Владимир Мегре
Обредите на Любовта (16)

Детската любов

Анастасия започна разказа си за ведруските обреди, свързани с енергията на Любовта с някаква детска радост и вдъхновение:

— Всички действия и постъпки на ведрусите са непрекъснато учение. Великото, весело училище на осмисленото битие.

Всички ведруски празници могат да бъдат наречени състезание на ума и ловкостта. За тях може да се каже, че са уроци на мъдреците за младите, напомняне от възрастните. И работата при ведрусите в усилените дни е минавала весело. Тя се е изпълвала с по-голям смисъл, отколкото материалните творения.

Виж, Владимире, времето на сенокоса: прекрасен ясен ден. Цялото селище, от малки до големи, по изгрев се отправя към ливадите. Виж: на две каруци пътува цялото семейство. Само старците са останали вкъщи, за да се грижат за домашните животни в чифлика.

А младежите — млади юнаци — яздят коне, само с хамути и дълги юзди в ръцете. На тези коне с дългите юзди те ще носят наръчите сено към копите.

Солидни мужици на седалките държат косите с остриетата нагоре, а до тях — жените и по-големичките им деца с гребла: ще обръщат тревата, която мъжете ще косят.

В каруците пътуват и съвсем малките дечица. За какво? Ами просто така, заради интереса, да пообщуват, да полудуват, да поиграят, да наблюдават възрастните.

Хората не са облечени в дрипи. С бели ризи са, в плитките на жените са вплетени цветя, роклите им са бродирани. Защо са облечени така, като че ли отиват на празник? Отговорът, Владимире, е, че те нямат особена необходимост да косят сено. Всеки в имението си има собствени копи. Разбира се, никога не е лошо да има за резерва няколко общи копи.

Но главното, негласното в това всеобщо действие, е да покажат себе си в работата. Тайничко да огледат другите, а младите юнаци и девойки да се огледат и да се запознаят един с друг в работата. Ето защо на сенокос пристига с радост младежта и от съседните селища.

Започва се — гледай:

Вървят важно мъжете косачи. И нито един не трябва да изостава. Жените им обръщат вчерашната трева да се суши и пеят. Сухата, младежите събират на копи.

Ето, виждаш: стоят на копата двама младежи, единият е на осемнадесет година, на двадесет — вторият. Подреждат сеното на копата, което им подават шест девойки.

Момчетата си свалят ризите. По бронзовите им тела се стича пот. Но успяват да се стараят, да не се поддават на закачките на хихикащите отдолу момичета.

Ако на копата има двама, отдолу трябва да има четири девойки, а те са цели шест, кикотещи се и шегуващи се. Отдолу се опитват да замерят със сено младежите.

Бащата на момчетата се приближава до копата, той бързо е преценил ситуацията. Синовете му се опитват двамата да се справят с шест девойки. Притеснява се да не се провалят. Долу са чевръсти, весели девойки, може две да станат годеници на синовете му. Пийва вода, подвиква на синовете си:

— Ей, синове мои, нещо ми омръзна да кося, може би да се кача при вас и да ви помогна? След като долу има шест, а не четири момичета…

— Няма нужда, татко, — отговаря по-големият, без да прекъсва работата си, — ние с брат ми тук сме двама, а дори не сме загрели.

— А пък аз съвсем заспах, добавя по-малкият, изтривайки тайно потта от челото си.

Долу обаче забелязват движението му и едно от момичетата се провиква под общия смях:

— Внимавай да не се намокриш, спейки.

Бащата се усмихва доволно и отново се подрежда в строя на косачите.

Към копата от далечната ливада върви върволица от четири коня, водят ги млади момци.

Последен води кон най-младият — Радомир. В началото на лятото е навършил осем, започнал е деветата година. Но Радомир е развит не за годините си.

Не само на ръст се извисява над връстниците си, но и науката схваща по-бързо от другите, винаги печели в игрите. И тук, на сенокоса, се гордее, че е получил работа, която вършат по-големите деца. Той не трябва да изостава от по-възрастните.

Старае се сам бързо да обвие копата сено с юздите и конят го слуша. Макар и да е последен в редицата, Радомир върви, без да изостава.

Малко по-нататък, при горичката, лудуват по-малките деца. Виждайки редицата коне и коли с копи сено, всички се втурват към тях, за да се повозят отгоре.

Децата тичат стремглаво, а само едно момиченце, едва навършило четири годинки, изостава. Всички деца вече са стигнали до колите със сеното. За да съкрати пътя си, момиченцето отчаяно решава да пресече през малкото блато. То почти е пресъхнало, но още има големи буци пръст. Момиченцето скача от буца на буца, почти редом са конете, които теглят копите. Но изведнъж, опитвайки се да скочи на следващата буца, детето се подхлъзва. Падайки, одрасква коляното си на една пръчка, а в мътната локва изцапва лицето и рокличката си.

Скача. Веднага пада обратно и започва да плаче силно от обида.

Последната кола с копата сено, минавайки покрай нея, се отдалечава.

Сериозният Радомир чува детския плач. Спира коня, тръгва по посока на плача към блатото. Гледа: момиченцето се е изцапало, седи в локвата, с юмруче размазва сълзите по мръсното си личице и реве с пълен глас.

Взема Радомир под мишница момиченцето, изважда го от локвата, поставя го на сухо място и пита:

— Защо плачеш толкова горчиво, мъниче?

А то се дави и през сълзи започва да обяснява:

— Тичах, тичах, изоставах, а после паднах. Заминаха всички коли, аз изостанах. На колите сега се возят всички деца, а аз седя в локвата.

— Не всички са заминали — отговаря Радомир, — останах аз и ето я моята кола. Ако престанеш да ревеш, ще те повозя на нея. Само че цялата си в кал. Ама престани, в края на краищата, да ревеш, ще оглушея.

Хванал сух крайчец на рокличката Радомир, поднасяйки го към нослето, казва строго:

— Хайде, духай!

Момиченцето изненадано изохкало, с ръчички бързо прикрило голотата си, след това един-два пъти издухало носа си и спряло да плаче. Радомир пуснал полата й, огледал критично стоящото пред него мръсно, разрошено малко момиченце и казал:

— Събличай си роклята.

— Няма — твърдо заявило то.

— Събличай се, аз ще се обърна. Ще ти изплакна калната рокличка в езерото, а ти поседи засега тук, в тревата. Облечи моята риза — тя ще ти стигне до петите, по-дълга от роклята ще ти бъде.

Радомир изпрал в езерото роклята на малкото момиченце, а то, завито с ризата му, поглеждало от тревата.

И изведнъж седящото в тревата момиченце било пронизано сякаш със стрела от страшна мисъл. То си спомнило подслушаните веднъж думи на дядо си, който казал на баба му:

— Извънредно лошо нещо се е случило в съседното селище, един непотребен негодник вдигнал роклята на девойка преди венчавката.

— Вдигнал й е роклята, значи, животът на момичето е пречупил — въздъхнала бабата.

Малкото момиченце решило, че и при него сега нещо трябва да се пречупи, щом непознато момче е повдигнало края на роклята му. То огледало ръчичките, крачетата си, и макар всичко да било наред, нямало нищо счупено, страхът не изчезнал. Щом дядо и баба смятат, че при вдигането на роклята нещо се чупи, значи и при него нещо трябва да се счупи.

Момиченцето скочило и викнало на перящия роклята му Радомир:

— Ти си непотребен негодник.

Радомир се изправил, обърнал се към стоящото в тревата момиченце, облечено в неговата риза, и попитал:

— Какво пак крещиш? Не разбрах, какво искаш?

— Казвам, че си непотребен негодник. Посмя да повдигнеш роклята на девица преди венчавката. Всичко си й пречупил.

Радомир известно време гледал мръсното момиченце, след това се разсмял, а като се насмял, казал:

— Чула си нещо, ама не си го разбрала. Да, не бива да се вдига роклята на девица преди венчавката. Но аз не съм повдигал полата на девица.

— Вдигал си, вдигал си, аз помня, че ми повдигна роклята.

— Твоята — да, — съгласил се Радомир, — но ти не си девица.

— Защо да не съм? — учудено попитало момиченцето.

— Защото на девиците са им изпъкнали гърдите, а на теб не са. Вместо девическа гръд ти имаш две едва забележими пъпки. Значи, не си девица.

— Ами каква съм? — объркано попитало момиченцето.

— Мъниче си все още. Седи си там в тревата и мълчи, нямам време да говоря с теб.

Той влязъл пак във водата, изплакнал роклята, изстискал я, разстлал я на тревата и повикал момиченцето.

— Ела насам, мъниче, трябва да те измия.

Тя покорно дошла и той я измил. След това й казал:

— Хайде сега да се повозим на копата.

— Първо си ми върни роклята — тихичкото помолило момиченцето.

— Ами че тя е мокра. Засега си стой в моята риза. Ще вземем рокличката, докато стигнем до голямата копа, тя ще изсъхне и ти ще се преоблечеш.

— Не, дай си ми рокличката — настоявало момиченцето. — Нищо, че е мокра, ще я облека. На мен ще изсъхне.

— Ето, обличай се — подал й Радомир роклята и тръгнал към коня.

Бързо се облякло момиченцето и презглава догонило Радомир.

— Ето ме и мен — казало задъхано то. — Вземи си ризата.

— Разбира се. Ти си моята напаст. Всички момци вече се връщат, а аз се занимавам с теб. Хайде, качвай се.

Той помогнал на момиченцето да се качи на сеното. Хванал коня за юздата и тръгнали към голямата копа.

Малкото момиченце в мокра рокля седяло на движещата се плавно кола със сено и ликувало. Само тя е сама горе, не като всички, по две, по три. Седи на копата. И лицето й излъчва щастие, сякаш изведнъж се е превърнала в богиня.

Ех, да можеха да я видят приятелките й как се вози сама, а не в керван. Само нея я возят… Погледнала как води на повод коня Радомир и повече не откъснала поглед от гърба му. Детското й сърчице забило по-силно. По цялото й тяло преминала топлина. Разбира се, момиченцето не могло да разбере, че се е влюбило.

Ах, тази детска любов! Тя е най-чистата — подарък от Бог. Само че защо идва толкова рано и тревожи детските сърца? Защо? Какъв смисъл има в такава ранна любов? Оказва се, велик е смисълът на ранната любов, ведрусите са го знаели.

Като стигнал до копата, Радомир се обърнал.

— Хайде скачай, не бой се, ще те хвана.

Той подхванал скочилото момиченце, пуснал го на земята и попитал:

— Ти чия си?

— Аз съм от съседното селище, аз съм Любомила. Със сестра ми сме на гости, помагаме на брат си — отговорила тя.

— Хайде сега, върви при сестра си — отговорил, отдалечавайки се, Радомир. Не се обърнал към момиченцето нито веднъж.

То стояло, гледало как отвързал той юздите от копата, качил се на бъчвата, скочил на коня и в галоп препуснал за нова копа сено.