Владимир Мегре
Обредите на Любовта (33)

Среща след хилядолетия

Пристигнала на срещата за запознанства девойка с името Люба, на около двадесет и пет години. Люба била облечена в обикновена пола малко под коленете и ленена блузка с шевица. На рамото й висяла малка чантичка, нямала много дрехи. Вървяла девойката по улицата с надеждата да намери някъде подслон. По време на събитието всички стаи в хотелите и пансионите се запазвали предварително. Пък и нямала Люба пари за скъпи хотелски стаи, затова търсела нещо по-обикновено. Но в частния сектор, по време на провеждане на брачните събирания, не било лесно да се намери стая. Без особена надежда за успех Люба се обърнала към излязлата от вратата на частен дом жена:

— Здравейте. Няма ли във вашия дом място за нощувка? Търся нещо по-евтино.

Жената отговорила:

— Напразно търсиш, девойче, всичко е заето отдавна. Всички пристигащи предварително се договарят за престоя с квартирното бюро. Не си губи времето, върви на гарата, че и там няма да си намериш място.

— Благодаря за съвета, вероятно, така и ще направя — отговорила й Люба и тръгнала по улицата по посока към гарата.

— Почакай, девойче. Ела насам — извикала я жената и Люба се върнала.

— Ето какво, опитай да почукаш или позвъни в онази къща, която е през четири къщи от моята. На вратата има звънец — натисни го. Може и да излезе бабата, прилича на баба Яга: тя е гъркиня, носът й е гърбав. Моят мъж казва: „Когато са млади, гъркините са красавици, а като остареят, са като баби Яги“. Така че попитай я. Преди, когато мъжът й беше жив, много хора пускаше, а като умря, оттогава никого не пуска вече трета година, но ти опитай, помоли я, може и да те пусне.

— Благодаря, ще опитам — казала Люба.

И отишла пред къщата, която й показала жената. Натиснала звънеца веднъж, след минута — още веднъж, но никой не излизал. Минали десет минути, вратата скръцнала и от къщата излязла прегърбена старица. Пъхтейки, приближила до вратичката по пътека, увита от лоза, отворила, заговорила, без да поздрави.

— Какво си зазвъняла, момиче? — попитала недоволно.

— Искам да помоля да остана при вас. Една добра жена, ваша съседка, ме посъветва.

— Тя не е добра, подигравала ти се е. Отдавна вече не пускам никого.

— Зная, тя и това ми каза. Но цял ден не си намерих квартира, затова реших — на късмет да се обърна към вас.

— „Реших на късмет“. Няма да имаш късмет с мен. Вие всички тук сте пристигнали „на късмет“. И ти, като всички, бързаш да си търсиш жених?

— Искам да срещна онзи, който ми е обречен. Извинете ме за безпокойството, ще отида на гарата, там ще пренощувам.

Започнало да ръми и старицата промърморила:

— Напаст някаква са тези моми. Напаст. И дъжд заваля. Добре, ще те сложа под навеса в градината. Там има хамак, пейка, гвоздеи, на които да закачиш дрехите си. А за всяка нощ ще ми плащаш по петстотин рубли.

— Петстотин? — учудила се Люба.

— А ти колко си мислеше? Да не би да си тръгнала на гости при роднините си?

— Съгласна съм. Просто исках да остана десет дни. Но нищо, ще остана пет. Съгласна съм с условията, бабо.

— Тогава да вървим да видиш къде ще спиш и ми плащай предварително за всеки ден.

Минали пет дни. На сутринта Люба започнала старателно да подрежда малкото си неща в чантата. Пъшкайки, подпирайки се на тояжка, старицата се приближила.

— Приготвяш ли се, момиче? Заминаваш?

— Да, бабо, вече минаха пет дни.

— Минаха. Купи ли си билет? — попитала старицата и седнала на пейката.

— Да, купила съм си двупосочен билет. Той е за след пет дни, но може би ще успея да го сменя за днес или за утре.

— Няма да успееш, виж колко хора пристигнаха. Виж какво, момиче, остани още пет дни до датата на своя билет.

— Не мога. Нямам пари да ви платя.

— Като нямаш, няма да ми плащаш, така остани.

— Благодаря, бабо.

— „Благодаря“ ми казваш, но няма смисъл от твоето оставане.

— Защо?

— Наблюдавах те. Така днес не се търсят мъже. Защо ставаш толкова рано, с изгрева? Всички момци още спят, когато се разсъмва. А лягаш да спиш рано. Тъкмо започват вечерните празненства, а ти си лягаш. Всички се веселят до полунощ. Ти в десет вечерта вече спиш. Облечена си като монахиня, не се гласиш изобщо. Така не се търсят женихи днес.

— Аз, бабо, подготвям тялото си за среща с моя избраник, затова се старая да спазвам режим. Не се гримирам, за да може той да ме познае.

— „Да ме познае?“ Ти, момиче, имаш бръмбари в главата.

— И мама така ми казва. Но нищо не мога да направя със себе си. Често ми се присънват сънища как той ме търси по света и не може да ме намери.

— Сънища? Присънват ти се? И тук ли ти се присънва?

— Да, вече два пъти. Веднъж как се разхождам в голяма градина и той е там също, но не можем да се срещнем. И гласът му сякаш чувам, все ме вика: „Къде си? Къде си?“.

— Чуваш? Гласът му? Ти, момиче, сигурно трябва да отидеш на лекар. Какво трябва да си набиваш толкова в главата за избраника си? Че даже и гласове да чуваш насън.

— Понякога сънувам, че съм живяла някога отдавна с него. И сме имали деца, внуци.

— Живяла? Имали? Ама ти какво, момиче, и външността му ли можеш да опишеш?

— Мога: на ръст е с половин глава по-висок от мен, русокос. С кафяви очи. Добра усмивка, между зъбите има малко разстояние. Хубава походка.

— Разстояние между зъбите? Походка? Ами ако се приближи друг?

— Приближаваха се. Вкъщи мама всеки път ми се кара. Казва, че заради сънищата ще си остана стара мома.

— Заради сънищата? Разбира се, че заради тях. С такива сънища няма да срещнеш или да намериш жених. Знаеш ли, момиче, ето какво ще ти кажа. Тази вечер вземи цветния ми шал. Сложи го на раменете си, завържи го по модата. Разходи се по-късничко по крайбрежната улица.

— Благодаря, бабо, за загрижеността. Но не бива да намятам шал върху блузата си. Шевицата на нея съм избродирала сама. Тя ми се присъни. Сякаш някога в миналото съм се разхождала със своя любим, облечена с блуза с такава шевица в градината.

— С шевица? Разхождала си се? Ама ти, момиче, съвсем… Бог да те съди. Там, на масата пред къщата има мляко, изпекох курабийки — хапни, аз ще отида при съседите.

Старицата се отдалечила, пъхтейки. Мърморила си под носа: „Пуснах я да се качи на бялата си глава. Ама че съм глупачка. Пуснах я, сега само да се притеснявам за нея. Ще отида да уговоря съседския син: нека поухажва малко момичето. Да, да я поухажва. Само че той е тъмнокос, а тя иска русокос с разстояние между зъбите, а съседите нямат такъв. Качи ми се на главата“.

До обяд Люба се разходила из градината. Купила си баничка с картофи. Когато минавала покрай ресторанта, от вратата излизала група мъже. Те се смеели и весело обсъждали нещо на някакъв чужд език! Виждайки Люба, те се обърнали към нея на своя език, но Люба не разбрала чуждата реч и отминала. Мъжете веднага заговорили с други момичета.

И изведнъж, без да се оглежда назад, тя почувствала: от групата весели чужденци се отделил някой и върви след нея. Тя знаела със сигурност, че той върви именно след нея. Тя дори брояла крачките му, без да ускорява своите, и неизвестно защо сърцето й трептяло. Усетила зад себе си дъха му и изведнъж вървящият зад нея чужденец заговорил на непонятен език:

— Mit dir, die wunderschone Gottin, durfte ich den ewigen Raum der Liebe schaffen. (C теб, прекрасна богиньо, бих могъл да сътворя пространството на Любовта за векове. — Прев. от нем.)

Люба не могла да си преведе немските думи. Но неизвестно защо, прошепнала:

— Готова съм да ти помагам в сътворението велико — и се обърнала към непознатия.

Пред нея стоял млад мъж, по-висок с половин глава. Русокос, с кафяви очи, с добра усмивка и малко разстояние между зъбите. Той протегнал ръка към Люба и без да разбира случващото се, Люба се притиснала до гърдите му. Той прегърнал треперещото тяло, сякаш вечно го е познавал.

Невидимите планети във висините затрептели от възторг: Колко събития трябвало да сътворят, нишки на съдбата да прокарват през вековете! Но успели! Те се срещнали и се прегърнали!

Радомир и прекрасната Любомила. Нищо, че не помнят миналото — душите им ще сътворят прекрасно бъдеще.

На плажа хората недоумявали: защо момъкът и девойката създават някакъв чертеж или скица. Говорели на различни езици, но като че ли се разбирали. Ту обсъждали нарисуваното, ту спорели внимателно или изведнъж възторжено се съгласявали с нещо.

И увлечени в рисунката, Любомила и Радомир също не знаели, че рисуват на пясъка проект за превъзходно имение, което били създали преди венчавката си преди пет хиляди години.

— Тук е нужно езеро, то трябва да бъде кръгло — на своя език съобщавал Радомир и изравял в пясъка кръгла ямичка.

— Съвсем не е така — шепнела Любомила. — Езерото трябва да бъде овално — и поправяла кръга на овал.

— Да, така е, някак по-добре е езеро-овал — съгласявал се с нея Радомир, сякаш си е спомнил нещо.

А вечерта те отишли в дома, където била отседнала Любомила. Помолила бабата хазяйка за разрешение приятелят й да постои с нея преди сън. Хазяйката разрешила.

С усмивка заспивала Любомила в хамак, той седял на пейката, лекичко люлеел хамака и внимателно гонел с клонче всякакви насекоми. И тихо-тихо пеел нещо.

А от прозорчето на къщата, лекичко повдигайки перденцето, до сутринта ги гледала старицата.

На сутринта, на масата, покрита с бяла покривка, имало кана с мляко, курабийки. Там лежала една бележка, написана със старческа ръка. Прочела я Любомила:

— Заминавам по работа. Няма да ме има два дни. Пазете ми къщата, стойте в голямата стая. В хладилника има храна.

Заминали Любомила и Радомир заедно, но къде? Вековете ще покажат къде ще се възроди техният род.