Богдан Богданов
Мит и литература (1) (9) (Проблеми на типологията и поетиката на старогръцката литература до епохата на елинизма)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мит и литература (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2018 г.)

Издание:

Автор: Богдан Богданов

Заглавие: Мит и литература (1)

Издание: Второ допълнено издание

Издател: Издателство „Хемус“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: монография

Националност: Българска

Печатница: „Абагар“ ЕООД — Велико Търново

Художник: Веселин Цаков

ISBN: 954-428-175-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5351

История

  1. — Добавяне

Четвърта глава
Епиникият на Пиндар — борба за собствено битие на творбата

Настоящата глава има за предмет смисловите граници на жанра епиникий у Пиндар[95]. Задачата не е крайното отстраняване на проблема, а отварянето на нова перспектива за решаването му. Както в предишните глави, и тук ще стане дума за границите на литературата и нелитературата в литературната творба, за функциите на мита и за поемането на тези функции от страна на литературното произведение. Трудността да се тълкува епиникият на Пиндар по странен начин съответствува на трудността на неговото представяне в съвременен превод. За да стане информативен, а оттук и емоционално въздействуващ текстът на Пиндаровите оди, в превода трябва да отпадне асоциативната образност и техниката на напомняне, характерна за оригинала, а на мястото на отстранените допълнителни и странични значения да се изведат в преден план основните, които в оригинала са само загатнати. За да бъде разбиран по-пълноценно, Пиндаровият епиникий предполага владеенето на тези значения, разчита на удоволствието от текстовото им раздвижване. В сравнение със съвременните лирически творби той изглежда недостатъчно самостоятелен, прилича на партитура за отвеждане на слушателя към външни на текста смисли.

Жанрът епиникий е подходящ случай[96] да се отговори по-конкретно на въпроса, как се проявява несъвпадението на литературен текст и смислово осъществено произведение в ранната гръцка литература. Най-общо гледано, проявленията са две. Литературният текст продължава в някаква среда контекст. Текстът получава завършен вид и става произведение в нея. Същевременно, сведена до формата на сюжетен или несюжетен текст, средата се превръща и в елемент на литературния текст. Така че в повечето случаи текстът се гради като контрапункт на зададено контекстуално и на достроено собствено литературно слово.

Това отношение на текст и контекст повдига въпрос за предполагаемите контексти на епиникиите на Пиндар. Ще отделя два такива контекста — на аристократическата култура в епохата на късната архаика и на панелинските празници.

Аристократическата култура е важен компонент на ранната гръцка култура и литература. Историческото й начало трябва да се търси в микенското време, в живота на едно военно съсловие, което познава бойната колесница и е в някаква степен предтеча на аристократите от епохата на архаиката, излизащи да се състезават в надбягване с колесници на общогръцките празници. В монархическите по-лиси в ранна Йония на IX и VIII век пр.Хр. аристократическият начин на живот е все още с определена социална организация. Постепенно аристокрацията губи социални позиции. След благородническите асоциации на VI век пр.Хр. последната реална политическа проява на тази култура е военноаристократическата реакция след 475 г. пр.Хр. и опитът да се осъществи на дело панелинско аристократическо единство.[97] (Житейската дейност на Пиндар, както и неговият епиникий са по някакъв начин проява на тази реакция.)

Аристократическата култура надживява неуспеха на този опит, става компонент на демократическата полисна култура и допринася за оформянето на елинското народностно съзнание. Старата политическа позиция на родовата аристокрация бива един вид сублимирана в идеите, символите и ценностите на една нова традиция, която претендира да се наложи повсеместно в елинския класически свят. Към външните й прояви трябва да се отнесат олимпийската митология и определени героически разкази, от които тръгват царските и аристократическите генеалогии в ранна Елада. Решаването на разнообразни политически и културни задачи със създаване на нови митове става основен жест на елинското културно поведение.

От контекста на аристократическата култура тръгват и други жестове. Между тях е оформилото се през VI век пр.Хр. и предадено на класическата полисна култура презрение към физическия труд, както и аристократическият идеал за kalokagathía-та, единството на физически, интелектуални и социални постижения, което се доказва и показва в бой или спортно състезание. Заедно с комплекса на добродетелта (areté) на класиката се предават и аристократическите понятия за идещото свише помрачение (áte) и нарушението с трансцендентен характер hýbris (надменност), постоянно обсъждани от Пиндар и атическата трагедия. На аристократическата култура принадлежат идеите за избраничество и посветеност, ориентацията нагоре и чувството за йерархия, налагането на извънвремеви ценности, статуарността в естетическото възприятие.

Този списък може да се изпълни с други названия и друга комбинация от идеи. Въпросът не е в отделните черти, а в двойното битие на образуваната от отношенията между тези черти смислова структура — веднъж като вътрешна контекстова среда в Пиндаровия епиникий[98], неин modus vivendi, и втори път като външен контекст за разбиране.

Вътре в епиникия на Пиндар контекстът на аристократическата култура се преплита с друг основен контекст — на панелинските празници. В VI век пр.Хр., най-вече поради въвеждането на скъпите състезания с колесници, празниците в Олимпия, Делфи, Истъм и Немея придобиват аристократическа окраска, така че връзката на двата контекста е обусловена и външно. Общогръцките празници пораждат цял ред от универсални значения, свързани с общата култура на елинското празнуване. Сложна плетеница от празници за различни общности — племенни, фратриални и семейни, — основната им задача е свързването с божии сили и митологически предтечи и възстановяването на структурата и историята на някаква световна цялост. В хода на празнуването се поправя допуснатото в непразничното време разпадане на тази цялост. Същевременно празнуващият човешки колектив се консолидира като общност.

Панелинските празници имат подобна функция. Основната им задача е да трансцендират празнуващата общност към някаква пространствена и времева отвъдност. В сценария на празника се осъществява йерархия от валоризиращи отнасяния — към божества, герои, митически основатели на игрите, стари и нови прославили се победители.

Така в ритуалите и напомняните митове в Олимпия божиите персонажи на Зевс и Аполон се преплитат сложно с героите, основатели на състезанията, Херакъл и Пелопс и действителни участници победители. Същевременно панелинският празник свързва празнуващите във временна общност, играе социализираща роля. Особена заслуга за това имат спортните състезания. Като всички други елементи на панелинското празнуване функцията им е сакрална, те причастяват и повдигат в степен, приближават човека към извънчовешки образци. Победата, отличаването, изпъкването и прославянето онагледяват амбицията на празнуващата общност да се впише във високия контекст на стабилните ценности, гарантирани от божията отвъдност и героическото минало. Но в телесно-духовното надмощие на един над друг състезател се постига и друго — означават се колективите, които се срещат чрез своите представители. Спортният празник свързва човешки общности. Оттук и важното му място в панелинските празници, това особено „пространство-време“, довеждащо до народно единство живеещите затворено елински полиси. Общогръцките празници са реалният кадър, осъществявал единството на старогръцката култура в епохите на архаиката и класиката.

Също като средата на празнуването и хоровата песен свързва и социализира. Тя е средство за временно преодоляване на партикуларността на отделния изпълнител. Протичащите в единен поток слово, пеене и танц[99] спояват изпълнителите в континуума за празнично надхвърляне на отделността на тялото и за подреждане на личния психо-физиологичен хаос. Това спояване на хора се предава на слушащите зрители, които на свой ред се повдигат в общностна степен. Причастни към колектива посредством връзките, изработвани в хода на изпълнението, те се причастяват и към цялостния свят. Това е особено ясно при хоровата прослава при смърт (т.нар. трен) и победа на състезания (епиникий). Основната им грижа е да свържат възпявания човек със света на героите и боговете, да го поместят в определен йерархичен ред. Така в хоровото преживяване същностната за възприемането на цялостния свят йерархия става инструмент и за празнично социализиране.

Реализираната за пръв път навярно от Стезихор три частна структура на епиникия се следва от всички лирици до Бакхилид. Тези части[100] — химнът към бога, повествователната митологична партия и същинската прослава на победителя в спортното състезание — повтарят тричастното протичане на панелинските празници в култови действия, състезания и празнично увенчаване на победителите. И в двата реда, на празника и на епиникия, функциите са подобни — осъществява се връзка с отвъдното и миналото, настоящите хора се свързват и социализират и отличилите се се издигат в извънвремевия ред. Така че на нивото на текстовото си протичане епиникият се строи като празника, организацията му възниква по аналогия. Литературният текст е неавтономен и отворен към контекста, който обслужва.

Пиндар създава своите епиникии за еднократно изпълнение на празниците, когато се е чествувал победителят[101]. Писаните текстове са се пазели в храмове и в архивите на богати фамилии. Но не тези текстове са гарантирали смисловата свързаност, която наричаме произведение, а устният, изпълнен само веднъж в реалното време-пространство на празнуването текст-пеене-танц. Като се изключи общата структура на празнуването, поемана от епиникия, обособените смисли и конкретни обстоятелства на външната среда на празника не са били отразени в словесния текст. Те са участвували обаче в поражданото единение на хора-изпълнител и на слушателите в това уникално действие, което смятаме, че е актът на осъществилото се произведение.

Произведение за случай, епиникият е зависел и от капризите на тези, които са го поръчвали. Като Омир и Хезиод Пиндар е бил пътуващ „интелектуалец“, безредно чедо и може би поради това също като тях е бил склонен към универсални постройки. Поетът търси меценати, получава заплащане, препитава се с поезия. Творбите му носят белезите на зависимост, както и на огорчения и конфликти. Пиндар може да ги изразява поради несюжетната, открита към света позиция, допускана от лириката. Това е също външен контекст, който се пренася в литературния текст и се преплита с вече представените контексти на аристократическата култура и панелинския празник.

Независимо дали тези контексти са три или повече, проблемът на конкретното създаване на творба в онази епоха е бил в това, дали тези външни структури са се вграждали канонично с основната си смислова постановка, или тази постановка се е нарушавала. Може би самото съчетаване на няколко контекста е било вече начало на нарушаване и в този смисъл на литература. По всяка вероятност това съчетание е било подчинено на йерархически отношения, пазени от инстанцията на жанра. Така че колебанието е било дали отделният епиникий да повтори стабилно зададения жанров тип, или да се осъществи като негово нарушение. Едва ли е съществувал само един изход от това колебание. Ние само предполагаме, че единичното уникално разбиране на епиникия е било гарантирано от конкретните обстоятелства на празничното му преживяване. От друга страна, също от средата на празника литературният текст е получавал и твърдия си жанров хоризонт.

Така че можем да определим литературния текст на епиникия като един вид колебаене между две страни — на външни контексти, които, колкото и усложнено да са съчетани, клонят към твърда жанрова постановка, към идеологически жест и вторичен мит, и на произведение конкретно преживяване на текста в хода на самото празнуване. Текстът на уникалното произведение се открива и вътре в литературния текст — най-напред на нивото на художествения език. Произведението е в стилистичното декориране на общоприетите отдавна утвърдени положения и превръщането им в материя за субективно преживяване и удоволствие. Този характерен за цялата антична литература жест е проявен по особено краен начин в поетическото слово на Пиндар. Поетът прави и още нещо — гради епиникиите си като асоциативни редове. Не само в строенето на езиковите образи, но и в организацията на одите си той се държи повече като лирически поет, отколкото като идеолог-митолог.

Ще изпробвам очертаната програма на епиникия върху Първата олимпийска ода на Пиндар. Създадена по случай победата на сиракузкия тиран Хиерон в конно надбягване на Олимпийските игри в 476 г. пр.Хр., одата принадлежи на зрелия период в Пиндаровото творчество. Отличава се с простота на формата и изказа, което улеснява процедурата по отделяне на идеологическото внушение от формалнолитературното постижение.

На нивото на танцово-музикалната организация одата се гради от четири почти равни комплекса, състоящи се на свой ред от също приблизително равни части строфа, антистрофа и епод. Както е обичайно у Пиндар, смислово-текстовото протичане не кореспондира с нивото на танцово-музикалната организация, а размива нейните граници в потока на незавършила мисъл и продължаваща фраза. Първата олимпийска ода се дели на три части: обръщение към божество с назоваване на виновника за епиникия (ст. 1–23), средна повествователна част (ст. 24–103) и заключителна партия за победителя (ст. 104–120). Също като музикалната организация в конкретното протичане на епиникия поетът нарушава и това канонично жанрово деление.

Одата се открива с формулиране на общо положение — „водата е най-хубавото нещо“. То преминава в друго общо положение — „златото като огън, светещ в нощта, затъмнява гордостта на всички други богатства“. Този комплексен уводен смисъл, скрито ценностно конструиране на възможния свят, се гради като компромис между две образни означения — водата, стихията на равнинността, и огъня — стихията на вертикалния устрем. Понеже се намира в увода, този смисъл въздействува като свръхобяснение. Произведението се разгръща като негово разсейване. Пак поради увода, поради близостта на външното за творбата пространство на определящите я жанрови жестове (това се отнася и за края) поетът може да казва „аз“. Това е високо, подчинено на хороволирическата висина „аз“. Пиндар разкрива общото в поетическата си задача — той иска да пее за състезанията. Стременето нагоре е утвърдено положително действие, той ще възпее олимпийските състезания, защото те стоят най-високо в йерархията на елинските игри. Засегнато е набързо и химническото клише на обръщане към божество. Именно от Олимпия се разнася химнът към висшето божество — към Зевс. Химнът е изпълнен с дълбоките мисли на мъдри хора. Това са поетите, към които се числи Пиндар, издигнати като своите теми.

Епиникият не се задържа на никое от известните канонични положения на несюжетната основа за своето изграждане. С бърз, достатъчно изкуствен преход се преминава към виновника за създаването на текста — Хиерон, — за да се съобщи друго канонично положение — Хиерон е щастлив човек, защото се радва на власт, богатство и добродетели, между които и на музикална дарба, проявявана с финес на пиршествата на аристократи. Героят на епиникия не се отличава особено от създателя на епиникия, също аристократ и издигнат човек. С ново обръщение-подкана за смъкване на лирата от куката Пиндар навлиза в самата песен и става по-конкретен. Той иска да изпита удоволствие от възпяването на Олимпия, но по-точно на коня Ференик, причастил своя господар Хиерон към победата.

Връзката със следващата повествователна част е формална — едно празно утвърждение: славата на Хиерон блестяла в основаната някога от лидиеца Пелопс Олимпия. Следващото се развива като голямо сложно изречение, като едно прекомерно нараснало „който“ към Пелопс, както преди това казаното за Хиерон е оформено като друго „който“ към главно изречение, занимаващо се със Зевс и Олимпия. С този начин на свързване един вид се твърди, че достойните предмети са Зевс и Олимпия. Хиерон е нещо странично, за което поетът трябва да открие връзка с тях. За Хиерон сам по себе си не може да се каже нищо повече от най-общото, което, колкото и да е важно, е все пак известно. След като сиракузкият тиран е свързан с Олимпия, където неговият състезателен кон Ференик действително е победил, той се оказва свързан и с Пелопс. А за Пелопс може да се говори, защото е митологичен герой. Той е стара митологична материя. Достатъчно е да се маркира външната връзка на Хиерон и Пелопс в едно голямо изречение, раздиплящо се в разни „който“, за да се каже нещо за иначе празния, с твърде общ каноничен характер благополучен сиракузки тиран. Неангажиращото, позволено от лириката външно свързване между отличилия се тиран на Сиракуза и героя — основател на игрите, Пелопс прави възможно да се каже нещо за живия човек, за когото иначе е трудно да се говори. За него се говори един вид косвено. На тази основа можем да определим епиникия като усилие по задържане на действителна личностна конкретност вътре в литературния текст.

От какво се налага текстовото протичане? От бедността на идеята за благополучие, с чието, макар и нагледно, отнасяне към Хиерон не се утвърждава нищо конкретно. Но безконфликтното покриване на субекта с предиката не задоволява достатъчно субективните и неспокойни слушатели (респективно неспокойния автор на епиникия) и налага да се потърси в ново звено начин за по-съдържателно означение на субекта. В новия етап на означаване ще се усложни предикатът, това, което се твърди за благополучието, ще бъде проблематизирано идеологическото положение за формирането на самия Хиерон и на други подобни на него силни на деня представители на човешки колективи. Но за самия Хиерон като за този именно човек няма да бъде казано нищо конкретно.

Да се премине чрез формална връзка от Хиерон към Пелопс значи да се набави съдържание за епиникия. Но и говоренето за Пелопс е просто комбиниране на традиционни мотиви с оглед на свободни символни внушения. В разказа Пиндар не прави връзки с Хиерон, те са оставени за активността на слушателите, преди всичко за самия Хиерон, основния адресат на творбата. Един прави едни, друг други връзки и в общата неяснота за кого какво се твърди се създават условия допълнителното идеологическо съдържание, оформяно в повествователната част на епиникия, да стеснява и разширява обхвата си, да бъде съдържание, разколебано между утвърждаване на определен смисъл и превръщане в празна форма за утвърждаване на всякакъв друг смисъл. Това е литературна процедура.

В повествователната част на епиникия най-напред е напомнен мотивът, че Посейдон се влюбил в Пелопс. Това станало, когато Клото̀ го изваждала от котела, където той врял, за да се възстанови след разкъсването, на което го подложил баща му Тантал, за да го поднесе като храна на боговете. След разсъждение за измислицата в митовете, дължаща се на търсеното удоволствие, и за това, че поезията не бива да представя за вярно невярното, т.е. в лоша светлина боговете, Пиндар преобразува приведения мотив, пречиства го от неблагочестив смисъл — Посейдон се влюбил в Пелопс на пир у баща му Тантал и го възнесъл на Олимп, както по-късно направил Зевс с Ганимед. Историята за нарязването на Пелопс от Тантал била измислица на злоречиви съседи. Какво се постига с тази операция? Пелопс е освободен от станалия вече празен мотив за шаманско усъвършенствуване чрез сваряване в котел. Пиндар се нуждае от Пелопс само във връзката с Посейдон, за да утвърди високото положение и благатостта на Хиерон в епиникия.

Поетът не се заема направо с разказа за победата на Пелопс над Еномай. Понеже е изплувало името на Тантал, по закона на външната връзка се развива едно „който“ и за него. Тантал бил най-щастливият човек, боговете никого не почитали повече. Но той не понесъл своето щастие, не издържал на неговата непроменимост. Похитил за своите другари нектара и амброзията от божията трапеза, надявайки се това да остане скрито, и бил жестоко наказан. Към известното наказание Пиндар добавя смъкването на възнесения на Олимп Пелопс на земята.

Защо се вплита този мит в потока на повествованието? Това, че Тантал се надявал да измами боговете, но бил разкрит и наказан, има моделен морализатор ски смисъл и извън епиникия. В текста обаче случаят Тантал попада в контекст със случая Хиерон. В увода и в третата заключителна част на одата щастието на Хиерон е представено като нещо стабилно, като принцип. В края на повествователната част е казано, че победителят в Олимпия до самата си смърт вкусвал от меденото блаженство на спечелената победа; това била най-висшата степен на щастие — неизменността, предаването му непроменено от ден на ден. Но в контекст със случая Тантал е внушена възможността щастието да бъде загубено, ако поради hýbris бъде загубено благоволението на боговете. Макар и само най-общо, тази възможност за черно бъдеще — обратно на светлото високо настояще — стои и пред Хиерон.

Доразвитият след това мит за Пелопс поразсейва тази мисъл. Чрез разказа за оженването му се казва нещо определено за благополучието моделна съдба, в която се стопяват Хиерон и Пелопс и чието описание е всъщност истинският смислов предмет на епиникия. Елементите на разказа са и отделно значещи. Ако Пелопс е готов на всичко, за да се ожени за Хиподамия, това означава, че за благородника голямата цел оправдава впускането във всякаква опасност. Пиндар открито казва: голямото благополучие е свързано с голям риск. Но защо тогава е представено, че Пелопс спечелва състезанието с Еномай благодарение на връзката си с Посейдон? Излиза, че голямото усилие на героя е в придумването на бога. Останалото е акт на получаване и отличаване. Посейдон му подарява златна колесница и хвъркати коне, направо му дава благополучието като отличие, което има наглед в блясък и красота.

Този неубедителен разказ, всъщност описателно свързване на моменти от известния мит за Пелопс, не проблематизира, а формулира благополучието като нещо, което се получава по рождение, като нещо „просто така“, ирационална социална, физическа и нравствена сила, изразена изначално в спортната победа. Чрез разказа за Пелопс се твърди, че благополучието и характеровият му израз добродетелта не могат да се анализират. Те могат да се показват, доказват, да се видят. Те блестят, светят, предизвикват вълнение, притаяват дъха и, разбира се, имат граница, могат да се загубят. Но не могат да се придобият и да имат друга връзка с волята на човека освен като принципно внимание към висшите сили. Затова и човекът не се възприема като нещо сложно в себе си. От една страна, е бляскава нагледност, изразена в състезанието и още по-добре, когато е предмет на овации. От друга страна, той е човек само в принципа на благополучието, на тази свръхсъдба, постижима за малцина, но твърде бедна по съдържание. За да се каже нещо по-определено за нея, трябва да се правят аналогии от далечното високо минало. По същество това е акт на трансцендиране на празното настояще, на изпълването му със съдържание от „другаде“.

В повествованието за Пелопс, от една страна, се твърди, че благополучието е дар свише. Маркирано устойчиво в победата на Пелопс над Еномай, то се раздипля в конкретни прояви — власт, славна челяд, прослава след смъртта. От друга страна, благополучието се извоюва — както Пелопс побеждава Еномай и както оттогава все някой надмогва някого в състезанията в Олимпия. Което не пречи то да е нещо дадено — както Пелопс го е спечелил благодарение на благоволението на Посейдон и както Хиерон побеждава в Олимпия, защото е социално издигнат. Той притежава силата си по начало, а победата е само нейно следствие или нагледен знак. Всичко това, макар и да е отказ от обяснение, е все пак обяснение: благополучието е факт, който се констатира. Поезията прави тази констатация по особен начин — в странни вариации на известните елементи.

В одата един вид „елементарно“ се очертава каноничното идеологическо съдържание, несюжетната основа, върху която се гради жанрът епиникий. Мотивът за Тантал слабо усложнява бедния принцип на аристократическото благополучие в перспективата на лична отговорност за загубването му. В други Пиндарови оди този принцип се усложнява и в перспектива назад във връзка с провинили се предци, и в перспектива напред към отвъдно съществуване, в което се получава възмездие за стореното прегрешение (Втора олимпийска ода). Пиндар се интересува от човешката индивидуалност, но не може да я построи на нивото на епиникия като настояща индивидуалност. Като настояща тя се оказва празна, статуарна, допускаща само констатиране на типовото благополучие. Сложна в себе си, това ще рече и поетически наблюдаема, тя става в трансцендентен план като брънка в историята на един страдащ род или устремена към бъдно съществуване в отвъдността.

Повествователната част на епиникия за Хиерон не реализира тази трансцендентна перспектива. Пелопс не е здраво свързан с Тантал. Това, че заради Танталовото престъпление той губи безсмъртието си, е просто факт, който не проблематизира благополучието му. Хиерон се свързва с моделите Тантал и Пелопс само по аналогия, те не са негови предци, в чиито дела да е поставено под въпрос благополучието му, да е създадено напрежение между родовата и индивидуалната ситуация, както това става във Втора олимпийска ода.

Заключителната трета част на епиникия за Хиерон има за канонична задача прославянето на победителя. Пиндар изпълнява тази част с обща вариация на вече развитите мотиви. Измежду живите хора нямало толкова „съвършен в красивото и толкова могъщ като Хиерон“. Явно, някой бог бдял над него и ако това продължело, той щял да се отличи и в състезание с колесница, т.е. и в нещо още по-високо. А това значи, че и поетът ще получи по-висока задача. Поетическото изкуство като спортните игри е състезание по съвършенство. В последните стихове на епиникия изплува метафората за съвършенството-връх, формулирано в началото с образа на огъня в нощта. Царското величие стои най-високо, но и поетът се стреми към своето — да бъде край царете-победители и да се прослави със своето изкуство. Големият въпрос е каква е смисловата задача на епиникия. Преди всичко да валоризира един конкретен човек на настоящето, да му придаде стабилно значение. Това може да стане само с напускане на настоящето, с трансцендиране към стабилно извънвремево положение. За да говори за ето този Хиерон, Пиндар трябва да говори за принципа на аристократическото благополучие. Текстът се разгръща като вариация на каноничната тема за благополучието. Със същия успех темата би могла да се развие по този начин и за всеки друг силен на тогавашния ден. Епиникият обаче се осъществява смислово не само в голата констатация. Той прави и още нещо — един вид укрепява аристократическото благополучие, а след това снабдява с него героя Хиерон. Литературният текст е операция по причастяване на ето този Хиерон към материята на високата ценност[102]. Също като победата в Олимпия творбата е акт на отличаване и означаване. Оттук и самочувствието на Пиндар — Хиерон е не просто някакъв, той става някакъв в хода на лирическото увенчаване, което го включва в контекста на стари връзки, на митове и стабилни събития, спасява го от хаоса на несъщественото „сега“.

Като свързва един конкретен човек с принципно, обективно положение, което е ясно и извън текста, епиникият се занимава всъщност с това принципно положение, опитва се да го усложни, да го разшири с една или друга перспектива. В одите на Пиндар каноничната тема за аристократическото благополучие е обогатена в перспективите на родовото проклятие и личната съдба в бъдното прераждане. Но колкото и сложно да е реализирано, това обективно положение: изглежда зададено, нещо, което поетът не би могъл да конкретизира достатъчно, жанров хоризонт, сурогат на вторичен мит, постоянно привличащ традиционни митологични мотиви и фабули като парадигми, които ги подкрепят.

Самото литературно произведение в епиникия е нещо друго. Оставащо без влияние върху операциите по темата за благополучието на аристократа, то е ниво за набавяне и осигуряване на свое собствено битие. Такова ниво е метонимичният асоциативен ред в Първата олимпийска ода и редица други епиникии, или едрите метафори, организиращи цялото в някои Пиндарови оди[103]. Подобна функция имат стилистичните излишества, формалните връзки, изпълнените сякаш прибързано и напрегнато аналогии и различавания, които градят епиникия в целостта на набъбващо тромаво изречение.

Ако поезията е изобщо „майстория на свързване“, трябва да отличаваме страната на каноничното свързване в така или иначе предварително ясно очертаното несюжетно поле за разполагане на ценности и страната на оригиналното свързване, тънкия пласт на съобщението в одите на Пиндар, дето бедното канонично задаване на смисъла е компенсирано със стилистични излишества, с „разпуснатост“ в сферата на означаващото.

Така на монолитния човек-герой в Пиндаровата ода странно се противопоставя капризният и крайно подвижен като възприятие поет. Поезията се поражда със съпротивление на прекалено определените стойности посредством един изказ, който клони към това да стане автономен. Пиндар иска да каже, че конят Ференик е донесъл победа на своя господар в Олимпия, но казва: „Край Алфей устремил непришпорвания си стан, той причасти към силата сиракузкия господар, радващия се на конете цар.“ Между съобщавания факт и самото съобщение е налице разрив. Съобщаването задушава съобщението. Разбира се, формата на съобщението доработва идеологическото съдържание. Като казва „сила“ (krátos) вместо „победа“ и опредметява победата, Пиндар смесва побеждаването със социалната сила на Хиерон, прави внушение, че спортният успех в Олимпия е следствие на социалното положение на героя. Идеологически смисъл бихме открили и в деперсонализирането, в пластифицирането на общите понятия. Но винаги остава част от изказа, която не се стопява в подмолна идеологическа операция, едно излишество в означаванията, стихия на подмени на частно с общо на едно вместо друго по съседство, в която се изпробват по-скоро самите възможности на езика, отколкото се твърди нещо определено.

За да бъде това така, причината не е просто в проявяващата се природа на един извънисторически поетичен език, а в стимулирането към подобна проява, вършено от ригидността на жанровата идеологическа теза, в чиято област всичко сътворено придобива очертание на вторичен мит, на текст с еднозначно смислово осъществяване. Такава основа за вторичен мит в Пиндаровия епиникий е темата за аристократическото благополучие. Тя не се нуждае нито от собствена композиция, нито от оригинален поетичен език, за да бъде констатирана. Същевременно това, че не само се констатира, но се отнася до определено лице, налага особена текстова организация, оформянето на епиникия като литературна творба. Доколкото тази творба е единичен акт на празнично изпълнение пред единно възприемащ колектив, в нея действува еднозначната стихия на вторичномитологичното означаване и тя е ограничена като творба. Възможността да се разбира като индивидуално авторово творение, като израз на особено емоционално състояние, да се възприема различно от индивидуално оформените, капризни, не особено добре споени в колектива слушатели, за които и самата тема за аристократическото благополучие е в известна степен анахронизъм, създава условия в Пиндаровия епиникий да се развие страната на литературата в тесен смисъл на думата — склонността към оригинално смислово изграждане на творбата, към стилистични излишества, към обособяване на цялостност на основата на едра метонимия или метафора.

И все пак тази страна не е нещо автономно както изобщо в литературата и особено в ранната гръцка култура, така също и у Пиндар. Колкото и самостоятелна „литературна“ проява да е пищният Пиндаров поетичен език, в целостта на епиникия той започва да означава херметизъм, а оттук и аристократизъм, започва да служи като идеологически жест. Същото можем да кажем и за другата личнотворческа литературна процедура в епиникиите, която е добре изучена — тяхното композиране[104]. Композицията у Пиндар е доста разнообразна и като че ли зависима от конкретната смислова ситуация в дадена ода. И все пак се открива превес на едно типово изпълнение — на кръговата композиция[105] с митологичен разказ в центъра. Очевидно тази композиция се среща най-често у Пиндар поради пригодността да изрази жанровата канонична смисловост, а и защото отговаря на общовалидната тогава нагледна представа за цялостност.

Или и в тази страна на по-голяма свобода, на литературен жест поетът също се оказва ограничен от културния контекст, макар и вече от друга, не пряка идеологическа проява, а от естетическо негово изражение. Разбира се, тази особена връзка между основата за развиване на вторичен мит и страната на литературата в епиникиите на Пиндар може да се изтълкува и по друг начин — като път към преодоляване на характерната за ранната гръцка литература пропаст между общоважима смисловост и литературно изражение. Така или иначе, епиникиите изглеждат по-цялостни като литературни творби, отколкото това ни се струва допустимо в границите на пределинистическата литература.

Бележки

[95] Въпросът за жанра епиникий се поставя в настоящата дисертация дедуктивно. По друг начин, индуктивно, изследвайки конкретните построения в 45-те Пиндарови оди, изследва жанра Гаспаров. Там съвременната литература по въпроса, също и в работата на Lloyd-Jones. Гаспаров правилно сочи, че жанрът е динамична система, която трябва да се търси в очакването на слушателите, но не разбира това очакване като смислов хоризонт, а като позната формална структура.

[96] Lloyd-Jones, p. 139, е прав, че някои хорови песни на Софокъл са сами по себе си по-трудни за разбиране.

[97] По-цялостна характеристика на аристократичната култура у Schwartz.

[98] Не бива да се поставя знак на равенство между аристократическия културен контекст, отразен в жанра епиникий, и политическите възгледи на Пиндар. Те не следват пряко от този контекст, освен това е трудно да се доловят, тъй като епиникият развива по-скоро жанровия хоризонт, отколкото прави конкретно съобщение. Пиндар пише и за демократическа Атина — вж. Lloyd-Jones, p. 141 sq.

[99] Интересна теза у Mullen: танцът е интегрална част от Пиндаровия епиникий.

[100] Подробно за тези части Гаспаров. Повествователната митологична партия в определени случаи липсва и често е не повествование, а само отделен пример — срв. там с. 328 сл.

[101] В отделни случаи тържественото изпълнение е ставало в родния град на победителя — Lloyd-Jones, p. 143.

[102] Тази идея дължа на Бахтин, с. 461.

[103] Тезата за метонимичните и метафоричните асоциации, организиращ принцип на Пиндаровите оди, принадлежи на Гаспаров, Поэзия. Както отбелязва авторът, метонимичният ред е по-разпространен в епиникиите — вж. там с. 367. Той изобщо е по-характерен за античната поезия.

[104] Вж. резултатите от работата на Гаспаров.

[105] По този въпрос Otterlo. Специално в епиникиите на Пиндар кръговата композиция е наблюдавана от Гаспаров, с. 317 сл.