Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Звънтящите кедри на Русия (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Обрядм любви, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
1 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012)
Разпознаване, корекция и форматиране
devira (2018)

Издание:

Автор: Владимир Мегре

Заглавие: Обредите на любовта

Преводач: Диана Робова

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: руски

Издание: второ

Издател: Аливго

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Националност: руска

Редактор: Нина Наумова

ISBN: 10:954-8454-47-5; 13:978-954-8454-47-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4865

История

  1. — Добавяне

Зачатието

Състоял се е венчалният обред. Но младите не скачат веднага в леглото през първата брачна нощ след сватбеното пиршество. Роднините не ги принуждават да си лягат в леглото, а след това да показват на всички присъстващи на сватбата нацапания чаршаф, както се е правило при много сватбени обреди, особено в Кавказ.

Младите влюбени след венчалния обред отиват всеки в своя роден дом. Спят, подготвят се чрез специално ритуално измиване. И в това действие също се крие велик смисъл.

Преминават вълненията, свързани с представянето на проекта за имението. Поутихват и вълненията, свързани със самото венчаване, където те са били напълно заети един с друг и са се намирали на пика, макар и приятен, но все пак — на нервното напрежение.

Те си почиват, отспиват си в дома на своите родители, разбира се, мислейки един за друг.

След два дни е първата им среща като мъж и жена. И дотогава всичко е подготвено за зачеването на тяхното дете. Не става дума само за материалните блага. Къщата, топлият обор за добитъка и градината — всичко е важно, разбира се… Но също толкова важно е душевното и физическото състояние на младите.

 

 

Събудил се Радомир преди изгрев. И без да буди никого, поставил си венеца, взел си ризата, бродирана от майка му. Втурнал се към ручея, който извирал от извора.

Луната осветявала пътя, гирляндите от звезди все още мигали във висините. Измивайки се в ручея, той облякъл ризата и бързо се отправил към заветното творение. Небесата изсветлели.

И ето стои той в онова място сам, където неотдавна е имало ликуващ празник на двете селища. Това място той е сътворил със своята мечта.

Каква сила могат да имат в такъв момент чувствата и усещанията в човека — не може да го осъзнае само онзи, който не е изпитвал нещо подобно нито веднъж.

Може да се каже, че у човека възникват Божествени усещания и чувства. И нараствали с трепетното очакване на лъча на изгрева, в който… Ето я! Тя, неговата прекрасна Любомила! Осветена от лъча на изгрева, тя тича към него и към собственото си сътворение.

Видението в плът бързало към Радомир. Съвършенството няма предел, разбира се, но времето изведнъж спряло за двамата. Те влезли в новия си дом, потопени в своите взаимни чувства. Ястия на масата, мамещ аромат на сухи цветя се носел от покривката с бродерия на леглото:

— За какво мислиш сега? — попитала го тя с горещ шепот.

— За него. За нашето бъдещо дете — трепнал Радомир, поглеждайки Любомила. — О, колко си красива! — не можейки да се сдържа, много предпазливо с ръка той докоснал рамото и бузата й.

Любомила и Радомир не просто се радвали: те се гледали в беззвучно ликуване.

„Моят мъж — беззвучно си шепнела Любомила — моят мъж, благодаря на небето и цялата Вселена. Какво щастие — живот в любов Ти даряваш на хората, Боже прави“.

„Моята жена“ — гледайки Любомила, мислел Радомир. Той притварял очи, отново ги отварял, за да я види. Да я види сякаш внезапно, като най-хубавото видение в света. Сякаш най-важната богиня му се е явила. Но не „сякаш“, виждал пред себе си богинята Любомила. Радомир виждал богинята наяве.

Горещото дихание на Любовта обвило двамата и ги извисило в неведома височина.

Никой за милион години няма да може да опише в детайли какво се случва с нея и него, когато в порива взаимен на Любовта, сливайки се в едно за сътворението на своето подобие, и на Бога, хората извършват.

Но знаели точно хората-богове от ведическата култура: когато става необяснимо чудо, съединяващо двама в едно, впоследствие те ще останат самите себе си. И в същото време, в един необясним миг ще трепне Вселената, взирайки се във видението: Душата на младенеца, босичка, с крачета пристъпвайки по звездите, се стреми към Земята, себе си в двама и трети в едно, въплъщавайки.

Изгревът преминавал в щастлив ден. И слънцето се издигало над Земята. Светело по-ярко с тъничък лъч там, където стояли боговете на Земята. Енергията на Любовта — подарък от Бог за земните богове — ги озарявала с по-силно от светлината на слънцето невидимо и благословено сияние. И ликувала енергията на Любовта! Разумна ли е тя? Разумна е! Както всички чувства са частички от разума, сред всички тя се смятала от Бог за най-важната. Когато Бог сътворил Земята, Той казал на Любовта:

— Побързай, Любов Моя, побързай, без да мислиш. Побързай и с най-последната си искрица. Обгърни ги с енергията на великата си благодат, всички бъдещи Мои синове и дъщери.

Когато в любов Любомила и Радомир заченали бъдещето им дете, Любовта призовала Бог:

— Невидим си Ти, Творецо Велик. Но децата Ти са видими. Невидима бях и аз. Сега аз виждам своето отражение на лицата на Твоите деца. Те са Твои и като че ли мои. Искам да се грижа за децата им и да разбера как можа да предвидиш чудото, Ти, Творец Велик, отдавайки ме изцяло от Себе си? Как можа да предвидиш земната благодат? Яви се в цялата Си красота на величието Си пред децата.

С шепота на ветреца едва забележимият Бог отговорил на Любовта:

— Не бих посмял да отвличам Своите деца от тяхното велико и вдъхновено сътворение. И ти, Любов Моя, не изгаряй сърцата млади в порива на своето ликуване. Помня как ме изгаряше с благодатта на своята енергия. Чувствам, че сега изгаряш по същия начин с ликуване нашите деца.

— Бог Мой, не изгарям, а съгрявам. Ти произнесе „нашите деца“, аз трепнах леко, за миг придобих енергия. Но аз се сдържах, не ги изгорих. Ти произнесе: „нашите деца“, значи, те мъничко са и мои.

— Родените в любов ще разберат кои са техните майка и баща.

— Владимире, не е лесно, може би, да се осъзнае това, но ти се опитай да го разбереш. При ведрусите в зачеването на децата интимната връзка не е била най-важната. Това, което правят днес в леглото хората, наричайки своите действия „правене на любов“, само оскърбява Любовта, унижава Бог. Удовлетворение на копнежа си те получават само за миг. Мисля, че то не може дори в една стотна да се сравни с онова, което е предопределено за човека от Бог.

Ведрусите са виждали в другия не обект на плътски забави, а друго.

Когато Любомила и Радомир пожелали да създадат дете, те не го виждали отделно от себе си. В тези времена е имало различна култура на чувствата. Влюбените мъж и жена са виждали един в друг детето. И затова ласките им са били съвсем различни. Привличала ги е не страстта един към друг. Привличал ги е великият стремеж към сътворение.

И Радомир прегърнал Любомила като свое дете. Погалил нежно косите й с ръка, докоснал стегнатата й гръд, погалил раменете, целунал дланите й. С ръце тя докосвала лицето и раменете му. Прегърнала го нежно през врата и като дете го притиснала до гърдите си…

Съществуват много трактати, опитващи се да учат хората как да общуват интимно. Но няма и няма да има никога трактат, способен да представи ведруското зачатие.

Телата на влюбените не играят главна роля. Телата само изпълняват волята и желанията на хората. В друго измерение пребивавали хората по това време. Когато великото сливане приключвало, те се връщали на Земята. Полученото удовлетворение не било преходно и мимолетно. То оставало завинаги с тях, сякаш издигало човека на едно стъпало по-нагоре към висшето съвършенство.

Радомир, сякаш насън, без да се връща от непознати преди за него измерения, целунал Любомила като родно дете, заспал блажен сън. Не могат да не заспят мъжете, може би защото им се иска да се върнат отново там.

Но Любомила не спяла. Тя сякаш почувствала в себе си необикновена частичка. Станала от леглото и се приближила до прозореца. В прозореца светело слънчицето и разделяло перваза на светла и сенчеста част.

Там, където светлината и сянката се съединявали, Любомила прокарала пръст, свалила от китката си ленената лентичка и я сложила на границата на светлината и сянката. Ведрусите винаги отбелязвали деня и мига на зачатието. След това на мястото на венчавката посаждали дърво, чийто ствол бил гладък. Срещу дървото посаждали второ, когато светлината и сянката на перваза съвпадали с границата си с ленената лентичка. Второто дърво посаждали в сянката на първия ствол. Това действие им позволявало винаги да си спомнят мига на зачатието на детето. И хороскопът, ако се пресмята от този миг, винаги ще бъде по-точен. Макар ведрусите да са познавали разположението на планетите и тяхното влияние върху плътта, напук на планетите, са могли да вършат успешни неща, защото се притежавали велика енергия.

Между тези дървета впоследствие са изливали водата на родилката, както и от първото къпане на новороденото. Плацентата заравяли в земята. И порасналият човек в деня на своето зачатие лягал да спи на това място. Разположението на планетите леко се променяло от година на година и човекът можел да усеща цялата информация, идваща от Космоса, в нощта, прекарана тук. Не с разума си, по-скоро с подсъзнанието, с чувствата, връщайки се чак до сътворението на всичко земно от Бог. И ако човек, имал някаква болест или тъга, сънят на това място ги прогонвал. Но много рядко болести могли да застигнат плътта ведруска.

Служило им мястото на зачатието за сън, главно — за осъзнаване на мирозданието.