като че ли правеха същото, само че с храсти.

— Съжалявам, че провалих лова ви — казах. — Нямах представа, че това са ловните поля на лопарите.

— Не се казваме лопари — меко ме поправи Раса. — Чух тази дума, когато бях при уседналите хора — и научих няколко думи от езика ти. Ние се наричаме сабме. Да ни наричаш лопари, е все едно ние да ви викаме пещерняци.

— Защо? Ние не живеем в пещери.

Раса криво се усмихна.

— Нека ти разкажа как Ибмал Създателя направил първите хора. Били двама братя. Ибмал изпратил братята на земята и те живеели добре, от лов и риболов. После Ибмал им пратил нечувана снежна буря, с ветрове и големи преспи сняг и лед. Единият брат побягнал, открил една пещера и се скрил в нея. Другият брат предпочел да остане навън и се пребори с бурята. Когато тя отминала, първия брат излязъл от пещерата и от него произлизат твоите хора. Другия водят началото си сабме.

Започвах да харесвам прямия, неугледен дребен мъж.

— Ела — каза, — ти си мой гост и трябва да научим повече за теб и дните, които лежат пред нас.

И безцеремонно почти колкото Транд, когато се допитваше до руните, Раса извади своя пророчески барабан. Беше далеч по-голям и сложно украсен, с много, много повече символи. Рисували ги, ми каза, с червен сок от елша. По краищата на барабана бе увесил разноцветни панделки, малки амулети и медни талисмани, същите като тези, които носех за продан в раницата си.

Раса пусна пиринчен пръстен върху барабана. Канеше се да започне да удря по него, но аз го прекъснах.

— Какво значат символите? — попитах.

Той хитро ме изгледа.

— Мисля, че познаваш някои от тях — каза Раса.

— Виждам руни.

— Да, научих тези знаци от уседналите хора.

— Какво значи този? — посочих една вълнообразна тройна черта. Подобни символи имаше пръснати на различни места по барабана.

— Планините, където са живели предците ни.

— Ами този? — посочих рисунка на мъж с еленови рога.

— Това е знакът на нояде. Вие му казвате сейдурман.

— А какво става, когато пръстенът спре върху него?

— Това сочи присъствието на нояде или че трябва да се допиташ до такъв. Във всяка шатра има пророчески барабан, но само един нояде може да разчете скритото послание на арпата.

Без предупреждение затвори очи и подхвана тих, насечен напев, една и съща кратка фраза се повтаряше отново и отново, все по-пискливо, после думите отведнъж секваха, сякаш припевът потъваше в океан от тишина. След кратка пауза Раса отново подхвана напева, пак надигаше глас, докато стигна до същия рязък край. Докато пееше, удряше по барабана. Гледах грозния дребен мъж — със затворени очи и едва забележимо поклащащо се напред-назад тяло, с ясната идея, че ставам свидетел на сложен сейдур. Раса можеше да се пренесе в света на духовете с лекотата, с която аз извличах огън от кремък.

След четвъртото повторение на напева Раса отвори очи и погледна към барабана. Не останах изненадан, че арпата пак е спряла върху мъжа с рогата. Раса изсумтя, сякаш видяното просто е потвърдило очакванията му. После затвори очи и отново започна да барабани, този път по-енергично. Следях препускащия по барабана пиринчен пръстен. Без да спира, посети символ след символ, поколеба се, после пое в леко различна посока. Раса спря да барабани, но този път не погледна надолу, а право в мен.

— Кажи ми.

Странно, но очаквах въпроса му, сякаш между мен и нояде съществуваше неизказано разбирателство. И двамата бяхме приели, че притежавам умения за сейдура и че съм дошъл при Раса за просвещение.

— Движение — казах. — Към планините, кои, не знам. После барабанът каза нещо, което не разбрах, нещо мистериозно, неясно, малко опасно. Ще има и съюз, среща.

Раса погледна към барабана. Пръстенът бе спрял върху рисунка на мъж на кон.

— Това ли имаше предвид под движение?

Отговорът ми се стори очевиден, но все пак казах:

— Не, не този знак. Не съм сигурен как да го тълкувам, но каквото и да е, той ме касае лично. Усетих как духът ми става по-силен, когато пръстенът спря на символа.

— Погледни пак и ми кажи какво виждаш.

Огледах фигурата по-внимателно. Беше едва ли не най-дребната на барабана, сместена в малкото пространство между по-стари, избелели символи. Не видях да се повтаря на друго място. Конникът носеше кръгъл щит. Странно, помислих. Не бях видял у сабме щитове. А и един кон никога няма да оцелее в тази гола, студена земя. Погледнах пак и забелязах, че простичко нарисуваният кон е с осем крака.

Надигнах глава към Раса, който ме гледаше въпросително с изпъкналите си очи.

— Това е Один — казах. — Язди Слейпнир.

— Така ли? Заех символа от уседналите хора. Видях го издълбан на един камък и разбрах, че у него има сила.

— Один е моят бог — казах. — Точно Один ме доведе във вашите земи.

— По-късно ще ми разкажеш кой е този Один — отговори Раса. — Сред моите хора този символ има друго значение. За нас това е символът на приближаващата смърт.

* * *

С това загадъчно предсказание започна престоя ми при племето сабме. Дните ми с тях са сред най-необикновените и щастливи в живота ми, благодарение почти изцяло на Раса и семейството му. Раса не беше обикновен нояде, а минаваше за може би най-великият на своето поколение. Необичайният му вид го бе белязал от ранно детство. Неугледен и тромав, той коренно се различавал от другите момчета. Когато опитвал да участва в игрите им, понякога падал и се давел или напълно губел съзнание. Викингските деца сигурно щяха да му се подиграват, но сабме се отнасяли към него с особена топлота. Никой не се изненадал, когато на осем години започнал да получава странни, обезпокоителни видения. За сабме това било доказателство, че свещените им предци са изпратили Раса за свой посредник. Родителите му без колебание дали сина си на обучение при местния шаман. Тридесет години по-късно славата му бе стигнала далеч отвъд горите, където живееше племето му, до океана и сабме, които ловяха тюлени и малки китове. Всички племена, сийди, знаеха, че Раса е велик нояде, чийто дух от време на време ги посещава при пътешествията си. Толкова ценяха думата му, че никой не постави под въпрос решението да прибере в шатрата си един чужденец и да го обучи в свещените тайнства. Собствената му сийда вярваше, че великият им нояде ме е призовал. Така казваха барабаните. Аз пък понякога вярвах, че Раса действа от името на Один. В други моменти ми се струваше, че е самият Всемирен отец, приел човешки образ.

Нашата сийда (както скоро започнах да мисля за племето) премести лагера си на сутринта след пристигането ми. Не си направиха труд да разглобяват палатките от брезова кора, просто събраха малкото си вещи, увиха ги на вързопи, които после метнаха на ремъци през рамо или привързаха към гърбовете си и поеха по пътеката, която следваше течението на реката. Риболовът не върви, обясни Раса. Местният воден дух и боговете на рибите са недоволни. Не знаел причината за гнева им. На дъното на реката има дупка към подземната река на духовете, рибата избягала там. Най-разумно щеше да е сийдата да се премести на друго място, където духовете са по-благосклонни. Нямаше време за губене. Скоро реката щеше да замръзне и риболовът — от който сийдата зависеше почти колкото от лова — да стане невъзможен. Двадесетте семейства, плюс кучетата им и шестте боазо вървяха половин ден, преди да стигнат до крайната си цел надолу по течението. Сийдата очевидно бе лагерувала тук и преди. Още стърчаха прътите на шатрите, които сабме сега бързо покриха с кожи.

— Брезовата кора не може да спре снеговете и зимните ветрове, не е достатъчно топла — обясни Раса. — През следващите няколко седмици ще сме на един пласт кожа. После, когато стане наистина студено, ще добавим още, за да задържим топлината вътре.

Семейството на Раса се състоеше от съпругата му, омъжена дъщеря със съпруга си и малкото им дете, и втора дъщеря, която ми се стори позната. Едва по-късно се сетих, че беше с ловците при вудмана. Всички сабме се обличаха в кожени блузи, легинси и шапки; невъзможно бе да различиш мъжете от жените, а и не очаквах сред ловците да има момиче. През първата прекарана в палатката на Раса нощ не забелязах да има втора дъщеря — преди да легнат, сабме свалят само обувките си. Когато пропълзях в шатрата, тя бе изпълнена с дим. В центъра имаше огнище, а отворът за дима в горната част беше частично закрит от рибите, провесени да се опушват на един побит над огъня кол. Свободно се дишаше само ниско над земята. Покрай стените на палатката бяха подредени вещите на семейството, те се превръщаха във възглавници, когато легнехме да спим върху кожите, метнати над „килима“ от пресни брезови клонки. Нямаше мебели.

Раса ме повика да отида с него до реката. Забелязах, че останалите сабме нарочно изостанаха назад и ни гледаха от разстояние. Реката беше плитка и бърза, с каменисто корито. Раса носеше в една ръка копие за риболов и кош от брезова кора в другата. Без да спира, прегази до един голям, гладък камък, който стърчеше над водата. В продължение на няколко секунди Раса оглежда повърхността на реката, после замахна с копието и набоде малка риба, дълга колкото дланта ми. Внимателно я свали от кукичката, удари главата й в камъка и остави върху него мъртвата риба. После сложи коша на главата си и каза няколко думи на езика на сабме. Очевидно говореше на камъка. Загреба вода с длан, изля я върху него и се поклони три пъти. С извития нож, който всеки сабме носи на колана си, изстърга няколко люспи от рибата. С люспите в ръка се върна в лагера и ги раздаде на главата на всяко семейство. Едва тогава същата приготви мрежите и въдиците си, и пое към реката.

— Камъкът е сиейди — обясни ми Раса, — речният дух. Помолих го за късмет в улова и му обещах, че ще получи по малко от всяка уловена риба. Ще му оставяме дарове в края на всеки ден от престоя ни, и винаги, когато в бъдеще се върнем тук.

— Защо даде люспи само на мъжете? — попитах.

— На лошо е, ако жена приближи речния сиейди. Носи нещастие на сийдата и е опасно за самата жена. Може да увреди бъдещите й деца.

— Но нали видях дъщеря ти с ловците при вудмана. Щом жените могат да ловуват, защо да не могат да ходят и за риба?

— Така е било винаги. Дъщеря ми Алба ходи на лов, защото в преследването я бива колкото, ако ли не и повече от мъжете. Едва успяват да я следват. Алба е бърза и пъргава дори в най-гъстата гора. Винаги е била такава, от малка. Единственият й недостатък е, че много говори. Затова с жена ми я кръстихме на малкото птиче, което през лятото подскача из храстите и никога не престава да повтаря тик-а-тик.

С всяко изречение Раса усилваше желанието ми да остана при сабме, ако те ми позволят. Исках да науча повече за сейдура на Раса и изпълня даденото на Гретир обещание, като споделя начина им на живот. Спомних си запаса от кукички в раницата, донесох ги и до една ги дадох на Раса. Той прие подаръка спокойно, сякаш беше най-естествената постъпка на света.

— Ние сами си правим кукички от дърво или кост. Но металните са далеч по-добри — каза и започна да ги раздава поравно на семействата.

— Всичко ли делите? — попитах учудено.

Той поклати глава.

— Не всичко. Всеки човек и всяко семейство знае кое е тяхно — дрехи, кучета, ножове, котли. При нужда са готови да ти ги заемат иди направо подарят, противното би било себично. Ще оцелеем като сийда, само ако си помагаме един на друг.

— Ами другите сийди? Какво става, ако две племена решат да ловят риба на една река или боазо в една и съща част на гората?

— Всяка сийда си има територия — отговори той. — Членовете й ловуват или ловят риба там от поколения. Ние уважаваме традициите.

— Но ако настане глад и се скарате за някое добро място на реката, ще се биете ли за правото да ловите риба там?

Раса ми се стори леко шокиран.

— Ние никога не се бием. Цялата си енергия влагаме в усилията да открием храна и подслон, да отгледаме здрави децата си и да почитаме предците си. Ако друга сийда гладува и има нужда от дадено място за лов или риболов, те ще ни попитат и ако ни е възможно, ще се съгласим да им го отстъпим, докато нещата при тях започнат да се подобряват. А и земята ни е толкова голяма, че има място за всички.

— За мен е странно — казах. — Там, откъдето идвам, хората се бият, за да защитят правата си. Ако някой съсед реши да си присвои земите ни или чужд човек опита да вземе нещо наше, ние се бием, за да ги прогоним.

— Това за сабме не е необходимо — каза нояде. — Ако някой нападне територията ни, ние се скриваме или побягваме. Изчакваме до зимата, тогава чужденците ще си тръгнат. Знаем, че не са пригодени да живеят тук.

Махна към дрехите, които носех — вълнена риза и широки панталони, дебело пътническо наметало и обувките, които не ми бяха по мярка и от които ми бяха излезли пришки.

— Чужденците се обличат като теб. Толкова знаят. Затова и накарах жена си и Алба да ти ушият по-подходящо за зимата облекло. Досега не са шили толкова големи дрехи, но ще гледат да са готови до няколко дни.

Неочакваният плюс от поръчката на дрехите бе, че тя затвори за момента, неуморната уста на дъщеря му Алба. Говореше без да спре, основно на майка си, която погълната в работа, почти не си правеше труд да отговаря. Нямах представа какво точно казва Алба, но не се и съмнявах, че често съм тема на разговорите им. Докато шиеше обаче зимния ми „гардероб“, устата на Алба бе пълна и тя трябваше да се прости с дърдоренето. Изтръгваха със зъби сухожилието от гърба или крака на елена и го дъвчеха, докато омекне и се оформи в конец. Докато жените дъвчеха и шиеха, аз помагах на Раса да приготви храната. Една от новите за мен страни на живота сред сабме бе, че готвят мъжете.

Някъде към четвъртата ми седмица със сийдата се случиха две неща, които промениха живота ми. Първото очаквах, но второто ме свари съвсем неподготвен. Една сутрин се събудих по обичайното време, малко след пукването на зората. От кожената си постеля забелязах, че е много по-светло от обичайното. Превъртях се и надникнах през тясната пролука между края на шатрата и земята. Слънцето светеше толкова силно, че ме накара да присвия очи. Тихо се изправих, отметнах завесата на входа и пристъпих навън. Целият ни лагер бе покрит с дебел сняг, първия за годината. Всичко, което бяхме оставили навън — дърва, кошове за риба, мрежи, заспалите кучета — сега бе просто издутини в снега. Снежни наметала имаха дори шестте боазо. Зимата бе дошла.

Това бе денят, в който жената и дъщерята на Раса довършиха кожените ми дрехи. Сред сабме настана истинско веселие, когато вкупом се стекоха да гледат как ги обличам. Първо се слагаше кожената риза, с козината към тялото, после плътно прилепващите панталони, които се обуваха трудно независимо от цепките на глезените, и накрая мокасините, извити нагоре при пръстите, но без подметки.

— Заради ските — обясни Раса. Разнищи стрък суха острица, раздели нишките и ги подреди на два меки квадрата. — Сложи ги в обувките, ще видиш, че са по-добри от вълнени чорапи. Краката ти ще са топли, а и съхнат бързо.

Накрая Раса ми помогна да навлека дългата кожена туника, достигаше до коленете ми. Широк колан пристягаше дрехата около кръста. Направих няколко пробни крачки. Чувството бе съвсем различно от дрехите, които бях носил — усещах тялото си топло и защитено, а краката — леки.

Второто събитие се случи в нощта след снеговалежа. Открих до обичайното си място за спане втора кожа. Времето се бе застудило и когато си легнах, аз я придърпах за одеяло. Малко преди да заспя, усетих как някой повдига кожата и пропълзява до мен. От почти загасналия огън идваше достатъчно светлина да видя, че гостенката е дъщерята на Раса, Алба. Виждах отражението на жарта в очите й, гледаше закачливо. Доближи уста до ухото ми и меко каза, „Тик-а-тик“, след което се сгуши до мен. Не знаех какво да правя. До нас спяха баща й и майка й, сестрата и зет й. Страхувах се как ще реагира Раса, ако се събуди. В продължение на няколко секунди се преструвах на заспал. После ръката на Алба започна да проучва територията. Много тихо развърза колана и свали легинсите ми, после се вмъкна в туниката ми и голото й тяло се притисна до моето.

Когато се събудих, видях, че е вече късно. Алба лежеше свита на протегнатата ми ръка, а шатрата бе празна. Чувах как Раса и другите членове на семейството се движат вън. Набързо навлякох дрехите си, при което събудих Алба. Очите й бяха бледосиви, цвят, който понякога се среща сред сабме. Гледаше доволно, без и следа неловкост. Превъртя се до собствените си дрехи и миг по-късно бе вече готова и изскочи да се присъедини към родителите си. Аз бавно я последвах, чудейки се какво посрещане ще ми окажат те.

Раса надигна глава. Стори ми се напълно незаинтересован.

— Сигурно знаеш как се ползват — бе единственото, което каза. Чистеше снега от две дълги, плоски дървени летви.

— Карал съм ски като дете, но само няколко пъти, и то на игра — отговорих.

— Не е достатъчно. Алба ще ти покаже какво да правиш.

Изведнъж осъзнах, че Раса приема връзката ми с втората си дъщеря за нормална. По-късно открих и че искрено я одобрява. Сабме смятаха за нормално един мъж и една жена да спят заедно стига и двамата да са съгласни. В началото се опасявах, че Алба очаква връзката ни да прерасне в постоянен съюз. После, когато ме бе научила на няколко думи на сабме и аз нея на малко нордически, много се смя на притесненията ми.

— Как може да очакваш нещо такова да трае вечно? Така мислят уседналите хора. Все едно да останеш завинаги на едно място. Ние сабме вярваме, че в живота сезоните се менят и че е най-добре да се движиш с тях. — Понечих да кажа нещо, но тя сложи пръст на устните ми и добави: — Можех да дойда в леглото ти от учтивост, тъй като си гост. Но не го направих за това. Направих го, защото те желаех и ти не ме разочарова.

Алба ме излекува от болест, от която дори не знаех, че боледувам. Пренебрежението на Гунхилдур, „измяната“ на Елфгифу и ранните неволи в любовта бяха разбили вярата ми в другия пол. Отнасях се към жените предпазливо, от страх да не се разочаровам или да ме сполети някое непредвидимо нещастие. Алба ме излекува от това. Беше пълна с живот, жизнена, естествена и пряма. В любовта бе опитна и страстна, и трябваше да съм пълен глупак да не съм благодарен за късмета си. Под безбройните пластове кожи, Алба бе истинска изкусителка. Имаше фини, деликатни кости, които я правеха крехка и фина като малката птичка, на която бе кръстена. Постоянното движение при лова и карането на ски поддържаше тялото й в идеална форма, със стегнати рамене и бедра. Стъпваше леко и грациозно на малките си нозе, а аз с възбуда открих, че за разлика от силно почернялото й джуджешко лице, набраздено от отражението на снега и вятъра, кожата на тялото й е гладка като тъмна слонова кост. Връзката ни не бе заробваща, но все пак мисля, че за Алба тя значеше много. Гордееше се с ролята ми на нояде-чужденец. Аз от своя страна бях напълно запленен. Накратко, влюбих се в Алба и любовта ми бе чиста и без задръжки.

Тя ме научи да ходя на ски. Не толкова добре като един сабме, разбира се, те се качват на ските още щом проходят. Както викингите са най-добрите моряци и корабостроители, така сабме са майстори в карането на ски. Природата като че ли ги е създала за това. Леки са и могат да се плъзгат по снежна кора, която би пропаднала под по-тежък товар. Ние използваме само една ска и пръчка, с която управляваме и се спускаме по склоновете или по леда. Сабме напротив, привързват ски и на двата си крака, и могат да развият скорост на бегач, която поддържат, докато слънчевата светлина им позволява. Викингските майстори знаят как да оформят кораба и да скроят и поставят платното. Сабме пък знаят как да подберат и оформят ските, от бреза, когато снегът е сипкав или от бор, когато се слегне; всички ски — които не са еднакви по дължина — се правят на ръка и отговарят на стила и размерите на бъдещия си собственик. Накрая се научих да карам ски достатъчно добре, така че да не изоставам от сийдата или да се движа бавно до Раса, когато той пожелаеше да ми покаже някое отдалечено свещено място. Но никога нямаше да стигна Алба и другите ловци. Те се движеха на ските толкова уверено, че можеха да настигнат дори вълк. Час след час преследваха жертвата си през снега. Животното се уморяваше да прескача преспите, по които ловците с лекота се плъзгаха. Накрая, когато изтощеният вълк се извърнеше, ръмжейки към преследвачите си, застаналият начело сабме го приближаваше и убиваше с копие или нож.