Тим Северин
Брат по съдба (17) (Сага за героите на Севера)

Глава петнадесета

Алба носеше на врата си амулет с формата на птица. Не се разделяше с него дори когато се любехме. Птицата й била сянка, ми каза и попита защо и аз не нося талисман. Мъжете трябвало да го носят на дълъг ремък през врата и затъкнат под мишницата.

— Толкова ли си смел, че дръзваш да пътуваш сам? — попита ме тя. — Дори баща ми не го прави.

Реших, че говори за обикновени талисмани и на шега й казах за десетината, които бях скрил на сигурно място в раницата. Това бе един от редките случаи, когато видях Алба ядосана. Каза ми да не се правя на глупак.

Когато попитах Раса защо дъщеря му реагира толкова остро, той ме попита дали помня деня, в който пристигнах в сийдата.

— Риболовът на онова място не вървеше — напомни ми той. — Рибата беше избягала. Беше там и в същото време я нямаше. Трябваше да се преместим на място, където друг речен дух да приеме даровете ни.

— Как може рибата да е там и да я няма?

— Беше отишла в своята сайво река. Можех да я последвам или да изпратя сянката си с молба до водния дух, който я е изпратил там. Но ако духът е още гневен, рибата можеше и никога да не се върне.

Сайво, според Раса, бе свят, успореден на нашия, огледален образ, но по-важен, защото там живеят духовете на умрелите и сенките на живите, които идват в нашия свят като духове. Понякога можем да посетим сайво и сами, но имаме нужда от защитата на сенките си.

— Нашите сенки са животни, не хора — каза Раса, оставяйки дървената купа, която дялаше. — Всеки сабме има такъв — лисица, рис, птица или друго животно. Още като деца барабаните казват на родителите ни кое животно ще е нашата сянка в живота. Понякога бъркат и тогава детето се разболява или му се случва нещо лошо. Тогава пак се допитваме до барабана и той посочва нова, по-подходяща сянка. Алба носи птицата още от бебе.

— При моите хора — казах, — има филги, духове. Сам съм ги виждал преди смърт. Те са огледалният ни образ от другия свят. Появят ли се, приличат досущ на нас. А дали аз имам животно-сянка?

Раса се пресегна към барабана, който винаги му беше подръка. Постави арпата на опънатата кожа и без дори да затвори очи или запее заклинанието, потропа веднъж с показалец. Арпата подскочи, удари дървения ръб и се върна обратно, приземявайки се върху образа на мечка.

Осмелих се да изкажа съмнение.

— Как да съм сигурен, че сянката ми е точно мечка?

— Решено е още при раждането ти.

— Но аз съм роден на остров насред океана, там няма мечки.

— Може мечката да е изиграла роля в живота на родителите.

Замислих се за момент.

— Разказвали са ми, че баща ми срещнал майка ми на връщане от пътуване до Норвегия, където трябвало да достави една полярна мечка. Само че мечката вече я нямало седмици, преди да види майка ми, а и бездруго животното умряло скоро след прехода.

— Със сигурност е умряла около раждането ти — твърдо каза Раса. — Оттогава духът на мечката те пази. Той е твоят късмет. Мечката е най-могъщото от всички животи. Умът й е колкото човешкия, силата — като за деветима.

Преди слънцето да се спусне зад хоризонта за зимата, Раса предложи, че ако искам да науча повече за сайвото, няма да е зле да го посетя лично. Колебаех се. Казах му, че досегашният ми опит с отвъдното се свежда до кратки пророчески видения, обикновено в присъствието на хора, притежаващи дарбата, и че преживяването често е страшно и неприятно. Признах си, че едва ли ще имам куража да вляза в света на духовете нарочно и сам. Той ме увери, че животното ми пазител ще бди над мен и че той самият ще ми помогне да премина границата.

— Пророческата ти дарба показва, че ти бездруго живееш толкова близо до сайвото, че можеш да надзърташ през воала, който ги дели. Аз само предлагам изцяло да го отметнеш и да откриеш какво има от другата страна.

— А как да съм сигурен, че ще мога да се върна?

— Това също мога да уредя, с помощта на Алба — отговори той.

На следващия ден ни събуди много преди разсъмване. Вече беше напалил малък огън и разчистил дъното на шатрата, колкото да седна с кръстосани крака върху един квадрат еленова кожа. Беше поставена с кожата надолу, а по гладката страна бяха изрисувани четири бели линии — фигурата, която вече познавах от руните и саксонските уонди. Раса ме накара да седна в централния квадрат; Алба клекна с лице към мен.

— Като моя дъщеря е наследила част от силата ми — каза той. — Ако е близо до теб, може да я срещнеш в сайвото.

Присъствието на Алба ми вдъхна увереност, но все още бях нервен. Тя развърза малката кожена кесия, която носеше на колана си при лов и изтръска съдържанието й на кожата пред мен. Червените шапчици на бели точки бяха избелели до бледорозово, но все пак разпознах изсушени, спаружени гъби. Алба ги вдигна внимателно и нежно опипа грубата им повърхност, докато избра три от най-малките. Внимателно върна останалите в кесията, остави две от гъбите на кожата, а третата пъхна в устата си. Започна бавно да дъвче, като през цялото време не сваляше очи от мен. След малко изплю гъбата в шепа, протегна ръка към мен и каза, „Яж“. Аз поех топлата, влажна топка, сложих я на езика си и я глътнах. После всичко се повтори още два пъти.

Седях неподвижно срещу нея и наблюдавах играта на пламъците по лицето й. Очите й оставаха в сянка.

Времето течеше. Не мога да преценя колко дълго съм седял така. Раса стоеше встрани и от време на време разпалваше огъня.

Бавно, много бавно, започнах да напускам тялото си. Усетих го как потрепери, когато се отделих от физическата си същност. Не можех да направя нищо, но не се и страхувах. Обхвана ме лениво доволство. Мисленето ми се забави, тялото ми сякаш олекна. Всичко се замаза и остана само лицето на Алба. Тя не помръдваше, и все пак лицето й се приближаваше все повече и повече. Виждах с изключителна яснота всяка подробност. Висулката на дясното й ухо изпълни полезрението ми. Видях нежните кръвоносни съдове под кожата, мекия мъх. Исках да се пресегна и я схрускам.

Изведнъж земята под краката ми пропадна и се озовах сред нищото. Знаех, че тялото ми е с мен, но това нямаше особено значение. Без каквото и да е усещане за движение, попаднах сред безкраен пейзаж от дървета, сняг и скали, но не изпитвах студ. Плъзгах се над повърхността, сякаш се носех по лек вятър. Дърветата бяха наситено зелени, можех да огледам в подробности всеки лист и бразда по кората им. Снегът отразяваше цветовете на дъгата, кристалите се движеха, сливаха се и се набраздяваха на вълнички. От храстите излетя малка птичка — сянката на Алба. Между две дървета мярнах изправена бяла мечка, беше близо и все пак далеч. Застинала на място се взираше в мен с човешки очи. Чух някой да ми говори, разпознах собствения си глас и отговорих. Чувствах се изпълнен с покой. На пътеката излезе този път тъмнокафява мечка със сведена глава; вървеше тежко и залитайки, и накрая пътищата ни се пресякоха. Когато животното бе на една ръка разстояние, и двамата се заковахме на място. Усетих полъха на птиче крило на бузата си. Мечката бавно се извърна към мен и муцуната й като че ли се изкриви в усмивка.

Очите й бяха сиво-сини и аз осъзнах, че се взирам в лицето на Алба. Бях отново на еленовата кожа.

— Върна се от сайвото — каза Раса. — Беше там за кратко, но все пак достатъчно да научиш как да го посетиш пак, ако пожелаеш.

— Приличаше много на нашия свят — казах, — само че беше по-голямо и някак далечно.

— Само така ти се струва. Сайвото е пълно с духове, на мъртвите и на тези, които управляват живота ни. В сравнение с него нашият свят е преходен и крехък. Ние живеем в настоящето, докато сайвото е вечно. Пътуващите из него за миг виждат силите, които ръководят съществуването ни, но само ако тези духове пожелаят да бъдат видени. Ако редовно посещаваш сайвото, те ще те приемат в него и тогава духовете ще ти се разкрият.

— Защо мечката се смееше? — попитах с любопитство.

Алба изведнъж скочи на крака и излезе от палатката. Раса не отговори. Внезапно ми се зави свят и стомахът ми се преобърна. Исках само да легна и отново да затворя очи. Едва се довлякох постелята си. Последното, което помня, бе как Раса ме заметна с еленова кожа.

Сега почти всеки ден валеше, едри снежинки, които се сипеха между дърветата и падаха на земята. Животните смениха лятната си козина и ловците ни ден след ден обхождаха гората и залагаха дървените си капани. Сийдата се премести за последен път. Беше трудоемко — шатрите бяха покрити с два или три слоя кожа и трудно се разглобяваха, а и ни пречеха зимните дрехи. Зимният лагер на сийдата бе откъм закътаната страна на едно било, на завет от бурите. Всяко семейство бе прокопало в меката пръст на хълма убежище, което след това покриваха с дебел покрив от дънери и пръст. Входът към дома на Раса бе прост тунел, през който трябваше да пълзя на четири крака, но вътре въпреки дима от малкия огън, бе учудващо просторно и уютно. Трябваше да си призная, че мисълта да прекарам тук с Алба следващите няколко месеца далеч не изглеждаше зле. Съпругата на Раса вече бе покрила пода с обичайния килим от пресни смърчови клонки и кожи, и бе разделила помещението на малки кабинки със закупени от търговците памучни чаршафи. Беше коренно различно от мизерната землянка, в която умря Гретир. Споделих го с Раса и описах как кръвният ми брат срещна края си след намесата на злата волва.

— Ако кръвният ти брат бе сполетян от това нещастие сред сабме — коментира Раса, — ние веднага щяхме да разберем, че ударът със секирата е нанесъл стаалу. Стаалу може да се преобрази на животно, например елен, и да се остави да бъде заловен и убит. Когато обаче ловецът започне да го дере, стаалу отклонява ножа към костта и ловецът се порязва, а ако е далеч от сийдата, умира от кръвозагуба до трупа на елена. После стаалу си възвръща формата, изпива кръвта и изяжда жертвата си.

Алба, която ни слушаше, презрително изсумтя.

— Ако някога срещна стаалу, ще му дам да се разбере. Това са само приказки, с които да плашат децата.

— Не бъди толкова сигурна, Алба. Ти само се моли да не го срещнеш — измърмори баща й и се обърна към мен: — Стаалу броди из гората. Той е голям и малко глупав и тромав. Сравняваме го с недодяланите търговци, които идват за кожите през пролетта, но апетитите на стаалу са още по-противни. В трудни времена се храни с човешко месо, а понякога отвлича и момичета.

През тази седмица раздадох остатъка от стоките в раницата си. Изгубил бях желание да търгувам със сийдата и изпитвах срам, задето задържам за себе си неща, които можеха да бъдат от полза за племето. Сабме бяха толкова щедри и гостоприемни, че сметнах за свой дълг да им помогна. Като изключим кърпенето на мрежите и примитивната поправка на сечивата, им бях безполезен. Затова дадох раницата на Раса и го помолих да раздаде съдържанието й по свое усмотрение. Запазих единствено огнения рубин — който дадох на Алба като доказателство за любовта си. Тя изпадна във възторг. С часове седеше до огъня и въртеше рубина така, че в него да заискри червеното сияние.

— Вътре танцува дух — казваше тя. — Духът, който те доведе при мен.

Последиците от това, че раздадох всичката си стока бяха обратните на очакванията ми — вместо да се простя с надеждата да се сдобия с пари за пътя до Миклагард, бях просто засипан с кожи. Почти всеки ден някой от ловците оставяше пред землянката на Раса вкочанен от студа хермелин, самур, катерица или полярна лисица. Нямаше как да разбера кой точно ловец е направил жеста. Идваха и си отиваха тихо на ските си. Спираха ги само снежните бури. Тогава цялата сийда изчезваше в подземните си убежища и изчакваше ужасния вятър и шибащ сняг да отминат. После предпазливо се изкопаваха от засипаните със сняг землянки и, като животните, които ловуваха, подушваха въздуха и отново тръгваха на лова.

Естествено ядяхме месото на животните, които деряхме. Някои, особено белките и видрите, бяха зловонни и неприятни на вкус, но катериците и бобрите бяха превъзходни. Остатъкът от месото оставяхме в малките килери, които всяко семейство бе построило до земната си, малка клетка на пръчка или високо на някой камък, извън обсега на животните. Храната не се разваляше в лютия студ. Ако някой изкараше късмет и убиеше елен, складираше на същото място и дървени купи с кръвта му. След часове кръвта ставаше на камък можеше да бъде насечена на късове и използвана при нужда.

Духовете от време на време — и невинаги по негово желание привикваха Раса. Без предупреждение той започваше да се гърчи и трепери, после губеше равновесие и се строполяваше на земята. Ако повикът бе особено настоятелен, по устата му избиваше пяна. Беше ни казал, ако езикът му провисне навън, да пъхаме в устата му парче плат, но да не го будим, защото точно тогава духът му навлиза в сайвото и скоро всичко ще бъде наред. Роднините му бяха свикнали с тези внезапни пристъпи. Нагласяха изпадналия в безсъзнание нояде удобно на земята, с барабана под протегнатата му дясна ръка, в случай че му потрябва в сайвото, след което чакаха да се завърне в нашия свят. Когато това станеше, настроението на Раса зависеше от това, което се е случило по време на отсъствието му. Понякога се връщаше изтощен, сякаш след битка със зли духове. Друг път бе приповдигнат и ни разказваше за великите духове, с които се е срещнал. Ибмал, бога на небето, бе недосегаем и непознаваем, но Раса понякога срещаше Биег-Олбмай, Бога на вятъра, и се биеше с него, за да предотврати някоя тридневна буря. В друг един случай бе помолил бога на лова, дух, който той наричаше Кървавия човек, да изпрати богат улов на ловците от сийдата. Два дни по-късно те проследиха и убиха лос. Боговете и духовете, които почиташе Раса, за мен бяха нови, но думите му привикаха избледнял спомен за духове, много по-стари от старата вяра. Интуитивно усетих, че всички мои богове, Один, Фрей, Тор и другите, са се появили от сайвото на Раса и едва по-късно са приели формите, под които ги познавам аз.

Боливе, богът на слънцето, бе започнал редовно да се показва над южния хоризонт, когато един от съседите ни дойде при входа на землянката на Раса и възбудено извика в тунела. Говореше толкова бързо, че не го разбрах, въпреки че Алба бе отделила много часове да ме научи що-годе на езика си. Раса веднага остави барабана, рисунките по който повтаряше, и стана на крака. Докато се пресягаше за тежкото си наметало от вълча кожа, ми махна да го последвам.

Вън чакаше група от осем ловци. Един сабме каза нещо като „медени лапи“; когато Раса отговори, ловците се пръснаха по землянките, възбудено викайки семействата си.

— Какво става? — попитах Раса.

— Дойде времето да напуснем землянките и да се върнем в шатрите — каза той. — Обикновено го правим много по-късно, но Стареца иска да стане така.

— Стареца? Кой е той?

Раса не ми отговори веднага, а заповяда на жена си и Алба да се приготвят за път. Животът на сабме бе толкова простичък, че цялата сийда бе готова за времето, необходимо на мъжете, жените и децата да натоварят вещите си на леките шейни, да привържат бебетата към гърбовете на майките им, в малки, подплатени с мъх люлки с форма на лодка, и да сложат ските. Не теглех шейна, защото бездруго не ме биваше много със ските, не ми дадоха и раница, защото бях тежък и щях да пропадна през снежната коричка.

Върнахме се в последния ни бивак и пак покрихме стърчащите дървени пръти с три слоя кожи. Всички бяха в приповдигнато настроение, а аз продължавах да се чудя какво точно става.

— Какво има? — попитах Алба. — Защо толкова набързо зарязахме землянките?

— Време е за най-важния лов в годината — отговори ми тя. — Ловът, от който ще зависи бъдещето на сийдата.

— Ти ще ходиш ли?

— Забранено ми е.

— Но ти си най-добрата сред ловците — протестирах. — Няма да се оправят без теб.

— На тях им трябват братя, не сестри — отговори загадъчно тя, докато наместваше последния слой кожи по палатката.

На другата сутрин се събудих покрит с една педя сняг. Отворът за дима бе оставен отворен и падналият дебел сняг бе полузаринал лагера. Никой не се впечатли особено.

— Обуй това — каза Алба и ми подаде обувките, над които работеше цяла зима.

— Защо да не нося своите обувки?

— Уших ги с шевовете навътре, за да не се събира по тях сняг. Кожата е от главата на боазо — най-дебелата и здрава кожа. Върви да ги обуеш днес. — Настоя да облека и най-хубавата си зимна дреха, наметало от вълча кожа, което обаче ми стоеше смешно, защото преди го беше носил Раса и Алба го бе удължила с кожа от сърна. Самият Раса се бе пременил с колана си на нояде, с увесени челюсти на животни, шапка с пришити амулети и тежко наметало от меч кожа. Не го бях виждал да ги носи всичките едновременно, нов беше и късият жезъл, усукан в червени и сини панделки и куп малки звънчета. Когато предложих аз да взема свещения барабан, Раса поклати глава и ми махна да изляза от шатрата пред него.

Навън вече чакаха ловците, наконтен като за панаир. Някои бяха облекли тъмносини туники; платът бе закупен от търговците, а жените го бяха съшили с червени и жълти панделки. Други носеха обичайните си кожени дрехи, но добавили разноцветни шапки и колани, и завързали смърчови клонки за ръкавите си. Всички изглеждаха обхванати от нетърпение и възбуда; едва след няколко секунди забелязах, че не носят обичайните си ловни лъкове и стрели пръчки и дървени капани, а масивни копия, с груби дръжки от дърво и широк метален връх.

Нямах време да разпитам ловците защо са сменили снаряжението си, защото тук Раса тържествено излезе от шатрата и бавно прегази снега до плоския камък в центъра на лагера. На всяка стъпка леко разклащаше звънчетата по жезъла си и припяваше непозната за мен песен. Думите бяха странни, на език, различен от това, което бях учил през зимата. Когато стигна до камъка, Раса постави на него магическия си барабан и се обърна на юг. Вдигна жезъла три пъти и изрече предполагам заклинание. После бръкна под наметалото с дясната ръка, измъкна нещо изпод лявата си мишница и го вдигна така, че да го видят всички. Беше арпа пръстен, но не пиринчен. Предположих, че е златен; убедих се, когато Раса го хвърли върху кожата на барабана — звукът при падането бе по-тъп и тежък от този на неблагородния метал.

Раса потропа с жезъла по ръба на барабана. Златната арпа се плъзна по изпънатата кожа и застина на място. Всички проточиха вратове да видят на кой точно символ. Лежеше върху змиеобразния знак за планина. През тълпата пробяга блажена тръпка. Дребните, подвижни мъже се спогледаха и кимнаха доволно. Предците гледаха и одобряваха. Нояде пак потропа по барабана с жезъла и този път златният пръстен застана върху фигурата на мечка. Сега забелязах, че мъжете са озадачени, почти скептични. Раса долови колебанието им. Вместо да удари за трети път с жезъла, грабна златната арпа и с вик, подобен на гневния писък на чапла, го хвърли нагоре, така че да падне върху кожата на барабана. Пръстенът случайно улучи ръба и започна да се търкаля, първо по него, после закриволичи, не много сигурно, докато накрая спря, за миг остана изправен, после бавно се прекатури на една страна и легна с лекото трептене на паднала върху игрална маса монета. Всички отново се приведоха напред — този път арпата лежеше върху знака на моята сянка от сайвото, мечката.

Без да се колебае, Раса отиде при най-близкия ловец, взе копието му и постави златния пръстен на острието. После дойде при мен и с тържествен жест пъхна копието в ръката ми.

Барабанът беше решил. Ловците се пръснаха за ските си, а Раса ме отведе при Алба и майка й, които гледаха от шатрата ни. Алба коленичи в снега и завърза ските ми. Когато се изправи, понечих да я прегърна. За мое разочарование тя отскочи назад, сякаш я бях ударил. Отстъпи, ясно показвайки, че не иска да има нищо общо с мен. Озадачен и малко обиден, последвах баща й при сформиращата се групичка. Водеше я мъжът, който повика Раса от землянката. Познах го по гласа. Само той не носеше копие, а дълъг ловен лък от върба, увит с брезова кора. Лъкът нямаше тетива, а към върха му бе привързана смърчова клонка. Зад него се нареди Раса с наметалото си от меча кожа, после аз и ловците, в колона по един. В пълно мълчание напуснахме лагера и подкарахме през гората след мъжа с лъка. Нямам представа как се ориентираше той, след като снегът бе изтрил всички следи, но водеше уверено и аз едва издържах на темпото. От време на време забавяше, за да мога да си поема въздух, а и се чудех на търпението на ловците зад мен, които сигурно ме мислеха за полусакат.

Към обяд водачът ни рязко спря. Огледах се да видя защо, но не видях нищо по-различно. Отвсякъде ни обграждаше гора. Снегът бе натрупал по земята и по клоните. Не чух нищо, само звука от собственото си дишане.

Водачът ни се наведе и развърза ските. Все още стиснал лъка, направи крачка встрани и започна да описва широк кръг, като при всяка стъпка затъваше все по-дълбоко в снега. Останалите чакаха безмълвно. Погледнах с надежда Раса, но той бе затворил очи, устните му мърдаха, сякаш се молеше. Мъжът с лъка продължи да оставя стъпки, докато накрая се върна на изходна позиция. Аз пак опитах да схвана значението на действията му. Всичко се правеше толкова тихо и тържествено, че трябваше да е някакъв ритуал. Огледах кръга от стъпки. Все още не разбирах нищо. Кръгът описваше издатинка, по-малка дори от могила. По липсата на друго обяснение, предположих, че е дом на речен дух. Бяхме дошли да му се поклоним.

Очаквах Раса да отправи песен към духа. Вместо това нояде сваляше, като всички останали, ските си. Последвах примера им. Ръцете ми бяха замръзнали и едва след няколко опита успях да развържа възлите на ремъците. С радост видях, че точно както бе казала Алба, снегът не се задържаше по новите ми обувки. Оставих копието, за да използвам и двете си ръце, и от страх да не изгубя златния пръстен в снега, го набутах по навътре по острието.

Махнах ските и се изправих. Когато се огледах, видях, че другите ловци са се пръснали покрай мен. Раса стоеше леко встрани. Единствен пред мен бе мъжът с лъка, който сега крачеше към средата на описания от стъпките му кръг. Продължаваше да държи лъка, все така без тетивата, в дясната си ръка. Почти в центъра на кръга ловецът направи три или четири стъпки на една страна, после нови пет или шест напред и се извърна към мен. Някакъв инстинкт ме предупреди и накара да стисна по-здраво тежкото копие. Зачудих се дали няма да сложи тетива на лъка и да ме нападне. Вместо това той го вдигна с две ръце и го заби в снега в нозете си. Нищо не се случи. Мъжът повтори ритуала още два или три пъти, след което за моя най-голяма изненада снегът пред него се разтвори и отвътре изскочи нещо огромно. В следващия миг разпознах покрита със сняг ядосана мечка, идваше право срещу нас.

До ден-днешен не знам дали ме спаси естественият ми инстинкт за самосъхранение, или просто следвах инструкциите на Едгар, дадени ми толкова отдавна в английската гора. Нямах време да се обърна и побягна. Снегът щеше да затрудни бягството и мечката щеше да ме настигне и разкъса за миг. Затова останах на място, забих края на грубото копие в снега зад мен и усетих как то удря на твърда, замръзнала пръст. Отръскващата се от снега мечка търчеше към мен. Когато видя изправилата се на пътя й пречка, гневното предупредително ръмжене прерасна в заплашителен рев и животното се изправи на задни крака с готови за удар лапи. Ако бе останала на четири крака нямаше да знам къде да се прицеля с копието. Сега пред мен бе косматият корем, малките очички, които вбесено святкаха насреща ми, отворената уста и розовото небце. Насочих копието към подканващо откритите гърди. Мечката сама се прободе, аз само трябваше да държа здраво дръжката на копието. Когато широкото метално острие навлезе в гърдите му, животното дълбоко и задавено изхриптя, после бавно свали предните си лапи на земята, като клатеше, сякаш изненадано, глава. Краят бе бърз. Около миг мечката гледаше невярващо, но докато се извърне, за да побегне изтръгвайки копието от ръката ми, сабме вече я бяха обградили. Гледах, треперещ от шока, как протичаха и хладнокръвно прободоха звяра в сърцето.

Раса се насочи към проснатия на окървавения сняг труп. Ловците почтително отстъпиха назад, за да му направят място. Нояде се наведе и опипа тялото на мечката. Видях го да се пресяга зад левия й преден крак, до гърдите. След миг се изправи, нададе писклив, протяжен триумфален вик и ни показа какво държи в дясната си ръка — златния пръстен.

Сред ловците настана същински хаос. Имах чувството, че са си изгубили ума. Тези, които носеха клонки по дрехите си, ги изскубаха, притичаха до мечката и започнаха да налагат трупа й. Други кръстосаха ските си над мъртвото животно. Крещяха и пищяха от радост; чух благодарствени и възхваляващи викове, и поздравления. Нареждаха фрази от древната песен, която Раса пя в лагера, но аз все така не разбирах и дума. Когато ловците се изтощиха, Раса коленичи в снега до мечката и тържествено каза на мъртвото животно:

— Благодарим ти за дара. Нека духът ти щастливо броди из сайвото и се прероди отново, освежен и здрав, през пролетта.

Много скоро щеше да се стъмни. Оставихме мъртвото животно и поехме към лагера. Този път, вместо да карат мълчаливо ските си, сабме си подвикваха един на друг, смееха се и се шегуваха и дълго преди да стигнем до дома, предизвестяваха завръщането ни с радостни викове, които отекваха сред дървета.

Никога няма да забравя гледката, която ни посрещна в лагера. Жените бяха напалили буен огън на плоския камък и застанали така че светлината да играе по боядисаните им в червено лица. За миг реших, че се е ляла кръв, после засякох стъпките на танца, приветствените жестове и песента във възхвала на ловните ни умения. Бях изтощен. Исках само да си легна, по възможност с Алба. Но когато се отправих към шатрата ни, Раса ме хвана за рамо и ме отведе към задната й част. Там ме накара да коленича на четири крака и се провра под кожата на шатрата. Вътре заварих Алба да стои, с боядисано лице към мен от другата страна на огнището. Гледаше ме през вдигнат пред окото й пиринчен пръстен. Когато пропълзях, тя се отдръпна и изчезна. Твърде уморен да мисля и за това, се вмъкнах както си бях с дрехите в постелката ни и заспах непробудно.

Раса ме събуди още призори. Нито Алба, нито жена му бяха в палатката.

— Отиваме да донесем Стареца — каза. — Благодаря ти за това, което направи за сийдата. Сега е време да празнуваме.

— Защо му казваш Стареца? — попитах малко сприхаво. — Можеше да ме предупредиш, че отиваме на лов за мечки.

— Наричаме го мечка сега, след като даде за нас живота си — отговори той весело, — но ако го бяхме назовали така преди лова, той можеше да се обиди.

— Но моята сянка в сайвото е мечка. Сигурно не е правилно да убивам роднините му?

— Твоята сянка те спаси. Стареца, който уби, е бил убиван много пъти преди това. Той винаги се завръща, защото иска да се принесе в жертва на сийдата, да ни вдъхне сили. Той е нашият праотец. Затова върнахме златния пръстен под рамото му — там прапрапрадедите ни са открили златната арпа и разбрали, че стоят пред бащата на сийдата.

Върнахме се при мъртвата мечка и с една шейна пренесохме тялото й до лагера. Под зоркия поглед на Раса ловците одраха огромната кожа — животното беше мъжкар в разцвета на силите си, после с извитите си ножове внимателно отделиха месото. Нито една кост не бе счупена, нито дори одраскана от остриетата и всяка част от скелета бе внимателно заделена встрани.

— По-късно — каза Раса — ще погребем целия скелет, до последната кост, за да може при следващото си завръщане Стареца да е също толкова силен и здрав, като тази година.

— Като козите на Тор — казах.

Раса ме изгледа въпросително.

— Тор е богът на моите хора — обясних аз. — Всяка вечер устройва пир с двете кози, които теглят колесницата му през небето — гръмотевиците са шумът от колелата и. Тор заделя костите и кожата и на сутринта двете кози отново са цели. За нещастие негов гост счупил една задна кост, за да стигне до мозъка и оттогава едната накуцва.

Цялата сийда се суетеше покрай мен на пиршеството, продължило три дни, докато не изядохме и последното късче от убитото от мен животно. „Опашка от боазо, меча лапа“, гощаваше ме Раса. Обясни, че ако заделим дори и малко от месото на мъртвото животно, ще обидим саможертвата му.

— Стареца следи снежните бури да не ни убият, да дойде пролетта и се стопи снега. Той вече броди по хълмовете пред нас и призовава тревата и дърветата да растат, а птиците да се върнат.

Съжалявах единствено, че Алба все така отказва да ме приближи.

— Ако дойде в леглото ти, преди да са минали три дни от лова — просвети ме баща й, — няма да има деца. Толкова могъщ е нашият праотец. — Това като че ли обясни странното поведение на Алба. Тя пак се сгуши до рамото ми едва когато Раса надяна муцуната, която одрахме от Стареца, а на третата нощ от пира всеки ловец — в това число и аз — танцува покрай камъка, имитирайки Медените лапи.

Алба ми направи наметало от кожата.

— Ти носиш духа на Стареца, знак, който сам той ти даде — ми каза Раса. — Всеки сабме, дори да е от друго племе, ще го разпознае и ще се отнесе към теб с уважение.

Раса с нетърпение очакваше да продължим с обучението. Когато дните станаха по-дълги, започна да ме извежда в гората и да ми показва камъни със странна форма, дървета, разсечени от светкавица или преведени от вятъра в човешки форми, и скрити дълбоко гората древни дървени статуи. На тия места живеят духове, ми обясни. Веднъж ме отведе при дълъг, нисък камък, пазен от снега от надвисналата над него скала. По сивата му повърхност бяха изписани рисунки. Разпознах символите от магическите барабани на сийдата и други, които виждах за пръв път — китове, лодки и шейни. Имаше и такива, които бяха твърде стари и бледи.

— Кой ги е рисувал? — попитах Раса.

— Не знам. Винаги са били тук, откакто я има сийдата. Мисля, че са оставени да ни напомнят за миналото и да ни напътстват, когато се нуждаем от помощ.

— А къде са сега художниците?

— В сайвото, разбира се — отговори той. — И са щастливи. През зимните нощи, когато сноповете светлина се извиват в небето, духовете на мъртвите танцуват от радост.

Всеки ден ни посрещаха все нови признаци на пролетта. Стъпките в снега, преди ясно очертани, сега бяха с по-замити контури. Чувах малките поточета под ледената кора и топящите се по дърветата висулки. От снега се появиха ранни цветя, над главите ни прелитаха все по-многобройни ята птици; предизвестяваха пристигането си с викове, които после заглъхваха в далечината, към гнездата им. Раса се възползва от възможността да ме научи да разчитам значението на това, колко са на брой, посоката, от която се появяват и в която изчезват, дори начина, по който надават виковете си.

— Летящи птици или дим, няма значение. За тези, които могат да ги тълкуват, това са знаци. — После добави: — Макар и в твоя случай да нямам нужда от такива. — Забелязал бе как задържам поглед на юг много след като птиците са отлетели. — Скоро сийдата ще тръгне на север към пролетните ловни полета, а ти ще поемеш в обратната посока. — Щях да отрека, но кривата му усмивка ме възпря. — Знам го от първия ти ден сред нас, аз и всички в сийдата, в това число жена ми и Алба. Ти си пътник също като нас, но ние обикаляме по пътеките, оставени ни от предците ни, докато теб те мъчи по-дълбока жажда за пътешествия. Каза ми, че духът, на когото служиш, е преследвал познанието. Видях как той те изпрати сред нас, сега виждам, че иска от теб да продължиш. Мой дълг е да ти помогна. Не ни остава много време. Трябва да тръгнеш, преди снегът да се стопи и стане невъзможно да се движиш на ски. Скоро ще пристигнат за кожи мъжете стаалу. От страх от тях ние ще се изтеглим по-дълбоко в горите си. Но преди това да се случи, трима от най-добрите ни ловци ще отнесат събраните през зимата кожи на мястото за размяна. Ти трябва да тръгнеш с тях.

Както обикновено сабме бързо взеха решение. На следващата сутрин личеше, че ще раздигат лагера. Кожите от прътовете на шатрата бяха свалени, а тримата избрани ловци товареха две шейни с плътно навита вързопи кожи. Всичко се правеше с такава умопомрачителна скорост, че нямах време да измисля какво да кажа на Алба. Нямаше защо да се безпокоя. Тя остави майка си да сваля кожите от шатрата ни и ме отведе малко встрани от лагера. Пристъпи на завет зад един смърч, пое ръката ми и притисна в дланта ми нещо малко и твърдо — връщаше ми огнения рубин. Още бе топъл от допира до кожата й.

— Трябва да го задържиш — протестирах. — Твой е, доказателство за любовта ми към теб.

— Не разбираш — каза ми тя. — За мен е много по-важно духът, който блещука в камъка, да продължи да те пази и напътства. Така ще знам, че си в безопасност. А и ти ми остави нещо не по-малко скъпоценно. То живее в мен.

Разбрах я.

— Откъде си толкова сигурна?

— Сега е сезонът, в който всички живи същества усещат малките си. И с нас, сабме, е така. Мадер Асе, която живее под огнището, ми изпрати дъщеря. Знаех, че ще го направи, от деня, в който заедно посетихме сайвото.

— Откъде си сигурна, че детето ще е момиче?

— Помниш ли мечката, която срещна на онова пътуване? Ти не ме виждаше, но аз бях там с теб под формата на моята птичка-сянка.

— Усетих крилете ти на бузата си.

— А мечката? Не я ли помниш?

— Разбира се, че я помня. Тя ми се усмихна.

— Ако беше изръмжала, детето щеше да е момче. Усмивката е обещание за момиче.

— Не искаш ли да остана и да ти помогна с детето?

— Всички в сийдата ще знаят, че тя е дете на ноаде-чужденец и внучка на велик нояде и ще ми помагат, защото ще очакват момичето също да стане велик нояде и да помага на сийдата. Ще бъда нещастна, ако останеш с нас само заради мен. Казах ти още в началото сабме, вярваме, че е далеч, далеч по-добре да пътуваш, вместо да стоиш на едно място. Така затваряш духа си, също както огънят е впримчен в магическия ти камък. Моля те да ме послушаш, продължи напред и знай, че си ме оставил щастлива.

Вдигна лице за последна целувка, а аз се възползвах от възможността пак да поставя в шепата й огнения рубин.

— Дай го на дъщеря ни, когато порасне, за спомен от баща й.

Алба се поколеба за миг, после отстъпи, обърна се и се върна при семейството си.

Раса ми махаше — мъжете с шейните бързаха да потеглят. Вече бяха сложили ските и наместваха тегличите на шейните на раменете си. Отидох да благодаря на Раса за всичко, което направи за мен. Странно, но той ми се стори притеснен.

— Не се доверявай на стаалу — ме предупреди. — Снощи посетих сайвото, за да питам сянката си какво ще се случи. Пътуването ми бе мрачно и неспокойно, и надуших смърт и измама. Но не видях откъде идва, само един глас ми каза, че ти вече знаеш за опасността.

Нямах представа за какво говори, но го уважавах твърде много, за да се усъмня в искреността му.

— Ще запомня думите ти. Мога да се погрижа за себе си. Твоята задача е по-тежка — да се грижиш за сийдата. Надявам се, че духовете винаги ще напътстват и пазят хората ти, които завинаги ще останат в паметта ми.

— Върви — каза прегърбеният дребен мъж. — Спътниците ти са добри мъже и ще те закарат жив и здрав до къщите на стаалу. След това ще трябва да се пазиш сам. Довиждане.

Четири дни не слязохме от ските, движехме се все на юг. Нощем четиримата се увивахме в кожи и спяхме до шейните. Ядяхме суха храна, а на втората вечер дива гъска, която един от ловците улучи с дървеното си копие. Започнах да усещам все по-растяща нервност у другарите си, страхуваха се от търговците. Последният ден пътувахме в пълно мълчание, сякаш отивахме на лов за опасен див звяр. Засякохме стаалу отдалеч. В дивата, смълчана гора ги чух подушихме дима от огъня им. Спътниците ми веднага се заковаха на място. Единият се освободи от тегличите и тихо се плъзна на разузнаване. Когато се върна, доложи, че двама стаалу са направили лагер на обичайното място. С тях имало още четирима мъже-елени. Аз бях озадачен, после проумях, че говори за робите носачи.

Търговците вече бяха изнесли стоката си на една пуста поляна. Вързопите висяха като плодове от дърветата. През нощта малката ни групичка тайно ги приближи и призори спътниците ми проучиха съдържанието им — платове, сол, метални инструменти. Очевидно останаха доволни, тъй като набързо разтоварихме кожите и ги оставихме на мястото на „закупената“ стока. Сабме бяха готови да потеглят. Прегърнаха ме и изчезнаха също толкова тихо, колкото и бяха пристигнали, оставяйки ме сред кожите си.

Там и за своя изненада ме откриха търговците: с тежкото си мечешко наметало на нояде да седя на вързоп първокласни кожи насред пустата горска поляна, като изпратен с магия.