Богдан Богданов
Мит и литература (1) (3) (Проблеми на типологията и поетиката на старогръцката литература до епохата на елинизма)

Първа глава
Старогръцката литература до епохата на елинизма като типологичен проблем

Старогръцката литература ни се представя днес в едно почти петнадесетвековно развитие. И научната традиция на XIX век, но и самото обилие на материала насочват изследванията към развитието, към аспекта на историческите връзки и взаимоотношения. За устойчивия момент, за опазващата се в хода на развитието генерална особеност на старогръцката литература рядко става дума. Една от скритите причини този въпрос да ни се струва излишен е трудността да му се отговори едномерно. На свой ред не по-малка би била трудността да се прилага при историческо описание или анализ мярката на определена специфична черта. В един първи етап на разработване на старогръцката литература на границата на XVIII и XIX век, когато на нея все още се гледа като на цяло, в традицията на Винкелмановата естетика Шлегел и Хегел отговарят на въпроса за генералната особеност, като правят представителни отделни идеи и тенденции, впрочем общи за сферите на литературата и изкуството. По-късно този въпрос остава за разработване в курсовете по естетика. Откъснати от естетиката и специализирани, литературната история и критика все по-рядко се опират на подобна обща ориентация.

Днес е ясно, че т.нар. генерална особеност на старогръцката литература би трябвало да бъде сложна системна характеристика, която да свързва ред ценностни и комуникационни ориентири, очертаващи цялостно полето за идеологическо и естетическо действие, в което се е осъществявала тази литература. Какво разбираме под ценностни ориентири, изглежда по-ясно. Това са идеи, настроения и представи, чието сцепление би трябвало да е устойчиво за цялото развитие на старогръцката литература. Разбира се, при описанието на това сцепление възникват трудно решими проблеми^[5]. Преди всичко се поставя въпросът, дали тази страна на генералната особеност на старогръцката литература не съвпада с подобна страна на старогръцката култура, която също се определя като сцепление от ценностни ориентири. Съвпадението е естествено и то сочи момента на неразличимост между литература и култура в древна Елада. Именно с оглед на различаването се налага да се въведе терминът комуникационни ориентири. С този термин се обхваща всичко онова, което в съвременната научна фразеология се нарича поетика и литературност. Комуникационните ориентири включват средствата за литературно общуване, неговия особен език, както и социологическите форми, които го съпътствуват. Тази втора страна на спецификата не е откъсната от страната на ценностните ориентири, нито принадлежи абсолютно само на литературата^[6]. Тя има връзка със системата на културата и представлява един вид отчуждена от нея, вече формализирана система от условни жестове, използувана като специфичен за литературното общуване език. Казано по друг начин, страната на комуникационните ориентири е особен тип културно поведение, „заделено“, за да служи специално на литературата. В системата на генералната особеност на старогръцката литература няма преграда между ценностните и комуникационните ориентири — ценностните проблеми могат да се свеждат до комуникационни единици.

Това отношение прави разбираема разликата между системата на културата и системата на литературата в древна Гърция. Колкото и по същество литературата да е културен феномен, тя и в по-ранния стадий на недостатъчна обособеност от културните структури е значително по-динамично явление, в което чрез особено съчетаване — противопоставяне на традиционни културни форми (преди всичко на двете страни на ценностни и комуникационни ориентири) — се постига оригинална спрямо културния контекст действена смислова постановка. С подобна постановка често се моделира по-универсално културно поведение от допустимото в контекста. Това може да стане и в рамките на местна, все още затворена култура. Парадоксално определена, литературата е един вид нова, неприложена или изобщо оставаща неприложима система за мирогледно ориентиране, която поради това може да изпълни сублимативни, градивни или разграждащи задачи в определена културна среда. Повтаряща ценностните ориентири, диктувани й от културната среда, литературата, доколкото е литература, се отклонява от тях, и то не поради необяснимо своенравие, а за да ги активизира^[7], да породи вътре в границите на тази среда с оформена представа за действителност възможности за друга ориентация по въпроса за действителността.

Системата на тези отношения е известна. Но трудността да се приложи в конкретен анализ подобна постановка е толкова голяма, че в работен план изглежда по-ефективно да се положи, че системите на литературата и културата се покриват или, напротив — че между тях няма нищо общо.

При определянето на спецификата на старогръцката литература като система от ценностни и комуникационни ориентири възниква следният низ от практически въпроси: как би действувала тази система като един вид неизменно положение в хода на развитието на старогръцката литература, как би се пазила в това развитие и кое е това, което би се променяло. Защото и то сигурно би имало ценностна и комуникационна страна. Повдига се освен това въпрос за отношението между определената по този начин специфика на старогръцката литература и т.нар. корени на литературата, началото, от което тръгва нейното развитие. До каква степен спецификата може да се търси в тези корени?

Дилемата е ясна. Тя става още по-остра поради несъвършенството на научния език, който се ползува в съвременната литературна наука. Изправени сме пред неблагоприятния избор да предпочетем аспекта на твърдата, прекалено общо определена специфика и респективно единна традиция на старогръцката литература пред аспекта на многообразието и на многопосочното движение, осъществявало се в нея. На свой ред, ако предпочетем този аспект, както е обичайно в съвременната позитивно настроена литературна история, трябва да жертвуваме опората на единната специфика. Тази позиция има своите предимства — защото е по-добре да не говорим за спецификата на старогръцката литература, отколкото само да вярваме в нея. Освен това, когато не се вярва, че е възможно да се отговори на този въпрос, наблюдението се отправя в посоката на многообразието на явленията.

Както старогръцката култура, така и старогръцката литература тръгват от много извори, чиито потоци едва ли са се свързвали в достатъчно единно течение. А несвързаното е възможност за развитие в нова посока. Многовековната история на старогръцката литература излъчва доста случаи на отклонения и разклонения, на използувани и неизползувани възможности за заобиколни пътища. Най-добрият пример е вторият едър етап в старогръцката литературна история — елинистическата литература, толкова неелинска и неполисна по характер, същевременно гръцка не само защото се пише на гръцки, но и защото продължава жанровата традиция на доелинистическата елинска словесност. Именно при преценката на нейната свързаност с миналото се повдига въпрос за равнището, на което трябва да се следи опазването на традицията, т.е. на спецификата на старогръцката литература. Очевидно това не бива да се върши само с оглед на страната на ценностните ориентири, които са общи за литературата и културата. Нужно е да се отчете новият тип литературност, новото в поетиката, особените комуникационни ориентири в елинистическата литература. Макар че на пръв поглед продължава жанровата традиция на ранна Елада, елинистическата литература достига до нов тип отношение към жанровете — то става специфично литературно. Това обогатява номенклатурата на жанровете, поражда възможност да се създават нови, по авторска инициатива. Едва сега жанровете стават литературни форми, защото престават да бъдат здраво свързани със зададени съдържания и външни цели.

Казаното за новата ситуация в елинистическите литературни жанрове не е без връзка с наблюдавания в тази епоха опит да се възприема по нов начин действителността. В елинистическата литература се оформя частично разбиране за своя, съвременна действителност, респективно за условна, художествена действителност-илюзия — нещо ново по отношение на предидущото време. Но този опит остава неуспешен. Старото „митологично“ разбиране за действителност продължава да действува. В края на епохата то отново има преднина и се предава на следващите след елинизма векове, макар и в променен вид, но все пак като устойчив ценностен ориентир, неподдал се на въздействието на времето. Ако всичко това е така, ако единството на старогръцката литературна система се основава на пазеното митологично разбиране за действителност, нещо странично ли остава за елинската традиция различният опит на елинизма в това отношение, или той е все пак елински, вътре в елинската традиция и при това определящ елинистическата литературна епоха? На тези въпроси все още не е отговорено, а и поставянето им не е дотам често.

Единство или неподдаващо се на унифициране многообразие — това е дилемата, която се поражда при опита да се опишат явленията на старогръцката литература.

Успоредно с тази дилема върви колебанието между историята и типологията. Въпросът е дали старогръцката литература застъпва няколко литературни системи, или те не просто се застъпват, а са свързани еволюционно в нейното развитие. Независимо дали ще се отговори по единия или по другия начин, контекстуално се повдига и най-трудният въпрос — дали принципът на това развитие или отделните литературни системи в него не се застъпват и в други литератури. В това отношение едва ли има по-трудна задача от отделянето на особеното и общото в един духовен феномен.

Трябва да се признае, че на типологията е по-лесно от историята да се справи с отговора на въпроса кое е общото и кое специфичното в старогръцката литературна традиция. Вече има отговори конкретно по какво старогръцката литература се различава от древната източна словесност и по какво от новоевропейската литературна традиция. Ето как отговаря на тези въпроси Сергей Аверинцев^[8] — според него доелинистическата гръцка литература се отнася към дорефлективен традиционалистичен културен тип, докато елинистическата има особеностите на т.нар. рефлективен традиционализъм. Макар че преходът от единия към другия тип в пределите на елинската литература се мисли от Аверинцев като развитие — рефлективността според него е заложена в някои особености на нерефлективния стадий, — тази типологизация разкъсва все пак единството на елинската литературна, традиция. За сметка на това обаче се постига нещо друго — от една страна, се подчертава типологичната връзка на доелинистическата гръцка литература с древните източни литератури, които са също дорефлективно традиционалистични, а, от друга страна, на елинистическата литература с новоевропейската, защото също като елинистическата е рефлективно традиционалистична. И наистина между Александрия и нова Европа в едно отношение не се открива разлика. Достатъчно е да отбележим, че и на двете места е налице литературно самосъзнание, че литературното произведение-книга се тълкува от специалисти-литератори, че е достъпно за всеки и може да се разбира субективно. Зад тези прояви на литературност се крие един тип разбиране за действителност и изобщо цяла система от ценностни реакции, които са доста общи или поне изглеждат такива за Александрия от III век пр.Хр. и Париж от първата половина на XIX век.

Като разкъсва старогръцкото литературно развитие на два големи отрязъка, този подход предпочита пред формулирането на генералната особеност на старогръцката литература страната на многообразието. Той обаче свежда многообразието до два основни типа и по този начин прокарва път и към отговора на трудния въпрос за единната специфика. И действително, преди да се търси генералната особеност на старогръцката литература, е методически целесъобразно да се проникне систематично в тези два основни нейни периода — доелинистическата и елинистическата гръцка литература, — които въпреки естествената връзка помежду си се оказват две различни поведения на литература, представящи доста различен начин за художествено конципиране.

Аз вече направих едно описание на елинистическата литература^[9]. Направих го по-напред от другото, което би трябвало да го предхожда, защото на български то е по-неизвестната част от старогръцката литература. Но има и още една причина за това. Теоретичното описание на елинистическата литература е свързано с по-малко трудности, тъй като в нея е застъпен типът литературност, известен ни от нова Европа и продължаващ да живее в нашите съвременни навици на литературно потребяване. Макар и улеснен поради това, аз установих по-скоро, че типологичното единство в границите на елинистическата литература е донякъде видимост и не бива да се разпространява безапелационно над всички явления и на всички нива. „Модерното“ в тази литература е само една възможност, наложена от определена градска културна среда. Тази възможност се проявява в опита да се преодолеят основните ценностни и комуникационни ориентири на старогръцката литература от доелинистическия период. Както се каза в друга връзка, този опит не е особено резултатен.

В настоящото изследване се обръщам към по-трудната област — старогръцката литература до епохата на елинизма, или по-точно казано, елинската словесност от Омир до Платон. Ще се опитам да очертая нейните ценностни и комуникационни ориентири, но не с цялостен преглед на всички явления, а с избор на отделни основни теми и анализ на конкретни представителни произведения. Това се налага поради неукрепналостта на използувания научен език и поради избраната във връзка с това типологична гледна точка, която, както е известно, винаги е малко скарана с исторически-еволюционната.

За да имат граници и общо очертание анализите, които предстои да се извършат, нужно е да се предпостави схематично характерът на ранната гръцка литература от Омир до Платон, т.е. да се представи скелетът на следващото доказателство, който, разбира се, може и да не бъде утвърден. Това е особено наложително, тъй като при описването на явленията на доелинистическата гръцка литература не разполагаме с опората на типологичното сходство със съвременността както при елинистическата литература. Към литературността на литературата от Омир до Платон, към нейното разбиране за действителност и жанрова система се подхожда обикновено със силна модернизация, с пълно изместване от конкретно историческия характер на литературните явления. Като резултат те по-скоро се приспособяват към съвременността, отколкото се анализират.

Старогръцката литература от Омир до Платон обхваща три културни епохи, чиито названия геометрическа (IX-VIII век пр.Хр.), архаическа (VII-VI век пр.Хр.) и класическа (V-IV век пр.Хр.) са взети от историята на изкуството. Първата епоха се нарича още Омирова. Архаиката и класиката се делят и на под епохи, които не са приети в литературната история, макар че са приложими и в нея. Тук няма да се занимаваме с характеризиране на тези под епохи, нито на трите по-големи периода. Същественото в случая е да се определят глобалните особености на целия отрязък от време, който, както ни се струва, застъпва един общ тип. Какво има предвид С. Аверинцев, като го нарича дорефлективен традиционализъм? По този начин се твърди, че в ранната елинска литература все още липсва съзнание за особеното положение на литературата, че тя не се е обособила като специална дейност, че макар и несъзнато, в нея се следва по-строга жанрова и идейна традиция. Глобалната особеност на доелинистическата литература може да се определи и с един термин, лансиран преди време от Лотман — естетика на тъждеството^[10]. Естетическото удоволствие на потребителя на ценности в тази култура се обуславя от очакването да му се поднесе вече известното и утвърденото.

Подобни типологични характеристики са твърде общи. Те естествено сливат в единен тип ранната гръцка литература и древните източни литератури, които също са дорефлективни и традиционни. Разликата обаче е налице и следва да се изтъкне. В древните източни литератури се застъпва строг традиционализъм, който е непознат за елините и остава непостижим за тях дори когато те го желаят. Още от най-ранно време елинската традиция е объркана, динамична и либерална. Ранната елинска култура има отворен характер, словесната традиция не се счита за нещо свещено, неин носител може да бъде всеки. Тенденцията към рефлективност, към осъзнаване на литературата като особена дейност е заложена именно в тази либерална традиционност. Както сочи С. Аверинцев, още у Омир се откриват наченки на рефлектиране над литературния труд, да не говорим за Хезиод и Пиндар^[11]. Доелинистическата литература е крайно непоследователна по отношение на авторовата анонимност, основното проявление на културата на дорефлективния традиционализъм^[12].

От друга страна, общото типологично характеризиране смесва ранната гръцка литература с фолклора. Разбира се, не е трудно да се отбележи разликата. Доелинистическата словесност е все пак лична литература, а не фолклор^[13]. В нея е налице „индивидуално“ организиране на литературното произведение, тъй като вече се твори не устно, а с писане. Същевременно доелинистическата литература притежава ред белези, които са характерни за предлитературния стадий на литературата. Мъчнотията е не толкова те да се уловят, колкото да се опишат в обща система с признаците на лична, вече писана и съзнавана като литература словесност.

Един от основните признаци на ранна гръцка литература е, че тя се създава с писане, но се разпространява устно и се ползува колективно, и то предимно в границите на празници. В това отношение тя повтаря фолклора. Устният характер на доелинистическата литература е отразен сигурно в поетическия и реторическия език, на който се създава. В тази словесна условност един вид е канонизиран актът на „високо“ празнично общуване под открито небе. Празникът е не само външен кадър, в който се осъществява ранната гръцка литература, той става белег на нейното съдържание. Или казано по друг начин, контекстът на празника става страна на литературния текст, който на свой ред се оказва недостатъчно обособен от своя контекст.

До епохата на елинизма гръцките празници продължават да пазят сериозната идеологическа функция, която имат и в по-ранното време. В това отношение между второто и първото хилядолетие пр.Хр. не се открива сериозна разлика. И по-рано, и тогава празникът се мисли за свещен откъс от време, в което на специално организирано свещено пространство се извършват от човешкия колектив важни култови действия за заздравяване на връзките на профанния със сакралния, т.е. на човешкия с отвъдния свят. Колкото и да мисли вече реалистично и по разни начини, в крайна сметка гъркът от VIII до IV век пр.Хр. продължава да има нужда от глобална общозадължителна ориентация в света — това ще рече и от празник, който да изпълва с извънвремева отвъдна същност неговото хаотично делнично време-пространство. Казано по друг начин, той набавя своята истинска действителност чрез култови действия в рамките на празника отвън, от отвъдния свят, който се мисли за по-стабилен и в този смисъл за по-действителен от профанната, нямаща своя структура съвременна действителност. Тази сериозна функция на празника в ранното елинско време можем да определим като периодично трансцендентно набавяне на реалност.

Известно е каква роля са играли в първобитния празник сакралните разкази, митовете за свещените събития по оформянето на световния ред. За това ще стане дума в следващата глава. Независимо дали е разказ за божество или за герой от старината, митът и в по-късното време е средство за набавяне на парадигма. Естествено се смята, че парадигмите са отдалечени от настоящето време-пространство. Те могат да се вземат и отвъд, но и от далечното минало на предците, които се мислят за живели в свят, по-съществен и следователно по-действителен от настоящия. Именно поради това митът става съществен белег на ранната гръцка литература. Той е инструмент за набавяне на съдържание, за парадигматично решаване на смислови проблеми, засягащи цял колектив, решение, пригодено да се ползува еднотипно. Разбира се, в много случаи това не важи за доелинистическата литература. Но и в нея митът е по същество осъществител на „високо“ съдържание, на отвъден празничен смисъл и празнично предназначение на литературните произведения. Макар и косвено, митът служи за отстраняване на евентуалното смислово обилие и многозначност, за постигане на единен смисъл, добре оформен и фиксиран, който се предава без колебание на човешкото множество, дошло на празника не за да научи нещо ново, а за да си припомни старото, древното и непроменимото, което никога няма да загуби своя смисъл.

Всеки, който познава ранната гръцка литература, разбира, че това се отнася до нея само в известен смисъл. Наистина произведенията на Омир и Пиндар, атическите драми се изпълняват на всенародни празници, разбирането им зависи от празничния контекст. Комедията на Аристофан дори следва частите на празника в такива партии като агона и финалното угощение. От друга страна, не бива да се забравя, че доелинистическата литература не разполага с определени митологични фабули, преносители на твърда, отдавна изработена смислова постановка. В пределите на тази литература отношението към митовете е свободно. Те и без това се поддават на вариации, които се вършат с оглед на открито съвременни, актуални цели.

Това може да породи погрешното впечатление, че в ранната гръцка литература владее дух на демитологизация. Но ако, от една страна, традиционните митове в тази епоха се подлагат на промени, които засягат носените от тях смислови парадигми, от друга страна, диктуваната от самата културна среда принуда към готов, трансцендентен спрямо своята съвременна реалност смисъл поражда нови митове. Такова ново митическо средство за осъществяване на смислова принуда става в някои случаи жанровата система. Особено добър пример е атическата трагедия, която според сведението на Аристотел постепенно се съсредоточила в определен тип митологични фабули. Както ще бъде разкрито, това е един вид пораждане на нов мит с отбор и преобразуване на завещаното от традицията. То не е единствената възможност. В Омировите „Илиада“ и „Одисея“ митическата смислова принуда се постига на равнището на сюжета, създаван постепенно от други и досъздаден от поета Омир, сюжет, който играе ролята на мит, на зададен от самата културна среда смисъл-решение, готов модел за поведение или идеал, все едно принуда, удържаща опитващите да се измъкнат от нея страни на литературното произведение. Тези жанрове и сюжети-митове в ранната гръцка литература са означения на устойчиви колективни реакции. Независимо колко древни са и как се съотнасят с по-древни колективни реакции, те са преносители на масивни мирогледни постановки, твърде тежки, за да се разместват съвсем свободно и да се използуват за всякакви цели.

Що се отнася до отделното литературно произведение, гледано по същество, то повтаря жанровия хоризонт, изгражда се като вариант на известни положения и вече утвърдени градивни елементи. Поради това, както и поради устното разпространение на литературата статусът на отделната творба в тази епоха е неопределен. Творбата често остава незатворена, по определен начин незавършена, което означава, че истинската й завършеност се осъществява на друго ниво — на жанра, а при епоса може би на равнището на целия епически цикъл. Произведението е отворено и към нивото на празника. Колкото и оформено да е, то остава достатъчно незавършено, за да се утвърди по този начин целостността, на която е подчинено. Коя е тази цялостност, не е нито ясно, нито лесно да се каже. Във всеки случай литературното произведение на тази епоха е белязано от по-тясната си връзка с един или с друг културен контекст. Дестилирана форма на човешка реалност, тези контекстове разкриват от какво и как се поражда литературата, разкриват и това, че в един свой аспект литературата е специфизирана културна среда и особена комуникативна дейност.

И все пак в произведенията на ранната елинска словесност до епохата на елинистическата книжнина има достатъчно „литература“ в този смисъл, че те са нарушение на принудата-мит — бил той жанр, бил сюжет, някакво изместване от еднозначно решаване на проблеми. Литературното произведение може да не е цяло и компактно, може да е пръснато и да остава притиснато между гредите на твърдото слово-мит, но то винаги е налице като един вид излишък, появяващ се да компенсира неспособността на мита да се справи с трудната задача около фиксирането на действителността. На практика литературата се поражда от прекалено свободното или от прекалено формалното комбиниране на традиционните градивни елементи. Примерно в „Илиада“ на Омир литературата се открива в една почти формалистична композиция, която не влиза в особена връзка със сюжета, дето се е настанил митът. В творбите от тази епоха литературата и митът се разминават. Един от големите недостатъци на съвременния анализ на тези творби е, че това разминаване не се изтъква като типова черта, а, напротив, се търсят средства за неговото отстраняване в хода на едно или друго осъвременяващо тълкуване.

Всичко това може да се обясни с особения културен статус на доелинистическата гръцка словесност — традиционалистична, но либерална, не просто служеща си с митове, но и клоняща към мит, същевременно допълваща се с литература. Самото наличие на литературни жанрове означава наличие на нужда от разни начини на изказ, т.е. търпимост помежду им в хоризонтал. Абсолютно строгата традиционна култура не би стигнала до литературно изразяване, защото не би изтърпяла многообразието на разни жанрови езици^[14]. Същевременно в ранната гръцка словесност жанрът клони към принуда, към готов зададен смисъл и мит. Тъй че вникването в статуса на тази литература не е възможно, без да се очертае особеният традиционалистично-либерален характер на ранната гръцка култура. За неговите корени ще стане дума в следващата глава при обсъждането на гръцката митология.

Предложената схема за извънлитературна принуда и литература, която се измъква от нея, е твърде обща, за да обясни исторически ситуацията на ранната гръцка литература. Нейното развитие изглежда неравно, изпълнено с парадокси, които не бива да се подминават или да се отстраняват с прибързано обяснение. Един от сериозните парадокси на доелинистическата литература е това, че Омировата „Одисея“ е литература в по-висока степен от вероятно по-късно създадените „Дела и дни“ на Хезиод. Но в тях пък се открива авторово самочувствие и грижа да се осмисли настоящето, т.е. черти, които има възможност да не смятаме характерни за ранната гръцка литература. Същевременно Омир, който по фолклорному не показва авторово самосъзнание, не дразни нашето литературно „сетиво“, докато епикът Хезиод, който казва спокойно „аз“ и дори разказва биографията си, ни остава чужд със своя дидактичен тон. Някои части от „Дела и дни“ могат да се използуват практически точно тъй, както някои партии от Стария завет^[15]. Поне на пръв поглед тази линия на елинската културна и литературна традиция, чийто класик е Хезиод, не изглежда здраво свързана с линията на Омир, затова е прибързано на всяка цена да се търси развитие между тях на равнището на системата от ценности. Хезиод използува традиционния епически език и може би се противопоставя на принципа на Омировата поезия — той иска да се включи в линията на Омир, но се противопоставя на автора на „Илиада“ не като поет на поет, а като представител на една култура на представител на друга. Линията на тази втора култура, се открива и като нещо самостоятелно в елинската традиция. Тя минава през недостигналата до нас религиозна поезия, през орфиката и питагорейството. Отношения с нея имат Хераклит и Емпедокъл, Пиндар, Есхил и Платон. Тази линия е в зависимост от културни влияния, спуснали се в ранна Елада от север, от нашите земи, заедно с музите и Орфей и пренесли един спиритуализъм и нелиберален традиционализъм, който е усложнил развитието на ранната елинска литература, като й е предложил друга система от ценностни и комуникационни ориентири.

Този едър парадокс на ранното литературно развитие в Елада стимулира прилагането на типологичния подход вътре в него и предупреждава да не се бърза с търсенето на развитие в дадена литературна епоха, преди да са отграничени развиващите се елементи, а това ще рече, преди да е определено трайното и непроменящото се. Това би означавало да се осъзнае предварително характерът на литературната традиция. Именно с такава цел се заемам с типологичното характеризиране на доелинистическата гръцка литература, опитано върху отделни нейни явления. Но преди това са нужни две подготовки: 1) ориентирането в проблематиката на мита, тъй като, както вече се посочи, и в старогръцката литература изобщо, и в доелинистическата един вид мит става белег на техния особен традиционализъм, на това, което по друг начин наричаме специфика, и 2) ориентирането в проблематиката на фолклора, тъй като, както се изтъкна, ранната гръцка литература има някои белези, които напомнят ситуацията на фолклора.