Тим Северин
Брат по съдба (3) (Сага за героите на Севера)

Глава първа

Девствеността ми отне не кой да е, а кралица.

Малцина могат да се похвалят с такова нещо, още по-малко пък мъж, приведен над писалищата в манастирския скрипториум, и то докато се преструва, че изящно копира евангелието на Св. Лука, а всъщност пише хрониката на живота си. Но точно така беше и аз ясно помня сцената.

Бяхме в разкошното кралско легло, Елфгифу царствено сгушена до мен, с глава на рамото ми и ръка, собственически метната през гърдите ми. От вълните лъскава кестенява коса, разсипали се по възглавницата и гърдите ми, се разнасяше слабо ухание на парфюм. И да изпитваше угризение, както се полага на омъжена жена, посветила един деветнадесетгодишен младеж в насладите на любовта, Елфгифу, съпругата на Кнут, най-могъщия владетел на Севера, не го показваше. Лежеше отпусната, неподвижна; усещах само биенето на сърцето й и дъха й по кожата си. Аз също не смеех, а и не исках да помръдна. Тайнството на случилото се още не ме бе напуснало. За първи път в живота си изпитвах незабравимото върховно блаженство от прегръдката на красива жена.

От унеса ме извади далечен звън на камбана. Прокрадна се през служещата за прозорец амбразура, високо в покоите на кралицата, последва го втора камбана, после още една. Металните им езици ме подсетиха къде съм: Лондон. Никой друг от познатите ми градове не можеше да се похвали с толкова много църкви на Белия Христос. Никнеха като гъби. Кралят, същият, чиято съпруга сега лежеше гола до мен, не правеше нищо, за да попречи на издигането им.

Елфгифу се размърда.

— Е, малки мой паже — измърмори приглушено тя, — няма да е зле да ми разкажеш нещо за себе си. Слугите ми доложиха, че името ти е Торгилс и че наскоро си пристигнал от Исландия. Така ли е?

— Да, отчасти — отговорих предпазливо. После замълчах, защото не знаех как да се обърна към нея. „Милейди“ щеше да прозвучи сервилно след насладата от съюза, който тя бе окуражила с ласките си и който изтръгна от мен думи, каквито дори не подозирах, че знам. Притиснах я към себе си и макар да подозирам, че гласът ми леко трепереше, опитах да вложа в отговора си едновременно любов и уважение.

— Пристигнах в Лондон само преди две седмици, като ученик на един исландски скалд^[1]. Надява се да го наеме… — Тук сконфузено прекъснах. Смятах да кажа „краля“. Елфгифу, разбира се, отгатна. Леко стисна рамото ми, за да ме окуражи и каза:

— Значи затова стоеше при бардовете на съпруга ми. Продължавай. — Не надигна глава от рамото ми, дори притисна тяло по-близо до моето.

— Срещнах скалда — казва се Херфид — миналата есен на остров Оркни, до шотландския бряг, където ме остави екипажът на кораба, спасил ме в Ирландско море. Дълга история е. Моряците ме откриха в една потъваща лодка. Бяха много добри с мен, Херфид също. — Тактично пропуснах да спомена, че се носех без посока в пропускаща вода плетена кошница, покрита с кравешка кожа, след като бях нарочно пуснат в морето. Елфгифу знаеше, че това е традиционно ирландско наказание. Обвинението срещу ми повдигнаха монаси, които се гнусят да пролеят кръв. Наистина откраднах нещо тяхно — пет скъпоценни камъка от корицата на една библия, — но да взема дрънкулките ме подтикна единствено отчаянието и не се разкайвах за постъпката си. Определено не мисля, че съм крадец, но сметнах, че ще е глупаво да споделям историята с притиснатата към гърдите ми топла, с нежна кожа жена. Особено след като единственото, което носеше, беше един видимо скъп наниз сребърни монети.

— Ами семейството ти? — попита Елфгифу.

— Нямам — отговорих. — Така и не познавам майка си, умряла е, когато съм бил малък. Казаха ми, че е била с ирландска кръв. Преди няколко години отидох в Ирландия, за да науча нещо повече за нея, но не открих нищо. Във всеки случай, преди да умре, тя вече ме бе изпратила при баща ми, Лейф, един от най-крупните земевладелци в Гренландия. Прекарах по-голямата част от детството си там и в една дори още по-далечна земя, Винландия. Когато станах достатъчно голям да си изкарвам сам хляба, ми хрумна да стана бард. Винаги съм обичал историите. Най-добрите бардове са исландците, затова реших да си пробвам късмета там.

Отново премълчавах истината. Не казах на Елфгифу, че баща ми Лейф, по прякор „Щастливеца“, не бе женен за майка ми, нито с християнски, нито с езически ритуал. Нито че законната съпруга на Лейф отказа да ме приеме под покрива си, затова прекарах по-голямата част от живота си подхвърлян от страна в страна. Но в този момент, докато лежах до Елфгифу, ми хрумна, че късметът на баща ми, хамингя, както казват викингите, се е прехвърлил на мен. Как иначе да си обясня това, че девствеността ми отне съпругата на Кнут, владетел на Англия и претендент за датския и норвежкия трон?

Всичко стана съвсем неочаквано. Пристигнах в Лондон с учителя ми Херфид едва преди десет дни. Херфид и другите бардове бяха поканени на сбора, свикан от крал Кнут, за да оповести началото на кампанията си в Дания. По време на речта на краля, усетих, че някой от свитата на Кнут настойчиво ме гледа. Нямах представа коя е Елфгифу, но когато очите ни се срещнаха, мигом разпознах гладния блясък в погледа й. В деня, след като Кнут отплува с армията си за Дания, ме повикаха в покоите й в палата.

— Гренландия, Исландия, Ирландия, Шотландия… истински пътешественик — каза Елфгифу. — А аз дори не съм чувала за Винландия. — Претърколи се на една страна, подпря глава и с пръст очерта профила ми, от челото до брадичката. — Приличаш на съпруга ми — каза, без да се смущава. — От викингската кръв е. Не го свърта у дома, любовта към приключенията все го кара да провери какво има зад хоризонта. Дори не се опитвам да го разбера. Израснала съм в сърцето на Англия, далеч от морето. Животът там е спокоен и на моменти дори малко скучен, но точно такъв ми харесва. Както и да е, винаги можеш да прогониш скуката, ако знаеш как.

Трябваше да се досетя накъде бие, но бях твърде наивен, а и заслепен от изтънчеността и красотата й. Бях толкова опиянен от случилото се, че дори не се запитах защо една кралица така бързо изгуби ума си по съвсем обикновен младеж. Тепърва щях да науча, че жените могат да бъдат неустоимо привлечени от мъж, а тези, близо до властта, бързо и самоуверено задоволяват лъстта си. Това е тяхно право. Години по-късно видях как една императрица стигна дотам да подели кралството си с младок на половината на годините й — макар и разбира се, връзката между мен и непредсказуемата Елфгифу да бе съвсем различна. Не й бях безразличен, в това съм сигурен, но бе достатъчно опитна да не изкарва на показ чувствата си. Аз също трябваше да имам предвид риска, но бях така заслепен, че нищо на този свят не би ми попречило да я обожавам.

— Хайде — каза тя изведнъж, — трябва да ставаме. Съпругът ми може и да е на поредната от амбициозните си военни експедиции, но ако отсъствам повече от няколко часа от палата, хората ще полюбопитстват къде съм и какво правя. Пълно е с шпиони и клюкари, и моята превзета и престорено свенлива съперница ще остане очарована да се добере до нещо срещу мен.

Тук следва да отбележа, че Елфгифу не бе единствената съпруга на краля. Беше се оженил за нея по политически причини, докато с баща й, Свен Форкбиърд, кроели планове как да разширят властта си над тази част от Англия, която датчаните бяха завладели след повече от век викингски набези през Английско море. Елфгифу произлизаше от саксонската аристокрация. Баща й бил елдормен, висш благородник, с обширни земи по границата на земите на датчаните и тези на англичанина Етелред. Форкбиърд пресметнал, че ако наследникът му вземе благородна саксонка за жена, съседните елдормени ще бранят датската кауза по-охотно, отколкото служеха на собствения си монарх, на който бяха лепнали презрителния прякор Бавния, за досадната му дарба, преди да предприеме нещо да изчаква до последно, и после да вземе възможно най-грешното решение, в най-неподходящия момент. Кнут бил на двадесет и четири години, когато се оженил за Елфгифу, а тя с две години по-млада. Когато ме покани в покоите си четири години по-късно, въпреки младежкия си вид и красотата си, тя вече бе зряла жена. Съпругът й пък се бе издигнал до безспорен крал на цяла Англия. Етелред бе вече в гроба и — за успокоение на английската аристокрация — Кнут се бе оженил за вдовицата му, четиринадесет години по-възрастната от него Ема.

Кнут преди това не си направи труда да се разведе с Елфгифу. Единствените, които биха се противопоставили на двуженството му, сиреч християнските свещеници, с които изобилстваше свитата на Ема, бяха стигнали до типично за тях византийско решение. Кнут, твърдяха, изобщо не е сключвал християнски брак с Елфгифу; сватбата им е била по „датския обичай“, ad mores danaos — обожаваха църковния си латински — и следователно няма нужда да се анулира. Сега зад гърба й наричаха Елфгифу „наложницата“. Напротив, благородниците от Дания и Северните земи, одобряваха двойния брак. Според тях точно така следва да водят държавните дела великите крале, а и харесваха Елфгифу. Със стройната фигура и грацията си тя беше далеч по-приятна гледка от сухата Ема с антуража й шушукащи прелати. Намираха, че Елфгифу много повече се доближава до начина, по който следва да се държи една уважавана викингска жена: беше земна, със собствено мнение и на моменти — както съвсем скоро щях да открия — обиграна интригантка.

Елфгифу стана от любовното ни гнездо с привичната си решителност. Плъзна се рязко встрани — при което мярнах изящния й гръб и бедра, и сърцето ми се разтопи от нега — грабна ризата в бледосиво и сребристо, която бе свалила преди час и прикри с нея голотата си. После се обърна към мен.

Лежах едва ли не парализиран от нова вълна копнеж.

— Ще уредя да те изведат дискретно от палата. Ще чакаш да се свържа пак с теб. Чака те пътуване, този път не толкова надалеч като предишните. — После се обърна и изчезна зад един параван.

Като на сън се добрах до къщата, в която бяха настанени кралските поети. Открих, че господарят ми, Херфид, почти не е забелязал отсъствието ми. Херфид бе дребен, изпълнен с достойнство мъж, облечен с дрехи, носили се поне преди едно поколение. Лесно се познаваше, че е скалд — в мига, в който отвореше уста, от нея с исландски акцент започваха да се леят привичните за гилдията му старомодни фрази и забравени думи.

Заварих го както обикновено — потънал в своя си свят, седеше на празната маса в трапезарията и си говореше сам. „Боен вълк, боен лъч, бойно зарево“, мърмореше под носа си. След миг недоумение проумях, че съчинява стихотворение. Беше ми обяснил, че когато пишеш поезия, най-важно е да избягваш да наричаш обичайните предмети с прости думи, а да ги описваш заобиколно, с друг термин или фраза — кенинг — по възможност от викингските традиции на Старата вяра. Горкият Херфид, здравата се беше оплел. „Чадо на бруса, душманин на щита, бойна ледена висулка. Не, не, не става. Много е банално. Отар Черния го използва миналата година.“

Вече се бях досетил, че се опитва да намери дума за „меч“.

— Херфид! — твърдо прекъснах мислите ми. Той подразнено надигна глава, после видя кой е и обичайното му добродушие се завърна.

— А, Торгилс! Радвам се да те видя, макар и този дом да е лишен от живец и да е празен, откакто другите бардове отплаваха с краля за Дания. Опасявам се, че те докарах до задънена улица. Съмнявам се да открием друг, склонен да плати за възхвалите ни оди. Мислех, че може би някой от великите князе, които Кнут остави в Англия, ще прояви добрия вкус да поръча нещо елегантно в стария стил, обаче ми казаха, че те са една пасмина грубияни. Избрани са по воински способности, а не като познавачи на тънкостите на поезията.

— Ами кралицата? — попитах, нарочно наивно. — Тя не обича ли поезията?

Херфид не ме разбра.

— Кралицата! — изсумтя. — На нея й дай нови молитви или химни, само повторения и напеви, досадно нещо. А за тях си има предостатъчно свещеници. Вероятно ще припадне само като чуе за аезирите^[2], толкова мрази старите богове.

— Не говорех за кралица Ема — казах, — а за другата, Елфгифу.

— А, да. Не знам много за нея. Гледа да не се набива на очи. Но във всеки случай кралиците не наемат скалдове. Повече ги интересуват романтични песни за арфа и подобни лекомислени творения.

— Ами регентът Торкел? Чух, че Кнут го оставил да отговаря за страната. Той дали няма да оцени една-две поеми? Всички казват, че е от старата школа, истински викинг. Навремето бил наемник. Заклето вярва в Старата вяра и носи амулет с чука на Тор.

— Да, наистина, а трябва да го чуеш как псува, като се ядоса — поразведри се Херфид. — Толкова имена за старите богове не знам дори и аз. Здраво богохулства срещу свещениците на Белия Христос. Чувал съм, че напие ли се, нарича кралица Ема Бакрауф. Само се надявам, че малко саксонци го разбират. Във викингските легенди Бакрауф е сбръчкана вещица, жена на трол, а името се превежда като задник.

— Тогава защо не постъпиш при Торкел? — настоях аз.

— Това е идея — каза Херфид. — Обаче трябва да внимавам. Ако до Кнут достигне слух, че регентът си позволява разкоша да наеме личен скалд, кралят може да помисли, че е започнал да си придава важност и е намислил да става владетел на Англия. Кнут остави Торкел да отговаря за военната част и да потушава с твърда ръка местните размирици, но административното и правното управление са в ръцете на архиепископ Улфстан. Добре измислено: християнин държи под око езичниците. — Херфид, който бе смирен мъж, въздъхна. — Дори и да получа служба при Торкел, се опасявам, че няма да имаш особена възможност да блеснеш като мой ученик. Регентът е по-беден от един крал, и не толкова щедър. Добре дошъл си да останеш като мой ученик, но няма да мога да ти плащам. Ще сме късметлии, ако има какво да ядем.

Затруднението ми бе разрешено три дни по-късно, когато на вратите ни със съобщение за мен потропа един слуга. Трябваше да се явя пред домакина на кралицата, в готовност да се присъединя към свитата, заминаваща за родния й Нортамптън. Трябваше ми само минута, за да стегна багажа си. Единствените ми дрехи, освен бозавата туника, обувки и тесните панталони, които носех всеки ден, бяха един вишнев костюм, който Херфид ми даде, за да мога да се появя в сравнително приличен вид в двореца. Натъпках го в износената кожена торба, която уших, докато живеех при монасите в Ирландия и се сбогувах с Херфид. Още се потеше над поемата си.

— Какво ще кажеш за „пламък на смъртта“? — предложих, докато мятах торба на рамо. — Добър кенинг за меч е.

Той ме изгледа с блажена усмивка.

— Пасва точно! — каза. — Все пак си се вслушвал в уроците ми. Надявам се, че някой ден ще откриеш как да се възползваш от дарбата си на разказвач.

Свитата на Елфгифу вече чакаше в двора на палата — четири тежки товарни каруци, около дузина ездитни коне и ескорт от хускарлите^[3] на Кнут. Последните представляваха символична защита, тъй като след идването на Кнут на трона в страната цареше небивал мир. Годините викингски набези и дейнгелда^[4] до такава степен бяха изтощили англичаните, че те биха приветствали всеки господар, стига той да им донесе мир. А Кнут бе направил и нещо повече. Беше обещал да управлява саксонците със същите закони, които имаха при саксонския крал. Оправда доверието на поданиците си — и намали данъците, — като отпрати армията си наемници, сбирщина от половината страни отвъд Ла Манша и Английско море. Но Кнут бе твърде хитър да се остави напълно беззащитен пред един въоръжен бунт. Заобиколил се бе с триста хускарли, все въоръжени до зъби мъже. Всеки кандидат за елитната охрана трябваше да притежава личен дълъг меч със златен обков на дръжката. Кнут прекрасно знаеше, че само един истински воин би притежавал подобно скъпо оръжие и само заможен човек би могъл да си го позволи. Англичаните никога не бяха разполагали с толкова компактна и смъртоносна бойна машина, при това с толкова стилно въоръжение.

Затова се изненадах, че и двамата хускарли, прикрепени към свитата на кралица Елфгифу, са инвалиди, единият с чуканче на мястото на дясната ръка, другият с дървен крак. После се сетих, че Кнут взе хускарлите в Дания и остави само инвалидите. А дори и те не бяха за изхвърляне, реших. Еднокракият докуцука до коня си, наведе се и махна дървената протеза, за миг балансира на един крак, рязко подскочи и се метна на седлото. Там затъкна протезата в една кожена примка и за по-голяма сигурност, се омота през кръста с ремък.

— Хайде, стига си се размотавал — викна весело на другаря си, който с една ръка и зъби оправяше юздите на коня и се готвеше да ги метне през чуканчето на другата си ръка. — Дори на Тир му е трябвало по-малко време да приготви Глейпнир за Фенрир.

— Млъквай, Дървен крак, да не дойда да изтрия глупавата ти усмивка от лицето — дойде отговорът, но видях, че Едноръкия е поласкан. И с право. Всеки староверец знае, че Тир е най-смелият от старите богове, аезирите. Точно Тир доброволно пъхнал ръка в устата на Фенрир, адския вълк, за да притъпи подозренията на звяра, докато другите богове му надянат Глейпнир, вълшебните окови. Направили ги джуджетата от шест вълшебни съставки — „котешка стъпка, женска брада, корени, мечи жили, риби дъх и птича слюнка“. Глейпнир не поддал дори когато адската хрътка усетила как оковите се затягат и се заборила с всичката си нечиста сила. Тир изгубил ръката си в пастта на адския звяр.

Домакинът на Елфгифу се мръщеше насреща ми.

— Ти ли си Торгилс? — запита рязко. — Закъсняваш. Яздил ли си някога?

Кимнах предпазливо. В Исландия ми се бе случвало да яздя солидните дребни исландски кончета. Те обаче бяха толкова ниски, че ездачът не се нараняваше при падане, а и в Исландия няма пътища, само пътеки през тресавищата, или приземяването е меко, дори да не изкараш късмет и се стовариш на камък. Съвсем не ми се щеше да се кача на нещо, подобно на злонравните жребци, на които се метнаха хускарлите. За мое облекчение домакинът кимна към привързаната зад една от каруците, видимо унила кранта.

— Вземи тази. Или ходи пеш.

Скоро пъстрата ни процесия вече поскърцваше и потракваше през града, а аз се чудех защо никъде не виждах възлюбената си Елфгифу.

Тя се присъедини към нас сред грохот на копита, когато вече бяхме пропълзели около пет мили. „Ето ти я, язди като валкира“, одобрително отбеляза Едноръкия и двамата хускарли се обърнаха да видят младата кралица. Аз също се извъртях на крантата, като гледах да не издавам, че сърцето ми бясно думка в гърдите. Елфгифу яздеше като мъж, с развята пусната коса. Придружаваха я няколко млади благородника, видимо саксонци. Бодна ме ревност. След миг ездачите профучаха край нас и сред брътвежи и доволни възгласи, заеха мястото си начело на малката кавалкада и укротиха конете, за да влязат в крак с нас. Засрамен и изчервен, се подрусвах на грозното добиче. Не бях очаквал, че Елфгифу ще ме погледне, но бях така влюбен, че все пак се надявах да отвърне на погледа ми.

Цели четири нещастни дни се влачех в края на колоната и само от време на време мярвах изящния гръб на Елфгифу. За мен бе истинско мъчение, когато някой от младите мъже се наведеше и я заговаряше или я вадех да отмята глава и се смее на някоя остроумна забележка. Болен от ревност, опитах да разбера кои са спътниците й, но хората покрай мен бяха все мълчаливци. Казаха ми само, че са благородни саксонци, потомци на елдормени.

Пътуването ми причиняваше болка и по друга причина. Вкиснатата кобила се оказа най-тромавото, твърдогърбо създание, убягнало от ножа на касапина. Така набиваше крак, че всяка подкова се забиваше в гръбнака ми. Седлото, от най-евтиния дървен вид, беше цяла агония. Така се схванах, че слезех ли от коня, куцуках като старец. Не че „ездата“ ми допадаше повече. Трябваше да си отвоювам всяка крачка с удари и ритници по бедрата на ленивото създание, и бях напълно безсилен, когато кобилата решеше да се отклони от пътя към някоя туфа трева. Биех я между ушите с една лескова пръчка, отрязана специално за целта, и опъвах юздите, но животното само извръщаше грозна глава и продължаваше към целта. Веднъж пък за мой срам се препъна и двамата се проснахме по очи в прахта. Решеше ли да пасе, бях безсилен. Дърпах юздите, докато ръцете ме заболяваха и я ритах в ребрата, без резултат. Инатият звяр надигаше глава и се завлачваше под псувните ми чак когато пометеше всичко.

— Не изоставай от групата — предупреди ме неразговорливо Едноръкия, дошъл да провери дали всичко е наред отзад.

— Съжалявам, заради коня е — отговорих.

— Ако това изобщо е кон — коментира хускарлът, оглеждайки уродливото създание. — Май не съм виждал по-грозна кранта. Има ли си име?

— Не знам — казах, след което, без да мисля добавих: — Аз й викам Ярнвидя.

Хускарлът ме изгледа странно. Ярнвидя значи „желязна кранта“. Чак сега си дадох сметка, че като Бакрауф, и това е име на тролска жена.

Бавният кон ми даваше предостатъчна възможност да разгледам подробно Англия. Земята бе учудващо плодородна, независимо от скорошните войни. Селата се редяха едно след друго. Повечето бяха спретнати и добре поддържани — десетина покрити със слама къщи със стени от ракита и кирпич или талпи, издигнати край кални улици или на кръстопът. Много имаха градини отпред и отзад, а зад хамбарите, кочините и кошарите се виждаха добре гледани ниви. Ако мястото бе важно, имаше и по-голяма къща на местния големец с параклис или дори дървена черква. На места мярках каменоделци, които поставяха основите на по-висока църковна кула. Култът към Белия Христос се разпространяваше като пожар, дори в селата. Не видях олтар на старите богове, само парцаливи обредни ленти, увесени по големите дъбове, които подсказваха, че Старата вяра все пак не е изчезнала напълно.

Пътувахме по почти права линия, което ми се стори странно. Пътищата в Исландия и Ирландия криволичеха, придържаха се към високото, за да избегнат мочурищата и заобикаляха по-гъстите гори. В Англия, напротив, сечаха почти напряко. Когато се загледах по-внимателно, забелязах, че тежките ни каруци проскърцват по стар път, изровен от колела, но още личеше, а на места имаше и павета и издигнати бордюри.

Когато попитах, ми казаха, че е от римско време. Казвал се Уотлинг Стрийт и макар мостовете и паветата отдавна да били срутени или отнесени от водата, задължение на местните селяни било да поддържат и поправят пътя. Явно невинаги го изпълняваха и на места трябваше да газим през бродове или плащахме на лодкари да ни преведат през реките.

Тъкмо при един такъв преход гнусната Ярнвидя окончателно ме посрами. Влачеше се както обикновено в края на колоната, когато изведнъж надуши вода. Беше жадна и най-спокойно се втурна напред покрай каруците и другите коне. Елфгифу и спътниците й вече бяха стигнали брода и конете им се разхлаждаха в плитчините, а конниците бъбреха. Аз вече бях изгубил всякакъв контрол над Ярнвидя; отвратителната кобила се свлече към брега и докато аз безпомощно опъвах юздите, разблъска двата коня и се бухна кански в плитчините. Огромните й подкови запратиха кални пръски, които измокриха до кости саксонските благородници и самата кралица. Тук звярът се спря, натопи грозна муцуна във водата и шумно започна да пие. Аз бях принуден да стърча на широкия й гръб, аленочервен от срам, а спътниците на Елфгифу ме стрелкаха с гневни погледи, докато се мъчеха да се почистят от калта.

На петия ден отбихме от Уотлинг Стрийт в гъста брезова и дъбова гора, по широка пътека, която ни отведе до крайната ни цел. Домът на Елфгифу бе по-сериозно укрепен от селищата, които подминахме. Беше от вида, който саксонците наричат бург, заобиколен от масивен земен насип и солидна дървена ограда. Гората бе разчистена на стотина метра от нея, за да може при нападение да се даде поле за изява на стрелците. Вътрешното разположение бе такова, че да приюти благородник и свитата му. Имаше спални помещения за слугите, малки казарми за войниците, складове и голяма банкетна зала до голямата манориална^[5] къща на лорда.

Прашната ни процесия влезе през портата. Местните се бяха строили да ни приветстват. Сред прегръдките, клюките и размяната на новини видях двамата хускарли да се отправят право към къщата. За мое разочарование Елфгифу и придворните й дами изчезнаха в друга една сграда, дамските покои. Аз слязох от коня и се протегнах, доволен най-после да се разделя с Желязната кранта. Един слуга дойде да я отведе. Все пак тя успя подло да ме настъпи, чумата да я тръшне.

Чудех се какво следва да направя и къде да отида, когато се появи мъж със списък, вероятно местният иконом.

— Как се казваш? — попита.

— Торгилс.

Той погледна списъка си.

— Не виждам името ти, сигурно са те добавили в последния момент. Докато изясня това, ще помагаш на Едгар.

— Едгар?

Но домакинът, твърде зает да разяснява подробности, вече ме бе отпратил с ръка. Махна неопределено към една странична врата. Който и да бе Едгар, най-вероятно щях да го открия извън дървената ограда.

С торба на рамо излязох през портата. В далечината се виждаше ниска дървена постройка и малка колиба. Когато ги приближих, чух кучешки лай и крамоли. Изтръпнах. В Ирландия се грижех, не особено успешно, за двата ирландски вълкодава на дъблинския крал Сигтригур. Тук чувах най-малко дузина, а може и повече кучета, а надушвах и непогрешимия им остър „аромат“.

Започваше да вали, един от честите за английската пролет порои, и аз се огледах за убежище. Не исках да рискувам да ме ухапят, затова свърнах встрани и се затичах към малката барака в подножието на гората.

Вратата не беше заключена. Единствената светлина вътре нахлуваше през процепите в рехаво изплетените от клони стени. Когато очите ми се пригодиха към мрака, видях, че в бараката има само няколко солидни пилона, побити в настлания с пясък пръстен под. От тях стърчаха къси дървени колове, увити в зебло или кожа. На тях бяха накацали птици. По размер бяха от педята ми, до малък петел. Беше потискащо тихо. Чувах само далечния вой на кучетата и потракването на дъжда по сламения покрив. Птиците мълчаха, като изключим шумоленето на крилата им или драскането, когато преместваха нокти по прътите. Пристъпих напред, за да ги огледам по-внимателно. Те извръщаха глави след мен — ориентираха се по звука, не можеха да ме видят, защото носеха кожени качулки.

Заковах се на място и изведнъж ме обхвана силна носталгия. Встрани от останалите бе кацнала птица, която веднага разпознах. Перата й бяха бледосиви, почти бели, нашарени с тъмнокафяви петна, като напръскан с мастило пергамент. Дори при оскъдната светлина виждах, че макар и свит и нещастен, това е исландски сокол.

Исландският сокол е кралят на хищните птици. Като дете в Гренландия бях виждал тези величествени птици да ловуват диви гъски в тресавищата. Ловците ни ги ловяха с мрежи или се катереха по скалите и ги отвличаха още голишарчета. Изпращахме пет до шест сокола годишно на търговците ни в Исландия и съм чувал, че те ги продавали скъпо и прескъпо на богати земевладелци в Норвегия или из южните земи.

Соколът сменяше оперението си, затова изглеждаше толкова нещастен, а перата му бяха раздърпани и неугледни. Долови присъствието ми и обърна глава към мен. Аз предпазливо пристъпих напред и тогава видях: очите на сокола бяха зашити. През двата долни клепача бе прокаран тънък конец, който след това бяха изтеглили към гърба и завързали на тила на птицата. Внимателно протегнах ръка, с намерението без да я подплашвам да развържа възела и да освободя клепачите. Нещастната орис на създанието, пленник далеч от дома, насред влажната, зелена Англия, приех за символ на собствените си страдания.

Ръката ми вече бе на не повече от десетина сантиметра над главата на сокола, когато някой сграбчи лявата ми китка и грубо я изви между лопатките. Жилести пръсти се впиха в тила ми и глас яростно изсъска в ухото ми:

— Само докосни тази птица и ще ти счупя първо ръката, после врата!

Бутнаха ме напред, така че бях принуден да се извия от кръста. Нападателят ми ме обърна и подкара, все така превит, към вратата на бараката и на открито с един ритник обиграно ме изкара от равновесие. Строполих се, задъхан, с цял ръст в калта. Нападателят ми ме възседна и притисна коляно в гърба ми. Не можех да извърна глава и да го видя. Успях само да изхъхря:

— Търсех Едгар.

Над мен глас, кипящ от гняв каза:

— Ами, намери го.