Владимир Мегре
Обредите на Любовта (9)

Какво е искал да каже Сунгир?

А сега представям на вашето внимание още по-сензационна информация, пред която бледнеят пирамидите на Египет и развалините на Древния Рим.

Тази информация също е необходима. Както казваше сибирският отшелник, за да разберем по-добре явленията и нивото на знания за мирозданието на нашите прародители. А за целта трябва да се върнем колкото се може по-назад в историята.

Той казваше:

— Ако мисълта се насочи и настрои за връщане назад в миналото, например преди 3000 години, ще започнеш постепенно да усещаш знанията на тези три хилядолетия. Ако е за пет хиляди — ще е за този период, но не всички ще можеш да разбереш. Необходими са знания минимум отпреди деветнадесет хилядолетия.

Такова връщане назад в историческото минало на нашата страна изглеждаше абсолютно нереално. Бях готов вече да замина в Индия, в Тибет, казват, че там може да узнаем повече за нашите прадеди, отколкото в страната. Но не се наложи да ходя никъде. Всичко се оказа наблизо и сега предлагам на всеки четящ тези редове да отведе мисълта си за нашите прародители, живели преди повече от деветнадесет хиляди години.

Археологическата находка, за която ще ви разкажа, е направена случайно под град Владимир, който по различни официални данни, е приблизително на 1015 години.

През 1955 година при разработване на кариера за добив на глина за Владимирския керамичен завода, един от работниците, А. Ф. Начаров, забелязва в издълбаната земя кости на много едро животно, лежащи на дълбочина 3 метра. Съобщават на археолозите за находката…

Още първите разкопки зашеметяват учените. Намерените в некрополите останки от хора, украшения и предмети за бита свидетелстват за някаква много древна култура. Следващите изследвания показват, че нашите прадеди са дошли по бреговете на река Клязма още през епохата на древния каменен век, преди около 25 хиляди години.

Някой може да си помисли: те са ходили на четири крака, носили са необработени кожи и сопи. Не. Учените били поразени от друг факт.

Около скелетите и върху тях самите имало множество украшения. С тяхна помощ било възстановено облеклото на древните хора. То се оказало подобно на комбинезон или на напълно цивилизовано облекло.

Находката била такава, че по-лесно било да се отнесат тези останки към погребение на извънземни, в противен случай трябва да преразгледаме целия си исторически светоглед и схващания за миналото.

Държавният историко-краеведчески музей във Владимир е отделил една от своите зали за експозиция, посветена на тези уникални находки.

Издадена е рекламна брошура, в която се казва, че Сунгир е най-интересният археологически паметник в Русия и е добре известен на всички археолози в света. Тук нееднократно се провеждат международни научни симпозиуми.

Сунгир е едно от най-северните поселения на древните хора в зоната на Руската равнина и на територията на Владимирска област. По богатството на предмети и запазеността на толкова древните останки то няма равно на себе си в света.

Благодарение на съвместните усилия на археолози, геолози, палеонтолози и палеоботаници, ние можем да си представим как са живели хората в онова толкова далечно време.

Тук, в края на ледника, е започвала тундрата, покрита с редки островчета хвойна, борови, брезови и елови горички. Животинският свят е бил многообразен.

Както се казва в брошурата: „Древните сунгирци са ловували северни елени, диви коне, полярни лисици, росомахи, бизони, кафяви мечки, вълци, зайци; стреляли са по тетреви, диви кокошки, сребристи чайки. И, разбира се, по мамути — огромно, измряло днес животно с почти четириметров ръст и с тегло 6 тона. Той е бил желан трофей: месо, кожа, незаменима при строителството на жилища, и бивни — траен и благороден материал за изработване на оръжия и украшения“.

Много интересен е инвентарът от кости и рога: мотички, острия, наконечници и мъниста от бивни на мамут, украшения от кучешките зъби на полярна лисица. Рядко произведение на първобитното изкуство е малка плоска фигурка на конче с голяма глава. Прочутото сунгирско конче е украсено с точковиден орнамент и червена охра. Броят на точките на фигурката, кратен на пет, свидетелства за използването на петична система за броене от обитателите на селището. А седмичната — за знанията на хората, живели преди 25 хиляди години. Но световна слава на селището Сунгир донасят уникалните погребения, на древните хора.

През 1964 година в голямо парче скала с цвят на охра, е открит череп на жена, а по-долу — останки на възрастен мъж. На гърдите му има огърлица от речни камъчета, на ръцете 25-пластинкови гривни от бивните на мамут, на черепа, по дължината на ръцете и краката, и върху тялото — на редове лежали почти 3,5 хиляди мъниста. Тяхното разположение върху скелета позволило да се реконструира бродираният костюм на древния сунгирец. Той напомнял кожените дрехи на съвременните арктически народи.

На дъното на плиткия гроб са открити нож и стъргало от кремък. Точно толкова богато се оказва погребението, открито след пет години.

В гроба са погребани останките на възрастен човек без череп. До него имало мъниста от бивни, пръстен и двойка рога от северен елен. Но по-надолу, на дълбочина 65 сантиметра под горното погребение, се намирали два детски скелета.

Момче — на 12–13 години и момиченце — на 7–9 години, са положени в гроба в изпънато положение, плътно притиснати с главите си един към друг. В „задгробния свят“ децата били съпровождани от ловно оръжие, изработено от бивните на мамут: 11 метателни копия, 3 кинжала и 2 копия. Особено интересни са копията от разцепени и изправени бивни с дължина 2,5 и 1,5 метра. В погребението също така са намерени направени от бивните на мамут жезли, много изразителни фигурки на кон и мамут, дискове с дупка, имащи, видимо, церемониално значение и свързани с култа към Слънцето и Луната. Дрехите на децата също били бродирани с хиляди мъниста, а на гърдите са се закопчавали с костени карфици. Отзад на дрехите имали нанизи с мъниста, имитиращи животински опашки.

Тази находка свидетелства за сложния обред при погребението на мъртвите и за развитите религиозни вярвания на древните хора от каменния век. Може с увереност да се предположи, че те са вярвали в задгробния живот.

От 1956 година и до днес, с малки прекъсвания, в Сунгир се провеждат комплексни археологични изследвания. Почти 20 години тези работи ръководи известният археолог, докторът на науките Отто Николаевич Бадер. Антропологът академик М.М. Герасимов и неговите ученици Г.В. Лебединская и Т.Н. Сурни не успяват да реконструират външния облик на древните сунгирци.

Както се знае, по черепите антрополозите с достатъчна точност могат да възстановяват лицата на хората. Появява се рядката възможност да се видят лицата на древните хора. Аз се възползвах от тази възможност. Напълно осмислено, мъдро е лицето на възрастния мъж. Малко тъжно — на момиченцето и замислено — на момченцето.

Колкото до предположенията за лова, особено на мамути, изглежда са малко неточни.

 

 

Доведох в уникалната зала на Владимирския музей дядото на Анастасия. Старецът бавно премина покарай всички витрини с експонати, без да се задържи пред нито един. След това застана по средата на залата и се поклони четири пъти, обръщайки се при всеки поклон на деветдесет градуса. Когато му разказах за изводите на учените, той много неща опроверга, казвайки следното:

— Тези хора, Владимире, никога не са ловували мамути. Мамутите са били техни домашни животни, много добри помощници в стопанството, средство за превозване на товари. Те са извършвали повече видове работа, отколкото днешните индийски слонове.

Яздейки мамута, тези хора са могли да късат плодове от високите дървета и да ги събират в плетени торби и кошници, а след това са ги транспортирали там, където трябва.

Мамутът е плевил родовите поляни от младите фиданки на настъпващата към поляната гора. Получавайки команда разклащал, а след това е изскубвал дърветата, разширявайки поляната. При необходимост от преселване от едно място на друго, хората са товарили върху мамута домакинството си и продоволствените си запаси.

Това е много добро и трудолюбиво домашно животно. Дори малко дете е могло с пръстчета да хване мекия край на неговия хобот и да го води след себе си.

Децата често са си играели с мамутите, като са ги карали да пълнят хобота си с вода, а след това да ги поливат.

Мамутът е изпитвал удоволствие да гледа как подскачат и радостно пищят малките дечица.

Огромно блаженство доставяло на мамута, когато със специален инструмент, приличащ на гребло, са разчесвали козината му. Човекът я е събирал, перял, сушил, а след това я е използвал за собствени нужди, например за постелята си.

Тези хора не са имали нужда да ловуват мамути. Дори според информацията, която си прочел в брошурата, може да се определи това. В нея има доста противоречиви неща.

— А защо са противоречиви?

— Помисли сам. Изброява се сума дивеч, който може много лесно да се хване с помощта на специални капани и в нужното количество. Като убие мамут, тежащ 6 тона, човекът не би могъл да изяде всичкото му месо.

— А ако има много хора?

— Не е могло да има много хора. В древността хората не са живели така компактно, както сега в градовете и селата. Всеки род си е имал свои територии. Всяко семейство си имало свой дом. На площ 3 километра не могат да живеят повече от стотина души. Те не биха могли да изядат шест тона месо за 2–3 дена, дори ако не ядат нищо друго, освен него. Месото би започнало да се разлага, да привлича към себе си огромно количество насекоми, би предизвикало епидемия.

— Но може би те да са канили на пиршеството хора от другите територии?

— Какъв смисъл има да се вървят няколко километра, за да се яде месо, което и вкъщи има достатъчно?

— Но ако говорите, че разлагащото се тяло на убития мамут е могло да бъде заплаха за възникване на епидемия, то същата заплаха може да представлява и домашният мамут, когато умре.

— Владимире, мамутът никога не е умирал при семейството, което се е грижило за него. Когато остарявал и чувствал приближаването на смъртта, той се отдалечавал от дома, тръбял три пъти, а след това отивал на гробището за мамути и умирал там. Ти трябва да знаеш това и сам, така правят и днес дивите индийски слонове. Издавайки тръбен звук за сбогуване, преди смъртта си, те напускат своето стадо.

— Така значи, ние имаме превратно разбиране за храненето на древните хора?

— Да, така е. Може би поради това, че днешното варварство по отношение на животните може да се оправдае. Колкото по-назад се връщаме в историята, толкова по-малко хора, употребяващи месо, може да се открият. На тях им е стигала растителната храна. А от животинската се е употребявало само онова, което са давали на човека самите животни, мляко и яйца, например. Стомахът на първите хора е могъл да пострада от месото. Още едно доказателство за това, че ловът за първобитните хора не е бил основен източник за намиране на храна, представлява неговата анти рационалност в сравнение с други начини за получаване на храна.

— Какъв друг начин?

— От опитомените животни. Представете си човек, в чието стопанство има женски мамут, крава, коза, които може да дои, получавайки ежедневно първокачествени пресни продукти. В стопанството си човекът има и опитомени птици — гъски, патици, кокошки, които му носят яйца и не изискват особени грижи. Има възможност да се вземе част от меда и клея от пчелите, около него има също множество кореноплодни и ядливи треви. И изведнъж човекът сякаш се побърква. Той убива всички домашни животни, които, освен всичко останало, пазят и съня му. Изяжда ги и започва да ловува дивеч, подлагайки себе си на опасност и вече не гарантира на себе си и на своето семейство редовно хранене с пресни продукти. Вместо приятелско обкръжение и любовта на домашните животни той се озовава в изключително агресивна среда, в която оцеляването на неговото семейство, е почти невъзможно.

— Нима първите хора веднага са започнали да се занимават с опитомяване и дресиране на животни? Може би това се е случило в по-късен период?

— В такъв случай, нямаше да има никакъв късен период за човека, ако той веднага се бе проявил като агресор. Ти си запознат с фактите, Владимире, когато попадналото в гората бебе е могло да бъде отгледано дори от хищните вълци, а в същата гора възрастен човек може да бъде разкъсан от вълча глутница. Откъде идва това различно отношение на вълците към човека?

— Трудно ми е да кажа.

— Причината е в това, че в първия случай в човека — бебе няма агресия, а във втория, агресията и страхът присъстват и създават в обкръжаващата среда дискомфорт. Първите хора не са притежавали чувство за страх и агресия, в тях е преобладавала любовта и искреният интерес към заобикалящия ги свят. Затова не им се е налагало да полагат особени усилия за опитомяване и дресиране на животни и птици. За тях по-важно е било да определят предназначението на всяка твар, срещаща се по Земята. Това са и правили. Що се отнася до животните, това вече ти е известно: висше благо за тях е чувството за любов и вниманието на човека към тях. За пръв път месо е употребил непълноценният човек, онзи, от когото си е отишла енергията на Любовта. Той сякаш се е побъркал или се е разболял от най-страшната болест. Същата болест е стигнала и до днешно време.

— Но каква връзка може да има между любовта и началото на употребата на месо от човека?

— Пряка. Живеещият в любов човек не е способен на убийство.

— Вероятно. А можете ли да определите защо са умрели тези деца преди 25 хиляди години? Защо са погребани толкова необичайно, глава до глава?

— Мога, разбира се, но разказът ми ще бъде много дълъг. Освен това, ти трябва да определиш сега не защо смъртта ги е застигнала, а поради какво?

— Поради какво тогава?

— Ето че пак, Владимире, само задаваш въпроси. Мързи те да мислиш. Само не ми се обиждай за думите, както там, в тайгата. Ти по-добре се замисли — какъв е смисълът на моя разказ. Голяма вреда ще има от него, ако не се научиш сам да мислиш. Аз говоря, ти слушаш, и през това време мисълта ти не работи над собствени изводи, само констатира моите. Поставил си си за цел да намериш в миналото условия, в които любовта е могла да живее вечно с хората и да ги върнеш в днешния ден — това е хубаво, пътят е правилен и целта е най-важната от всички.

Опитваш се да определиш откога любовта живее с хората. Ами виж, пред теб има дата, мисли. Пред теб лежат два детски скелета. Тяхната смърт в толкова млада възраст е безсмислена, ако хората не могат да определят каква важна информация се крие в тяхното погребение. Тяхната смърт ще се осмисли, ако извлечеш информацията сега.

Не се обидих на стареца за израза за леността на ума. Отдавна разбрах: използвайки някакви собствени методи, той неведнъж се опитва да ме учи да владея собствената си мисъл по някакъв особен начин. Но аз не съм ходил на това училище, което са посещавали те, работейки над мисълта си от детството. Аз съм учил в обикновено училище, което вероятно изключва и блокира мисълта. Затова стоя пред детските скелети, напрягайки се мислено и не мога да разбера: как е възможно, гледайки ги, да разберем нещичко за любовта, която е съществувала преди 25 хиляди години. А изобщо имало ли я е в онези времена?

— Имало я е — каза изведнъж старецът.

— Но защо решихте така? В пояснителния текст към експонатите в музея не е казана нито дума за любовта.

— Не е казана, и какво от това? Гледай внимателно. Съдейки по скелетите, това са деца. Момче на дванадесет и половина години и момиченце — на осем. Върху скелетите им има стотици костени мъниста. По тяхното разположение вашите учени са определили какви са били дрехите им. Но само това ли говорят костените мъниста?

— А за какво още може да говорят?

— Ами за това, Владимире, че родителите на тези деца много са ги обичали. Обичали са своите деца и са се обичали помежду си. Само любящи родители са могли да отделят толкова много време за изработване на такива трудоемки украшения за дрехите на своите деца. Това ни говори още, че са имали предостатъчно свободно време за занимания с изкуство, а и за изработване на хубави дрехи. Сред предметите, намерени в погребението, липсват оръдия за убийство. Забеляза ли?

— А метателните копия? Нима това не е оръжие?

— Не, разбира се. Това дори не е харпун за ловене на риба, тъй като в края няма заостряне. Краят на предмета, който наричат метателно копие, дори не е много остър. С тънко и леко копие е трудно да убиеш или нараниш когото и да било.

— Тогава за какво е служил този предмет?

— За дресиране и работа с животните. Погледни колко прилича на пръчката, която използват днешните дресьори и с която управляват слоновете техните водачи.

— Но защо е трябвало да ги правят от кост? Могли са просто да си откъснат някаква клонка и да не губят време за обработка на костите, за нанасяне на орнаменти.

— Клонката не би могла да служи дълго време, а животните свикват с един предмет, с неговата форма, с мириса, от докосването на ръцете на стопанина им.

— Всичко това, което разказвате, е достатъчно убедително, но има и други предмети, приличащи на наконечници на стрели. А нали предназначението на стрелата е да убива.

— Конкретно при тези хора, живели в не толкова ранния период от еволюцията на Земята, стрелите са служили за сплашване на нападащите ги хищници. Между предметите има такива, които приличат на мотички. Това е оръдие за садене на семена и изкопаване на корени.

— Ами украшенията? Вижте тези огърлици от кучешките зъби на полярна лисица. Дрехите им също, както предполагат учените, са били направени от кожи. Значи все пък са убивали животни.

— Предположението на учените, че дрехите им са били от кожи, е правилно, но за целта изобщо не е било необходимо да бъдат убивани животни. Съществували са рептилии, влечуги, които са смъквали старата си кожа. Случвало се е рептилиите по някаква причина да загинат и тогава мравките са изяждали вътрешностите, оставяйки цяла кожата, много подходяща за изработване на дрехи. При такава ситуация е глупаво да се губи време за убийство на животното, разфасоване, обработване и сушене на кожата, нейното омекотяване. Защо да се убива, ако може да се вземе вече готова кожа в идеално състояние. В Божествената природа за човека е предвидено всичко необходимо. А кучешките зъби на полярната лисица за огърлица е също много по-лесно да се вземат от скелета, добре обработен и изсушен от природата.

 

 

Тук аз ще прекъсна разказа на дядото за уникалната находка на археолозите.

В брошурата, издадено от Владимирския държавен музей, има илюстрации на изложбените павилиони, на архитектурния парк „Сунгир“ и на музейния комплекс „Сунгир“. Споменава се, че по повод на уникалната находка тук са свиквани международни симпозиуми.

Но не бързайте да се приготвяте за път, за да посетите уникалното място на разкопките на древната цивилизация. На това място няма никакви павилиони — само недостроени развалини. И археологическите работи не се водят интензивно. Държавата не намира средства за такава сериозна работа. Разкопките продължават благодарение на ентусиазма на учените и местните власти.

Аз пристигнах на уникалното място в почивен ден. В една от кариерите видях как двама души вземат от склона й проби от почвата и внимателно ги прибират в найлонови пликове. Оказаха се от Държавния археологически институт и потвърдиха, че Сунгир е най-богатото на археологически находки селище на древни хора в света.

Експозицията на Владимирския музей е единствената в Русия. Разказват, че мястото на разкопките в Сунгир се посещава понякога от туристи, основно от Япония, защото в Токийския национален археологически музей е разположена уникална експозиция за Сунгир.

Странно, помислих си, излиза, че в Страната на изгряващото слънце се отнасят с по-голямо уважение към древните ни прародители, живеещи на територията на нашата страна, отколкото самите ние. Благодарим ви, японци, че пазите културата на нашите общи прародители.

Говорим за мисията на Русия, за духовност, за необходимост да се поддържа имиджът на страната, но за каква подкрепа може да става дума, ако чуждестранните туристи виждат с очите си нашето отношение към историята.

Какво да се прави, остава да се надяваме, че нашите по-цивилизовани потомци ще узнаят какви тайни още са останали неоткрити в Сунгир.

Провървя ми да разбера, че преди 25 хиляди години нашите прародители са били цивилизовани хора, умеещи трепетно да обичат и да пазят любовта завинаги.