Владимир Мегре
Обредите на Любовта (17)

Любовта като пълноправен член на семейството

Върнала се у дома малката Любомилка. Семейството се готвело да вечеря. Но Любомилка не искала да сяда на масата. Притискайки се към баба си, тя помолила:

— Да отидем в градината, бабче. Само на теб искам да разкажа за едно чудо.

Като чул молбата й, бащата възразил:

— Не бива, дъще, когато семейството сяда на масата, да излизаш. Че и баба си викаш…

Погледнал лицето на дъщеря си и се усмихнал. Ведрусите познавали благодатта на детската любов. Умеели да приласкаят любовта, да я приемат в семейството като дар небесен, да не се присмиват над нея, да я уважават.

Ценили енергията на великата благодат, затова енергията на Любовта с голяма радост идвала при тях.

— Е, вие с баба ти можете да хапнете ягоди в градината — казал бащата, привидно равнодушно.

В градината Любомилка настанила своята баба, в най-далечния й ъгъл, и веднага започнала да разказва развълнувано:

— Бабенце, аз там, на сенокоса, си играх с приятелките. Те побягнаха да се возят на копите. А на мен не ми се искаше много да се возя. Вървя си, просто така. Изведнъж един такъв красив, най-добрият, момък млад, спря до мен коня си и се приближи до мен… Да, бабче, толкова близо, както ние с теб сега седим. Такъв красив целият и добър. Стои пред мен, говори ми: „Много те моля, момиченце…“. Не, не така каза, иначе. Той каза: „Не просто те моля, момиченце, а дори те умолявам на моята копа мъничко да се повозиш“. И аз се повозих. Това е. Ти разбра ли, бабичко? Случило ли се е нещо с него?

— С теб се е случило, внучко. А как се казва?

— Не зная. Нищо не ми каза.

— Ти, Любомилочка, отначало ми разкажи всичко и се постарай да не забравиш как е било наистина.

— Наистина — свалила поглед Любомилка, — наистина? Паднах в локвата, той ми изпра роклята, след това ме повози на копата, а как се казва — не каза. Наричаше ме „мъниче“ и когато си тръгна, нито веднъж не ме погледна — разказала на баба си Любомилка и заплакала. И продължила през сълзи:

— Аз стоях, гледах как си тръгва. Само че той нито веднъж не ме погледна, не каза как се казва.

Бабата притиснала към себе си внучката. Галила русата й главица, сякаш гали в нея енергията на Любовта. И шептяла тихо като молитва: „О, велика енергия от Бога. Със своята благодат помогни на внучката ми. Не изгаряй неукрепналото й сърчице. Вдъхнови я за сътворение“.

А на глас казала на Любомилка:

— Искаш ли този много добър момък само в теб да гледа винаги?

— Да, искам. Искам!

— Не му се мяркай пред очите три години.

— Защо?

— Защото те е видял изпоцапана с кал. Плачещо, безпомощно мъниче. Този твой образ е останал в него. За три години ще станеш по-голяма, по-красива и умна, ако се постараеш.

— Много ще се старая. Само ми подскажи, бабо, как да се старая?

— Ще ти разкажа всичките си тайни. Ако ги изпълняваш строго, ще станеш по-красива от всички цветя на Земята, хората ще ти се любуват. Не теб, а ти сама ще можеш да избираш любимите си.

— Казвай, бабо, аз всичко ще изпълня, казвай по-бързо — подканвала баба си малката Любомилка, дърпайки от нетърпение роклята й.

И бавно, тържествено произнасяйки думите, бабата разкрила на внучката си:

— Сутрин трябва да ставаш по-раничко. А ти се излежаваш и капризничиш. Ставаш, тичаш на ручея, измиваш се с чиста изворна вода. Връщаш се вкъщи и хапваш малко каша. Ти винаги искаш сладки ягоди.

— Бабо, защо да се старая вкъщи, щом той няма да ме види как сутрин се къпя в ручея и ям каша? — удивила се Любомилка.

— Това няма да види. Но твоите старания ще ти се отразят с външна красота. И енергия ще се появи вътре.

Любомилка се стараела да следва бабините си съвети. Невинаги се получавало, особено през първата година. Но тогава баба й сутрин сядала на леглото и казвала: „Ако не станеш със слънчицето, не изтичаш до ручея, в този ден няма да станеш по-красива“.

И Любомилка ставала. На втората година посвикнала с режима, с лекота изпълнявала процедурите по измиването сутрин, весело ядяла кашата.

До края на бабиния срок — три годинки — оставал само месец. На капището пристигали хора от различни краища за панаира. Каруците с хората преминавали покрай имението, в което живеела Любомилка. Заедно с по-голямата си сестра Екатерина, Любомилка гледала преминаващите. И изведнъж една каруца свила от пътя, приближила до вратата, пред която стояли двете момичета. И в нея, в приближилата каруца… Веднага го познала Любомилка. Сред другите хора седял и управлявал коня нейният любим, порасналият Радомир.

Сърчицето на момичето затрептяло, когато каруцата се приближила и спряла.

Най-възрастният сред всички седящи, вероятно бащата, казал:

— Бъдете здрави, девойки! Предайте на баща си, на майка си и на всички възрастни, поклон от мен. Бихме искали да пийнем от вашия квас. Забравихме да си вземем за из път.

Любомилка презглава се втурнала вкъщи и викнала:

— Поклон на всички. Ама къде е каната? Къде е нашата кана с кваса? Ах да, в мазето, изстуден.

И се втурнала в мазето, събаряйки стоящата до вратата кофа. Като скороговорка изстреляла на баба си и дядо си:

— Не казвайте нищо, ще подсуша, като се върна.

Сграбчила каната и изтичала до вратата, спряла за малко, поела си дъх, сдържайки вълнението си, важно излязла, подала на най-възрастния мъж каната с кваса.

Докато бащата пиел квас, тя не откъсвала очи от Радомир. Но той разглеждал Екатерина.

Когато каната стигнала до него, той допил останалия в нея квас, скочил от каруцата и подал каната на Екатерина, казвайки:

— Благодаря. От добри ръце е направена закваската.

Каруцата се отдалечила. Любомилка гледала след нея, след това изтичала в дъното на градината, паднала на пейката и горчиво заридала.

— Защо пак си толкова печална, Любомилка? — приближила се баба й и седнала до нея.

През плач разказала на баба си за случилото се Любомилка:

— Те спряха пред нашата порта и помолиха за квас, там беше онзи юноша, който ме вози преди три години на копата. Още по-красив е станал. Аз изтичах и донесох квас в каната. Всички пиха и го хвалиха. Той също пи, след това даде каната на Екатерина. Не на мен, бабичко, а на нея, на моята разлъчница, на Екатерина. И на нея, не на мен, каза „Благодаря“. Тя, яката върлина, докато бях за квас, нещо му говореше и го гледаше. Той също я гледаше и дори й се усмихна. Родната ми сестра — разлъчница. Тя е върлина!

— Защо се сърдиш на сестра си? Тя няма вина. Вината е в теб.

— Но за какво, бабо? Какво не направих както трябва?

— Слушай внимателно. Твоята сестра е избродирала гладка цветна шевица на ръкавите на ризата си. Ти също искаше да направиш такава сама, но бродерията на твоята риза се получи крива. Сестра ти умее още да говори в стихове, при коледуването тя е най-добрата, а ти не искаш да си поговориш с влъхвите: те учат хората да четат и да съчиняват стихове. Твоят избраник сигурно е умно момче, способно да оцени красивото и умното.

— Още три години ли, бабо, трябва да се уча?

— Възможно е да са три. Но може и да са пет.