Богдан Богданов
Мит и литература (1) (5) (Проблеми на типологията и поетиката на старогръцката литература до епохата на елинизма)

Трета глава
Проблематиката на фолклора и литературата

Днес никой не би спорил, че в епохата на гръцкото изкуство до V век пр.Хр. етнологът се чувствува у дома си. Това твърдение на Клод Леви-Строс може спокойно да се отнесе и към ранната гръцка литература. Фолклористът също би се чувствувал на място в тази литературна епоха, ако заниманията със старогръцката литература в последните два века не я бяха обвързали в такава степен към съвременни представи за литература и художественост. Поради това опитите нейната ранна част да се характеризира като особена „фолклорна“ словесност не са много. В 40-те години на нашия век Олга Фрейденберг развива тезата за фолклорността на цялата антична литература. Традиционният теснолитературен подход обаче остава неповлиян от този възглед. Ако не се счита проникването на фолклорната проблематика в анализа на Омировите песни^[45], по-цялостното тълкуване на старогръцката литература от подобен ъгъл на зрение се среща съвсем рядко^[46].

Вече не е достатъчен преносът на фолклористични виждания върху отделни явления на ранната гръцка литература. Налага се по-общ възглед за нейните особености като междинен феномен, който съчетава черти на фолклорното и на личното литературно творчество. Въпросът за подобна междинност се поставя по-открито вън от класическата филология. Имам предвид работите на Ханс-Роберт Яус и Пол Зюмтор по теория на средновековната словесност^[47]. Ценни обобщения в тази насока бяха направени от Алексей Лосев и неговите последователи^[48].

В предишните две глави направих опит да формулирам особеностите на ранната гръцка литература от гледната точка на мита и по-специално на т.нар. вторичен мит. Но очевидно ситуацията на мита се допълва от ситуацията на фолклора, която на свой ред е подходящ ъгъл на зрение за проникване в литературната специфика. Това е задачата на настоящата глава — да се засегне в по-общ план проблемът за отношението на фолклор и литература, за да се подготви по-коректното характеризиране на особеностите на ранната гръцка литература.

Разработването на темата би било невъзможно без ред плодотворни внушения, които не бих искал да подценя с цитиране мимоходом. За да изразя уважението си към техните автори и да не разсейвам с постоянни препратки, ще разкрия в началото на главата кому какво дължа. На първо място върви да поставя прочутата статия на Богатырев и Якобсон „Фольклор как особая форма творчества“, на която съм задължен и с други тези, но особено за възгледа, че за разлика от литературния автор на фолклорния е чуждо намерението да преобразува средата. Измежду ценните идеи, които дължа на Олга Фрейденберг, развити в нейното „Введение в теорию античного фольклора“, е възгледът за отношението на форма и съдържание във фолклора, за това, че съдържанието се полага върху формата. В този ред следват статиите на Пятигорский „Некоторые общие замечания относительно рассмотрения текста как разновидности сигнала“ и на Чистов „Специфика фольклора в свете теории информации“, в които се развива тезата, за пряката и за косвената комуникация чрез художествен текст. На Пятигорский дължа идеята, че при литературния текст посланието е отправено към всеки. Полезни ми бяха теоретичните обобщения на Тодор Ив. Живков — многостепенното определяне на фолклора като тип художествена култура и нейната връзка с ритуала, идеята, че фолклорът е подсистема в етнокултурата на даден народ, че е система с нива, че е относително самостойна сфера на социалната активност на етноса. На труда на Търнър „Ритуалният процес: структура и антиструктура“ дължа плодотворната теза за противопоставянето и допълването на структурирано общество и комунитас между равни цялостни индивиди. На изследването на Пол Зюмтор „Увод в устната поезия“^[49] дължа идеята за разни степени на устност при устната литература и за принципното съжителствуване на устната култура и на културата на книгата. От многото работи на Лотман, от които съм черпил опит, трябва да спомена поради по-непосредственото влияние в случая написаната в съдружие със З. Минц статия „Литература и мифология“. Подтик съм имал и от културологичния подход на Аверинцев и по-специално от неговия възглед за зависимостта на жанровете в ранната гръцка литература от извънлитературната ситуация^[50]. Измежду работите, занимаващи се с литературната специфика, трябва да спомена силно повлиялата ми теза на Цветан Тодоров за невъзможността да се определи литературната специфика и за двата основни начина на дефинирането й — функционален и структурен^[51]. Някои изводи в настоящата глава са опозиция на възгледите на Тодоров, но те не биха били възможни, ако не се опираха на стореното от него.

Научната процедура се изразява в изясняване съдържанието и обема на понятия, в съотнасянето им към реалните явления, които представят, в търсенето на съотношения на едни понятия с други и на едни явления с други. Безусловно съществуването на понятията фолклор и литература не прави очевидно съществуването на означените в тях явления. Налице са авторитетни съмнения, че означенията са просто неверифицирана традиция, а означеното нещо друго или по-точно нещо нееднородно^[52].

Нека да положим, че названията фолклор и литература са обосновани от някаква степен на реалност на съответните явления. Търсейки съотношението на двете явления, тъй като по традиция в по-ново време двете понятия се определят най-вече съотносително, забелязваме, че то се мисли по следните два начина: 1) фолклорът и литературата са два етапа на художествено творчество; вторият исторически следва първия и се счита за по-еволюирала форма, и 2) фолклорът и литературата са взаимно допълващи се форми на художествено творчество; освен че се поражда от фолклора, литературата неотменно се съпровожда от него. Тези два типа съотношения не се изключват. Както на свой ред аспектът на противопоставянето на фолклора и литературата като противоположни форми на художествено творчество — устно колективно и писано лично — не изключва възможността да се гледа на тях и от по-общия ъгъл на зрение на словесно творчество изобщо.

Ако под словесно творчество разбираме само сътворения текст, трудно бихме отличили фолклора от литературата. Дори при наличието на някои художествени особености, които се отнасят само за фолклорния текст, като текстове фолклорът и литературата изглеждат художествени в еднаква степен. Разлики можем да открием, ако под творчество разбираме не само сътворения текст, но и творенето, ползуването и разпространението на словесните текстове. Като казваме фолклорно и литературно творчество, фолклор и литература, несъмнено имаме предвид освен текстовете и условията на тяхното функциониране. Те са видимо различното в случая и в тях най-напред трябва да търсим отликите между фолклора и литературата.

Тези условия се определят традиционно с противопоставянето на устно и колективно на писано лично творчество. Но условията на функционирането могат да се определят по-цялостно като две противоположни или допълващи се системи на културно потребяване. Съществува цял ред от съотнасяния, които представят съотношението на фолклор и литература по този начин. Въпросът е дали понятията низова и върхова, народна и върхова, масова и елитарна култура могат да послужат за целите на нашата характеристика. Очевидно те са недостатъчни. Както вече добре е заключено, фолклорът може да е низова и масова култура, но трудно се покрива с понятието народна култура. И макар че противопоставянето устна-книжна култура изглежда по-добро, то не съвпада с горните двойки, нито представя добре съотношението фолклор-литература, защото фолклорността не се съпровожда непременно от устност; масовата култура, която има отношение към фолклора, е все пак култура на книгата. Търсените като културни типове среди за функционирането на фолклора и литературата само в едно отношение могат да се идентифицират с фолклорната устна култура и с противопоставящата й се култура на книгата.

Тези две среди трябва да се разбират по-широко, да се подходи към тях по няколко начина, да се изпробва валидността на няколко гледни точки. Така от комуникативен ъгъл на зрение фолклорът може да се определи като „среда за непосредствено общуване чрез художествен текст“, а литературата — като „среда за косвено общуване чрез художествен текст“. Но тези среди са и по-цялостни общностни структури — едната затворена и традиционна, на здраво свързан с общността индивид, другата динамична, отворена, с нива на общностност и подвижен индивид. Поради различната си общностна структура тези среди се оказват и различни в идеологическо отношение, с различен тип ценностно реагиране. Ясно е, че функционалното различаване на фолклора и литературата налага да не се затваряме само в комуникативното или само в ценностното разбиране за култура.

Обръщайки се към фолклора и следвайки тази методика, е нужно да сме убедени, че пристъпваме към комплексен предмет, сложен поради връзките и преливанията си с други предмети, както и поради това, че съществува реално винаги в ставане, че е процес. Тоест това е предмет по особен начин неидентичен със себе си. Именно комплексността на предмета налага да го назоваваме с допълващи се и дори противоречащи си формулировки. Фолклорът е особен вид художествено творчество — колективно в създаването, възприемането и разпространяването си, устно и анонимно, „тип художествена култура“, „система за регулиране на практическо-духовната дейност“ в даден етнически колектив^[53], среда за непосредствено общуване чрез художествен текст. С това не се изчерпват добрите определения.

Ако се опитаме да формализираме тяхното множество, то би се свело до следните три положения. Фолклорът е: 1) устният художествен текст, 2) средата на изпълнението му във връзката с някакъв ритуал и празник, среда за непосредствено общуване на определен човешки колектив, и 3) системата от ценности, която се поддържа в празничното общуване чрез ритуала и художествения текст. Тези три определения правят видимо нещо известно — фолклорът е повече от устния фолклорен текст, който не може да се откъсне от средата на функционирането си; но той не обхваща изцяло и механично системата от ценности, която го налага. Ако наречем формулираното в първа точка още веднъж текст, а формулираното във втора и трета точка контекст, фолклорът не е нито само текста, нито само контекста, а особеното отношение между тях, което поради своята обективна сложност и несъвършенството на нашия научен език се поддава трудно на описание.

Деленето на текст и контекст е процедура на научния език и затова нещо условно. Наричаме ритуално-празничната среда, в която функционира фолклорният текст, контекст. Но, от друга страна, ритуалът и празникът са протичане на елементи и също са представими като текст. При това, ако решим да ги наблюдаваме по този начин, те могат да се свържат с фолклорния текст в общо текстово протичане. На свой ред системата от ценности, която се поддържа във фолклорния текст и ритуално-празничната среда, е един вид начин за разчитането им, цензура и вънпоставен готов смисъл, т.е. тя е техен контекст. Същевременно представлявайки сума от правила, тя също е представима като текст. Този текст обаче ще има друго естество, ще бъде класификационен, като в отношението си към другите два текста ще се динамизира и усложнява. Или съотношението на текст и контекст е представимо като отношение между разни видове текст.

Нека да повторим резюмативно — фолклорният текст има за контекст, за външна смислова среда, която определя неговото значение, ритуала и празника. Но заедно с тях образува друг текст, който има за контекст празничното общуване на човешкия колектив и по-нататък цялата система от ценности, идеологическата среда на даден етноколектив. Ако можехме да наблюдаваме по-дискурсивно, щяхме да формулираме повече нива на контекст, които биха се превръщали в текст спрямо друг по-общ контекст. Нуждата от йерархия на текстове, които зависят от контекстове, е нужда от външно регламентиране на значенията на текста и същевременно средство за внимателното им разширяване към по-общо значение. Онова, което във философския текст на писмената епоха бива формулирано експлицитно, при фолклорния текст се получава в имплицитното отношение с общия контекст от идеологически ценности, определящ ориентирането на етноколектива в максимално широко виждана действителност. Това е особеният, скрит начин, по който философствува фолклорният текст.

Но този текст сам по себе си е принципно празен. Значението, разбирано като смислова валидност, му се задава във външното съотнасяне с контекстове, достатъчно определени и устойчиви. Гледано в идеален план, фолклорният текст актуализира тези контекстове, прави ги презентни, служи за особен род общуване, за отварянето на празничния колектив към проблеми, закрити за него във всекидневието. Именно поради това високо предназначение той е непременно подреден. Само че неговото протичане не е затворена смислова операция, а по-скоро гола форма, деятел на комуникативния акт, условие за комуникация.

Като формално построение фолклорният текст е дори по-организиран от литературния. Но тази организираност не служи за смисловото „индивидуализиране“ на текста, не е конкретно значеща. Носител и белег на устното ползуване на текста, тя е средство за поддържане, а заедно с това и за задържане на устното комуникиране, което при устойчивостта на средата, в която се върши, и на смисловите цели, които са константни, става до известна степен самоцелно. Оттук следват ексцесите на формалното построяване на фолклорния текст. Те са проява, вътре в текста, на прякото устно комуникиране, на удоволствието от непосредственото присъствие на поета-изпълнител и колектива-потребител, които създават текста в зримо усещаното „тук-сега“ на неговото звучене.

Формата на фолклорния текст е средство за актуализирането и презентирането на външното устойчиво значение. Тя е един вид преструване, че това значение се прави сега и тук. В края на краищата значението бива наново утвърдено. В неговата устойчивост е изразена реалната определеност на достатъчно затворения колектив. Празникът и текстът всъщност изпитват устойчивостта на колектива, те са нещо като игра на пререждането и отварянето му, която води парадоксално до новото му добро затваряне. Особено опасен в тази игра е текстът, защото в основата си всеки текст клони към това да служи за комуникация в най-универсален план. Тази му особеност обаче не може да се прояви — във фолклорната ситуация текстът е стегнат в „менгемето“ на конкретния празник, една дисциплина на устойчиво означаване, на която той противопоставя своята универсалност само като излишества на формата.

Зависимостите изглеждат ясни — от една страна, формално построен, но смислово празен текст, незавършен творчески акт, който продължава в момента на изпълнението и включва възприемането; непосредствена зависимост на твореца-изпълнител от традиционните средства за изказ, които той има право да подлага на силни вариации, стига само да не засяга традиционните ценности, зададени в тях; непосредствена зависимост на твореца-изпълнител от публичната среда, от колектива, който в момента на изпълнението може да окаже влияние за това или онова оформяне на текста с живото си телесно присъствие. От друга страна, външно дадено устойчиво значение за текста, диктувано както от нуждата да се пази непроменена една традиция, един отдавна утвърден ред за идеологическо реагиране, т.е. диктувано от това, че възприемащият колектив и в историческа проекция трябва да остане непроменен и затворен, така и от това, че той е затворен и определен и в „тук-сега“-то на изпълнението. Формално построен и смислово празен, фолклорният текст клони към еднозначност. При тази еднозначност той става не смислово конкретен, а напротив — достатъчно всеобщ. В крайна степен му се прикачат общите правила за разбирането на всеки текст, общата схема за ритуално действие-нагласа на етноколектива. Ако се запитаме защо в тази среда не се търси смислово конкретен текст, би трябвало да се досетим, че той е излишен, защото конкретността е дадена в „тук-сега“-то на самото творене-дотворяване-изпълняване-възприемане на фолклорния текст.

Неслучайно говорих до този момент за „фолклорен текст“, а не за „произведение“. Във фолклорната ситуация произведението е нещо отвъдно за текста. То трябва да се търси най-напред в смисловата цялост, която се получава, в особеното отношение на текст и контекст. Но произведението е не просто напрежението между формално построения смислово празен текст и общото значение-култово действие, което го осмисля външно и което го покрива, като го лишава от възможността да бъде смислово конкретен текст. Това напрежение не е за себе си, то също има служебен характер, изразяващ се в неговата пригодност да доведе до нужната нагласа празничния колектив, да го социализира или по-точно да го пресоциализира, да направи презентен за него, валиден и актуален някакъв традиционен набор от ценности. Ако разбираме под произведение това, което думата означава етимологически, т.е. краен резултат, произведеност, фолклорното произведение е структурираността, която се постига във фолклорната среда, особената пренагласа към отдавна утвърден авторитетен ред. Истинското произведение е не устният текст, този само начален етап и средство на фолклорното общуване, насочено към структурирането на колектива, а самото това структуриране, което има вид на удоволствие за отделния индивид и представлява в основата си постигане на определена социо-биологична целесъобразност.

Този резултат е необходим за фолклорния индивид, за да може да продължи всекидневната си дейност, да се потопи след празника отново в света на дискурсни отношения, които го откъсват от големия континуален свят, а, от друга страна, потискат страни на неговата индивидуална природа. Бидейки конкретно обществен, в практическото си всекидневие фолклорният индивид става нецялостен. Това е функцията на малките и големите излази чрез празник извън всекидневието — да се поправя неизбежно налагащата се нецялостност. Да се поправя както в самочувствието на самия индивид, но никога само за него, а винаги в колективното лоно, в един празничен колектив, който, макар да повтаря понякога делничната структура, е в основата си колектив на равни и цялостни индивиди. Чрез празника и ритуала, чрез фолклорния художествен текст този колектив се обръща към целостността на света и на човешката природа. Произведението е особеното състояние на включеност и смислова пълнота, постигана в празничната комунитас, ако употребя добрия термин на Търнър, временна жива човешка среда, в която, ако си позволя да разширя казаното от Търнър, става възможно да се актуализират закритите за всекидневието проблеми на отношението с всички отвъдности — на външната природа и космоса, както и на постоянно губената цялостност на социобиологичната природа на човека.

Предназначението на фолклорния текст действително е да произведе. Това, което се произвежда, живото фолклорно произведение, е винаги едно и също — устойчив сноп от значения, който няма защо да бъде специално подготвян във фолклорния текст. По този начин предназначението се покрива със самото произведение. Фолклорът не познава разкъсването между произведение за себе си и лабилно предназначение, разсейването на предназначението, граничещо с пълна непредназначеност. Определената колективна среда, устойчивият контекст означават и определеност на предназначението това, че произведението се покрива с живата, структурирана „сега-тук“ човешка среда. В този пункт разбираме по-точно какво означава формулирането на фолклора като „непосредствено общуване чрез художествен текст“. Общуването не е на колектива чрез текста с неговия създател, а чрез текста на колектива преди всичко със себе си.

Предложеното описание разкрива идеалния тип фолклорна ситуация, която не може да се реализира в никоя конкретна фолклорна среда, дори и в най-първобитната. Никой етноколектив не е идеално затворен, идеално традиционен и идеално колективен — трите необходими условия, за да се реализира представеният модел. Идеалното противопоставяне на делник и празник също остава в сферата на модела. На практика съществуват разни празници за разни обеми човешка общност; някои от тези празници са плътно слети с всекидневието. Освен това устността и непосредствеността на общуването не могат да се мислят за действително положение. И при чисто устните култури са налице начини за косвено общуване чрез текстове, както и за непразнично предаване на информация, което не е без отношение към т.нар. фолклор. Особено в по-късното време не всички етапи на фолклорното движение на текста от създаване към потребяване протичат устно и колективно. Идеалната фолклорна ситуация на практика е винаги страна в отношение с една друга идеална ситуация, която свързваме с писани текстове и култура на книгата и която сме свикнали да наричаме литература.

Тази постановка позволява литературата да се търси като огледална противоположност на фолклора. Ако фолклорът може да се нарече „ситуация на непосредствено общуване чрез устен текст в условията на традиционна затворена култура“, допустимо е на свой ред да се каже, че литературата е „ситуация на опосредствено общуване чрез писан текст в условията на отворена динамична култура“. Устността на текста обуславя непосредствената комуникация, а написаността — опосредствената. Респективно фолклорната ситуация предполага в средата на затворената култура добре интегриран в общността индивид, а литературната ситуация, напротив — подвижен, адаптивен към разни среди индивид и изобщо състояние на ценностна динамика.

Поставянето на въпроса за индивида се налага не само поради това, че той има различни общностни свойства при така наречените фолклорна и литературна ситуация. Различен е механизмът на променянето му в акта на общуването чрез художествен текст. Именно поради това е недостатъчно комуникативният акт да се наблюдава само като предаване и приемане на съобщения. Съобщението не просто се приема. То оформя адресата, премахва някаква недостатъчност и неструктурираност, формира друго поведение. В противен случай би било излишно както комуникирането, така и свързаният с него и пригоден за постигането на неговите цели художествен текст.

Ако положението за променянето — ново структуриране на индивида — е общо за двете ситуации, трябва да обърнем внимание на отликите, вече проявени в различното качество на индивида във фолклорната и в литературната ситуация — в стабилната интегрираност, от една страна, и т.нар. подвижност и адаптивност, от друга. При описаната по-горе идеална фолклорна ситуация индивидът се пренагласява и оформя винаги край, чрез и за колектива, който в момента на празничното общуване също за и чрез индивида променя своята структура. Но тази промяна не е свободна. Регламентирана като едно „друго“ на всекидневието, тя е традиционна система за структуриране на индивида чрез колектива и, обратно, за отговаряне на важни въпроси. То се изразява преди всичко в разбиране за действителност, чиято устойчивост само се потвърждава. Всъщност от тази устойчивост следва стабилното външно означаване, на което се подлага фолклорният текст. Устойчивото значение се определя от устойчивото предназначение.

Ако идеалната литературна ситуация се основава на особеността на индивида в нея, определена по-горе като подвижност и адаптивност към разни общности и разни общностни нива, трябва да забележим, че във всекидневието, от което се отделя литературната ситуация, колкото подвижен и адаптивен да е, индивидът е все пак общностно структуриран. Той е включен в динамична социосфера, която го свързва с разни обеми човешка общност, някои твърде широки. Това създава възможност за избор на разни поведения. Но трудността да се усвоят правилата на динамичната социална среда отчуждава човека от природно-космическата цялост, от собствената социо-биологична природа, а също и от широките плацове на социалната среда, които остават отдалечени и принципно закрити за него. Изправен пред разни възможности за конципиране на реалността, той се оказва лишен от устойчива, адекватна и достатъчно обемна представа за действителност. Между другите „празнични“ начини за преодоляване на това състояние особено ефикасно се оказва непразничното на вид, частно, за себе си „косвено общуване чрез художествен текст“ — ситуацията на четенето. Тя е естествено допълнение на другите общностни форми на празнично комуникиране, които също служат за преодоляване на описаното състояние на отчуждение. Но ситуацията на четенето се оказва по-функционална в тази насока, защото не изглежда обвързана от конкретни общностни реакции и значения. Тя е един вид неутрален плац, върху който действителността може да се строи максимално обемно и същевременно свободно и лично. В сравнение с това построяване всички останали всекидневни и празнични конструирания на действителност в условията на отвореното общество изглеждат ограничени и свързани с принуда.

Щом като литературната ситуация, представяща ни се като четене, е комуникация, редно е да се запитаме с кого комуникира четящият индивид, как комуникира и до каква промяна го води тази комуникация. Дали общува с отдалечения във времето и пространството създател на художествения текст? В едно отношение това е така. Авторът е едната страна в комуникативния акт — активната, предаващата съобщения, — срещу която се изправя другата, пасивната страна на разбиращия читател. Срещу „демиурга“, можещ да построи действителност, естествено застава пасивният приемател, който на умението да се създава противопоставя умението да разбира. Възможността за среща с разни действителности предполага възможност те да бъдат възприемани. Вече се каза от какво се поражда тази ситуация — от културна среда с отворена и подвижна общностна структура, в която именно поради това в ценностен план действуват разнообразни представи за действителност. Неустойчива като контекст, подобна среда се нуждае от стабилизиране. Вършено и по много други начини, то се постига особено ефикасно чрез ситуацията на четенето, при косвеното общуване чрез художествен текст.

Идеалният фолклорен текст само актуализира външния контекст, презентира чрез ритуала и празника устойчивата ценностна ориентация и стабилния възглед за действителност, зададени в него. Идеалният литературен текст не разчита на подобен контекст. Напротив — той се нагърбва и с неговото построяване, т.е. и с правилата на своето разчитане. В реален план тази ситуация несъмнено е абсурдна.

Да се създава не само текстът, но и контекстът, не само творбата, но и поетиката, не само съобщението, но и кодът, означава да се препречи действителното общуване. Да се положи, от една страна, свръхпасивен, свръхразбиращ и свръхпразен субект, а, от друга, свръхпостроена и свръхосмиселена творба-особена действителност, означава да се смята за реален самият модел на литературната ситуация. Или в случая не бива да се забравя, че описваме не действително положение, а модел, чието пряко реализиране е невъзможно. Защото да се твори демиургически, да се създава творба по образа и подобието на демиурга-уникум, означава тя да остава непроницаема. Читателят не би могъл да достигне до конкретното съобщение в нея, нито би общувал чрез нея с нейния творец.

Но по начало в ситуацията на четенето той общува не толкова с твореца, нито възприема текста в неговата абсолютна смислова конкретност. Той общува преди всичко с целостността на построения в текста контекст, с цялостната концепция за действителност. Благодарение на текста четящият индивид се оказва пред лицето на цяла и постижима действителност. Във всекидневието тя е неясна, с флуидни очертания. Докато в празничната ситуация на четенето също като в магически акт тя му се открива не само определена, но и засягаща го.

В този пункт става възможно да се осъзнае истинската цел на общуването в описваната идеална литературна ситуация. Чрез текста, който е средство, и неговия създател-посредник към цялостно построената действителност читателят не общува крайно и с нея. В ситуацията „индивид срещу лицето на действителността“ е представена косвено ситуацията „индивид срещу всеки друг индивид“. (Проблемът за действителността в цялост става интимен само в среда, която се пита за максималната общност от индивиди. Това са два проблема, които взаимно се представят и съответно прикриват.) Благодарение на откъсващата го от всекидневната общностна структура ситуация на четенето, изправен пред въображаемото лице на една цяла действителност, индивидът става също цялостен и равен на всички останали цялостни индивиди. Чрез четенето той се оказва свързан с тях в теоретически безкрайна комунитас. Така неговата промяна от нецялостност към цялостност чрез изправянето му пред лицето на цялостната действителност го свързва с всички индивиди, за които няма пречка да претърпят същата промяна. Тази имагинерна среда на „навсякъде и всякога“ на четенето, идеално средство за постигане на максимално широка общност от типа комунитас, противопоставена на структурата на динамичната нестабилна конкретна общност, е изключително достижение на културата на книгата, на това, което наричаме среда за косвено общуване чрез художествен текст или най-често и най-кратко литература.

Ситуацията на четенето, на косвеното комуникиране чрез художествен текст, постигането на идеална комунитас са изразени в поведението на литературния текст. За разлика от фолклорния текст неговата формална постройка не е безотносителна към смисловото означаване в него. Нагласен така, че да може да отиде при всеки индивид, идеалният текст за четене не предполага външен смислов контекст, в който след моментното си самостоятелно съществуване един вид да се стопява, както е при фолклора. Като предлага концепция за действителност, този текст предлага всъщност и контекстната среда за разбиране, или както вече се каза, правилата за прочита си. Те не са нещо предварително известно, а се създават в текста. Създаването им е усложнено от вплитането на конкретното съобщение, за чието разчитане служат. Но всъщност не това съобщение е уникалното смислово положение, което може да се смята за цел на четенето и да се мисли за произведение при литературната ситуация. Смисловата произведеност е сложното отношение между неустойчивото конкретно съобщение и неустойчивите изработени в текста правила за разчитането му, т.нар. концепция за действителност. Това отношение се нуждае за стабилизирането си от читателската намеса.

Във фолклорната среда текстът се налага като траене от това, че произвеждането на нужния комплексен смисъл за слушащия колектив предполага време, ред от промени и връзки; текстът и осъществяването на смисъла са реално неотличими независимо от формалната игрова противопоставеност между тях. При писания литературен текст протичането на текста и осъществяването на смисъла са в по-сложно съотношение. По време на създаването на текста авторът го твори така, сякаш има пред себе си идеалния читател, като че ли траенето на текста в момента е самото реално общуване с читателя. Но все пак писането е само предварително протичане на комплексния смисъл на текста, а не окончателно осъществяване — то всъщност се отлага. Поради начина на ползуване на този текст предназначението му, смисловото му осъществяване се разкъсва — една част остава външна на текста, предстоящото по-пасивно възприемане, но друга част се постига предварително, вътре в текста. Това, което налага текста при устното му ползуване, външното смислово означаване, при ползуването му в писан вид остава в текста като парадигматична и синтагматична смислова построеност. Писаният художествен текст е един вид вкаменена комуникация без комуниканти.

И тъй, в идеалното си проявление литературният текст служи за извеждането на четящия индивид в идеална среда, в която, изправен пред лицето на цялостната действителност, той общува с равни нему индивиди. В това свое абстрактно предназначение литературният текст прави от всеки читател философ. Но толкова всеобщ на това имплицитно дадено в него ниво на проявление, идеалният литературен текст същевременно клони към това да бъде конкретно построен и с уникално изработен смисъл, да бъде максимално индивидуализиран. Предназначен да отиде при всекиго, при максимален брой индивиди, които също са крайно индивидуализирани, устремен към това да бъде смислово независим от всякаква външна определеност, обърнал смисъла към самия себе си, автотеличен и на пръв поглед необвързан с определено предназначение, литературният текст става многозначен, можещ да се разбира при индивидуалното си потребяване всякак.

Такъв литературен текст не съществува реално. Колкото и да се стреми да бъде в себе си и за себе си, писаната творба винаги се доработва смислово във външен контекст, който стабилизира нейния смисъл и не допуска нито това да няма значение, нито крайната й многозначност. Този контекст е даден в читателските вкусове, в предварителната представа каква трябва да бъде творбата. За външното стабилизиране на значението, за предпазването да не означава безразборно и всичко за всички особено добре служи в условията на съвременната култура на книгата литературната критика — това императивно външно налагане на значение, което във функционален план може да се сравни с императивите на контекста при фолклорната ситуация. Литературната критика, дори импресионистичната, е насочена принципно срещу съсредоточаването на смисъла на творбата в себе си. Проводник на един вид фолклорност, критиката изразява и пази конкретната общностна природа на общуването при т.нар. литературна ситуация.

Идеалната литературност обаче се бори с тенденцията към външно означаване, която свързахме с идеалната фолклорност. Много литературни експерименти на XX век трябва да се разбират като опит да се създаде на практика идеално литературно произведение — богато символично, многозначно, затворено в себе си, неможещ да се реши ребус. В тези опити прозира съзнателният стремеж да се преодолее иманентната устременост на всеки текст към външно означаване, към налаганото от фолклорността определено разбиране на текста, при което тълкуването му често се проявява като един вид алегория. Не бива да се смесва обаче подхранваната от все по-открития за творците в XX век литературнокритически опит съзнателна тенденция към реализиране на идеално литературно произведение с действителната литературна ситуация. Тези опити остават винаги неуспешен експеримент. Символичната самодостатъчност и алегорическата означеност са страни на всеки текстов феномен, които поради факта, че той никога не е за себе си, на практика не могат да бъдат разкъсани. Когато на литературния текст се отказва всякакво конкретно предназначение, от една страна, в него компенсационно се развива възможността да има разни, неуловим брой предназначения, което ще рече и неуловим брой значения; от друга страна, изпъква неговото свръхпредназначение — в своята отделеност от конкретен контекст той става пригоден да отиде при всички индивиди, да ги обедини в най-универсалната възможна комунитас. Когато някой умишлено го създава така, че да не означава нищо, литературният текст започва да означава било всичко, било това най-абстрактно общуване. А то очевидно е предназначение, въпреки че поради своята абстрактност остава незабелязано.

Съвременната литературна теория след ОПОЯЗ, опирайки се на Кантовия естетически принцип^[54], се стреми да определи литературния феномен като особена липса на конкретно предназначение и автотелизъм. Тя е на прав път, доколкото това е тенденция на идеалната литературност. Реалната литературна ситуация обаче е винаги проявена в текстова творба, която колкото и да е за себе си (т.е. символ), е същевременно за друго (т.е. алегория). Казано по друг начин — колкото и да е произведение, писаната творба не е достатъчно произведена. Или по трети начин — колкото и писана да е, тя има и устно битие (четенето и тълкуването са пандан на фолклорното устно потребяване). Също като устността и написаността не може да бъде абсолютна.

В този ред на мислите се налага заключението, че не можем да говорим затворено за смисловата структура на реалната писана творба. Наложена от устното общуване чрез текст като един вид вкаменена и представяща се за нещо различно от общуването-осъществяване структура-траене, тази структура все пак само подготвя означаването. И ако вътре в творбата то има една насока, а вън от нея получава друга, ако вътрешното значение и външното означаване не се свързват добре, то е, защото писаната творба е подвижна и адаптивна като индивида в условията на културата на книгата. Макар и вкаменено общуване, вътрешното значение запазва нещо от валидността си на общуване. Това е едно от основанията то да може да се свързва с външното означаване, което е друг начин на общуване. Изглеждащата независима от външни обстоятелства смислова структура на писаната творба е формализирано общуване, което служи за осъществяването на друго, ново общуване. Смисловата структура на творбата само изглежда откъсната от външното означаване, т.е. от функцията. Всъщност това е скрита диалектика на свързване на разни реагирания, чрез което се структурира положението на подвижния индивид в съвременната културна среда — това, че той се движи свободно между разни общности (= на символичната многозначност на писаната творба), но че винаги има центростремителна сила, която не допуска той да престане да бъде свързан с една определена общност (= на алегорическото външно означаване).

При реалната писана литературна творба структурата и функцията са не просто несвързани, те са функционално несвързани. Защото нито структурата не е функция — тя е друга, обобщена функция, представена като структура, — нито функцията, ползуването на писаната творба остава само функция — тя се превръща в структура, структурираността, за която в крайна сметка служи косвеното общуване чрез художествен текст, била тя идеалната комунитас или друга цялостност, дадена в индивидуалното състояние на четящия индивид. Играта на функция и структура, на предназначение и значение е един от начините за усвояването на света от човека. Същото отношение между значение и предназначение е налице и в реалната фолклорна ситуация. За разлика от идеалната фолклорна ситуация при реалната винаги бихме наблюдавали устен текст с минимална и разхлабена, но все пак със своя смислова структура, несъвпадаща с външното означаване на текста, което се постига в хода на празничното общуване на колектива.

Лишеният от собствен смисъл устен фолклорен текст, устремен към пълно външно означаване, и изпълненият със свой уникален смисъл литературен текст, който не се нуждае от външно означаване, са две абстракции. Опитахме се да ги опишем по няколко начина. Представяйки ги чрез опозицията на предназначение (функция, осъществяване на смисъл) и значение (смислова структура), достигнахме до следната конструкция. При идеалната фолклорна ситуация осъществяването на смисъла (предназначението) е външно на формално построения текст, при идеалната литературна ситуация осъществяването на смисъла (предназначението) е изцяло пренесено в текста; адресиран не до определен затворен колектив, а до всеки индивид, идеалният литературен текст изглежда поради това неадресиран, външно непредназначен; свръхосмислен, той изглежда безсмислен.

Тези две абстракции не бива да се смятат за самозадоволяваща се и в този смисъл излишна теоретизация. Те са две гранични ситуации, между които се поместват възможните реални положения на фолклор и литература. Разбира се, с метода на моделирането могат да се представят по-общо и разни случаи на мярка на описаните две абстракции. И все пак тези мерки не биха могли да се прилагат ефикасно за анализ на реални фолклорни и литературни явления. В своята историческа конкретност тези явления зависят не направо от моделите, а от определена културна среда, която е значително по-конкретна и затова по-сложна от тях. И в случая-подтик за очертаването на този модел — ранната гръцка литература до епохата на елинизма — мярката на идеалната фолклорна и на идеалната литературна ситуация трябва да се търси с оглед на реалната културна среда в това време.

Определящата общност в ранната елинска култура е полисната; здраво организирана и добре затворена, тя напомня с традиционната си настроеност родовата общност. От друга страна, в ранното елинско време наблюдаваме разни форми на динамика в отношението на тази общност с други общности — с други полиси с подобна и различна култура, на полисите с елинската народност като цяло, на тази народност с други народности. Това става причина за отваряне на полисната общност и либерализиране на строгата традиционност. Ранната елинска култура структурира тази динамика на строга полисна общност, силно интегрираща индивида, и на отворена общност с разни нива и по-подвижен индивид по много начини — между другото със система от разни празници, което ще рече и на разни, сложно съотнасящи се начини за конструиране на действителност.

В структурирането на формулираната динамика немалка роля играе особената ситуация на общуването чрез художествени текстове, свързано в тази културна среда почти винаги с ритуално-празнични комплекси. Както вече се каза в друга връзка, трудно е да си представим за времето до елинизма литературна творба, несвързана с някакъв вид празнично изпълнение. Епосът и драмата очевидно са зависими от големи празнични комплекси, жанровете на лириката също носят отпечатъка на разни празнични ползувания. Свързана в произхода си с практически нужди, прозата също се ориентира към външно по-малко празнично, но също надхвърлящо обикновеното битово общуване — имам предвид площадното произнасяне на реч пред добре споена човешка група. Предназначени за единично „сега и тук“ празнично възприемане, повечето художествени текстове на ранната гръцка литература въпреки превърналото ги в литература, особено пък за нас, по-късно записване, носят белезите на особеното си фолклорно ползуване — стилови и композиционни излишества, смислова несамостоятелност, устременост към общо означаване, което има вид и на ползуване на традиционни мотиви и фабули. Текстовете на ранната гръцка литература оставят впечатление за отвореност към нещо друго, те са като че ли само опит за произведение. Целта им е не уникалното послание, а засягането на отдавна известни общи положения, които само се коментират. На всичко това съответствува както липса на творческо самосъзнание, възможността в правенето на текста да се намесва всеки, така и фактът, че в тази литературна епоха текстовете се ползуват и дори разпространяват устно.

От друга страна, в епохата до елинизма текстовете се създават лично, в определени жанрове наблюдаваме творческо самосъзнание. Успоредно с устното си веднъж „тук и сега“ възприемане те се ползуват устно цели или в части по друго време и в по-тесен кръг, а от края на V век пр.Хр. започват да се четат и да се разпространяват писани. Въпреки принципната си устременост към общо значение и външно означаване тези текстове са и смислово завършени. В тях се наблюдава колебание между общо означаване и смислова уникалност, като често тя се осъществява встрани, в някаква част, която изглежда по-завършена и по-цялостна от целия текст. Ще повторим и тук — отделната песен в „Илиада“ на Омир изглежда по-цялостна от цялата поема, отделният реторично построен монолог или сцена в трагедия на Еврипид — смислово по-конкретни, по-оригинални и актуални от смисловото внушение на цялата творба.

Ситуацията на гръцката литература до епохата на елинизма е изразена още по-ясно в отношението между художествените текстове и средите на тяхното външно осмисляне, това, което наричаме контекст. При идеалната фолклорна ситуация контекстът е един, определен, идеално външен на текста — ритуално-празничната среда и дадените в нея традиционни ценностни ориентири, а в тях и устойчивата представа за действителност. При идеалната литературна ситуация контекстът се прави и дава в текста. Като конкретна мярка на тези крайни положения ранната гръцка литература предлага особено средно положение — контекстът се обсъжда и вътре в текстовете, защото и реално той е вече сложен, динамичен, с разни проявления и нива. Същевременно дори в разнообразието си контекстът, или по-точно контекстите са външно дадени — художествените текстове не толкова ги създават, колкото вариативно ги обсъждат; контекстовата смисловост се налага все пак императивно. Но тя не е вече непосредствено дадена в самата ритуално-празнична среда. Разните празници, различните ритуално-празнични среди са се отчуждили и формализирали в по-специфични контекстови среди. Като един вид контекстова подготовка за художествени текстове те са станали литературни жанрове. Едри канони за определен начин на мирогледно реагиране, литературните жанрове в ранната гръцка литература са специфизирани външни контексти, набор от едри смислови осъществявания, нужни за външното смислово означаване на художествените текстове. Те са всъщност равнището, на което текстовете се затварят добре смислово. В смислов план по-устойчив е жанрът епиникий отколкото отделният епиникий на Пиндар и Бакхилид и жанрът атическа трагедия, определен строго като театрално изпълнение, музикално-танцово построение и смислов кадър, отколкото отделната трагедия на Софокъл. Жанровата постановка е „по-произведена“, отколкото отделната творба. Жанрът е традиционно и колективно дело, в него се пази колективен опит; отделната творба, създавана от определено лице, има по-обикновена задача — да поддържа колективния опит, разбира се, и да го приспособява към нови условия, дори да го поставя под въпрос. Но и в този случай отделната творба е предпазлива — тя се преструва, че само коментира, че предлага в невинна нова вариация стари положения.

Между творбата и жанровия контекст в ранната гръцка литература се установяват отношения, които приличат на отношенията между текста и контекста в идеалната фолклорна ситуация. Само че жанровият контекст, тази подготовка за текст преди текста, посредник между текста и средата на ранната гръцка култура, на свой ред влиза в отношения с тази среда, и то не сам, а заедно с други подобни посредници, други предварително дадени особени контекстови поведения. В тези отношения общият контекст става вътрешно сложен, самите жанрови структури проницаеми, нестабилни и недотам императивни. Това обаче не довежда лесно до литературна ситуация — до писана литература и косвено общуване чрез художествени текстове, до смислово индивидуализирани творби. Такава ситуация се оформя донякъде едва в III век пр.Хр. в големите елинистически градове. Додето се общува устно в границите на вътрешно споено обгледимо човешко множество, т.е. докато кадър на културата е полисът, са налице и други контекстови фактори, които чрез жанровите контексти или покрай тях налагат устойчиво външно осмисляне за литературните текстове. Такава роля играе алегоричното тълкуване на литературните произведения в епохата на атическата класика, системата от преносни разбирания, свеждането на творбите до знакове за традиционни значения, което ги лишава не само от особения им статус на творби, но ограничава дори схематичния смисъл, даван им от жанровия контекст.

Тази система на външно означаване, характерна за всяка традиционна култура, не може да се възстанови успешно за толкова отдалечено време. Нейното отчитане обаче е безусловно нужно. Ако искаме да опишем коректно ситуацията на гръцката литература до епохата на елинизма, не бива да пропускаме тази страна на третично-митологична „склероза“, действуваща заедно с контекста на твърди жанрови императиви. На свой ред литературният елемент би трябвало да се търси като своеобразна противоположност както в смисловата изграденост и конкретната оригинална означеност на самите текстове, така и социологически — в разнообразието на жанровите поведения и неустойчивостта на самата културна среда, вече нуждаеща се от идеална подкрепа, от текстове, които да предложат вариабилното й конструиране, разнообразното й оформяне като действителност.

В този пункт става наложително да се разграничат и съотнесат определените в предишната и в настоящата глава понятия мит и фолклор. Фолклорни нарекохме древните традиционни култури с митологични по форма и митически по функциониране идеологии. С фолклор изразихме съвкупността от условията за устното, непосредствено, празнично ползуване на художествените текстове в условията на затворена общностна среда с устойчиви ценности и устойчив начин на означаване. Най-характерният белег на този тип означаване е трансцендирането, отстъпването от конкретното „тук“ и „сега“ към отвъдно значение. Именно за изразяване на тази страна на традиционната фолклорна култура ни послужи понятието мит. Митът е стабилно, колективно дадено и обусловено означаване, в чийто механизъм се открива непременно трансцендиране. Митът е принцип за строене на действителност и същевременно на текст в условията на фолклорната култура, нейният, така да се каже, нереалистичен жест.

В предишната глава нарекохме този мит вторичен и си позволихме да го търсим както като механизъм на колективно-празничното разбиране на текстовете, така и даден като резултат в системата на жанра или проникнал като структура вътре в художествените текстове под формата на сюжет, който ограничава тяхната многозначност, като налага определено устойчиво значение. Така че вторичният мит е конкретно проявление на фолклора, негов основен начин за конципиране на действителност и изобщо за означаване. Респективно, за да припомня опозицията, върху която се гради тезата на настоящото изследване — литературата в тесен смисъл на думата е принципно различен от вторичния мит начин за означаване, характерен за писмената култура, за условията на косвеното общуване с художествени текстове.

Можем да приключим теоретичната част на изследването със следната по-обща констатация. Пулсацията между литература в тесен смисъл на думата, която се стреми да остане многозначна и функционално отворена към една флуидна настояща действителност, като допринася за нейното конципиране с оригинално смислово изграждане на литературния текст, и вторичен мит, който ограничава многозначността и отнема на текста възможността за особено индивидуално значение, като отпраща смисловото осъществяване към средата на битуването на текста, към т.нар. контекст, е може би характерна особеност не само за ранната, но и за цялата старогръцка литература. Позволявам си да предположа, че тази пулсация е характерна и за литературата изобщо, че и в най-крайно литературните си проявления тя остава минимално фолклорна и митическа. Понеже поради отдалечението в ранната елинска литература това отношение е добре наблюдаемо, надявам се, че предстоящите анализи не само ще конкретизират предпоставения модел за старогръцката литература до епохата на елинизма, но ще допринесат и за по-конкретното вникване в изначалния статус на литературата, ще направят по-ясна нейната дилема между стремежа да бъде нещо обособено и остро чувствувания абсурд на тази обособеност, от който тя се освобождава понякога, като признава парадоксално несъществуването си.