Богдан Богданов
Мит и литература (1) (8) (Проблеми на типологията и поетиката на старогръцката литература до епохата на елинизма)

Трета глава
„Дела и дни“ на Хезиод между класификацията и описанието

Според Дион Хризостом Александър Македонски бил казал, че Омир е поет за царе, а Хезиод за селяни^[80]. Макар и наивна, тази формулировка е опит за типологично характеризиране на творчеството на двамата велики епици. В нея е уловена разликата в характера и предназначението на епическата поезия — у единия празнична и служеща като че ли за забава, у другия делнична, създадена за отрудени хора, които се отнасят към поезията утилитарно. Предназначението на „Илиада“ и „Одисея“ е неясно, има разни страни. Поради това, както и поради наративния си характер двете поеми на Омир лесно се възприемат за литература и от нас. Поезията на Хезиод прилича на наука и публицистика. Тя противоречи на нашето възприятие за литература между другото и защото текстът й не е организиран като разказ.

Външната причина за разликата в поетическите подходи на Омир и Хезиод трябва да търсим не в личните творчески наклонности на двамата поети, а в различната културна среда, чиито нужди изразява тяхната поезия. Омировите поеми са създадени в градската изтънчена Йония, която очаква от литературата и забава. Поемата на Хезиод „Дела и дни“ изразява настроенията на една селска среда, сериозна и непознаваща излишеството.

Хезиод твори вероятно в ранния VII век пр.Хр. — немного десетилетия след Омир. По начин на изразяване — стих и поетически средства — той е свързан с великия си предходник, продължава като че ли същата традиция. Също е пътуващ поет, който търси покровители и публика. Същевременно Хезиод има съзнание за отличието на своята поезия от Омировата. В реплика на известен стих от „Одисея“ (XIX, 203 — „Много лъжи Одисей тъй разказа, подобни на правда“) той влага в устата на музите, които го съветват на Хеликон какъв път да поеме в поезията, следните думи: „Знаем да говорим много лъжи, подобни на правда, но знаем, когато желаем, да пеем и истина“ (Теогония, ст. 27–28). Това изказване коментира и скрито критикува литературната позиция на Омир. Същевременно се определя собствената теза, че добрата поезия не стимулира, а се покрива с истината. Имаме пред очи първия случай на литературнокритическо съждение в европейската културна традиция^[81], изпълнено достатъчно открито в увода на един текст, който се опитва да бъде художествена творба.

Цитираните стихове от „Теогония“ определят разликата в поетическите подходи на Омир и Хезиод като различно отношение между поетическа действителност и истина. Омировото творчество е литература на правдоподобието или, ако се изразим с формулировката на Аристотел от „Поетика“, литература, представяща събития, които се случват по вероятност или необходимост^[82]. Докато в поезията на Хезиод, можем да я наречем литература на истината, става дума за действителни неща в буквалния смисъл на думата. Евентуалната преценка на Аристотел би била, че това не е поезия.

Тезата на Платон по този въпрос е противоположна. Настроен зле към софистическия възглед за правдоподобието, философът смята за поезия, за творчество с ценно обществено предназначение тъкмо това, което твори Хезиод в поема като „Дела и дни“^[83]. На тази основа той е зле настроен към Омировата поезия. Отрицателното му отношение към първоучителя на Елада се определя от моралната непригодност на определени пасажи в поемите му, но сякаш по-дълбокото основание е цялостното разминаване между поетическа действителност и истина в тях. А тъкмо то бива утвърдено от Аристотел като собствено литературно.

Така че, макар и не непротиворечива, както видяхме в предходната глава, Омировата поетическа позиция попада в конфликт с Хезиодовата. Нека да подчертаем още веднъж различната постановка на двете тези за поезия — едната пледира за покриване на поетическата действителност с истината и по този начин отрича автономността на поетическата творба, докато другата, макар и несъзнателно, ги предполага.

Покриването на поетическата действителност и истината не премахва поезията, защото светът не се възприема еднозначно. Истината за него трябва да се открива и внушава, да се отделя от неистината. Това налага използуването на поетически средства. Хезиод трябва да се оправи с противоречивите нива и страни на действителния свят и да оформи динамиката на влизащите във взаимоотношение елементи на творбата си. Това налага творбата му да бъде текстова процедура.

Може би в по-ниска степен, отколкото за „Дела и дни“, същото се отнася за „Теогония“. Задачата на Хезиод в тази поема е да изложи систематично материала на елинската митология. Системата е един вид следване на етапи в пораждането на света и смяната на божи поколения. Но поетическата цялост е противоречива. Доколкото се организира от историята на завършващото с триумф възцаряване на Зевс на Олимп, „Теогония“ е разказ за ставането на космоса, на божия и човешкия свят. Същевременно поемата се организира от скритото описание на структурата на света. Тя е един вид космо-, тео- и антропология. Съчетаването на тези две постановки е основната причина да се достигне до по-сложна текстова организация. Последствието е, че „Теогония“ не е нито само разказ, нито само каталог, а компромис между едното и другото. Тя става текстура и в този смисъл литературен текст^[84].

„Дела и дни“ на Хезиод допълва „Теогония“ като един вид антропология. Също къса епическа творба (827 хекзаметъра), поемата е развита най-напред като „каталог“, който допуска размествания и добавки. Доколкото функционира като енциклопедия по народна мъдрост, добавките са нещо органично. От текста лесно се отделят части и дори отделни стихове. Те се разбират независимо от разхлабеното неконсистентно цяло. В това отношение „Дела и дни“ напомня дидактическата литература на древния Изток. Поемата е външно, смислово неутрално нареждане-изреждане, обикновено нанизване на полезен материал по различни въпроси. Събирач на мъдрости, които служат при случай, Хезиод не отхвърля нищо от противоречивия опит на миналото. Според една теза^[85] той разполага с повече материал, отколкото се нуждае творбата му. Но може би основната задача на тази поезия е в събирането и каталогичното излагане на полезен материал. Същевременно „Дела и дни“ има концепция. Тя е формулирана в заглавието, което сочи обхвата на темата — поетът представя, от една страна, човешката трудова дейност, значи човешкия делник (érga), а, от друга, празниците и ритуалите (hemérai), които свързват човека с боговете. Тези две страни изчерпват реалното човешко битие в ритъма на делник и празник, на трудова дейност и култ. Заглавието не казва нищо повече.

„Дела и дни“ се открива с традиционно обръщение. То е към всички музи. Поетът ги подканя да прославят всемогъществото на Зевс. Неговата задача била по-обикновена — той се заема да каже ред истини на своя брат Перс. Епическата прелюдия отстъпва на разсъждение: на земята съществували две Ериди, едната на добрия спор и амбиция, а другата на лошото честолюбие. Перс трябвало да се пази от лошата, между другото и от съдебни процеси, които губели времето на човека. Той постъпил някога неразумно, отнел с процес имуществото на брат си Хезиод, но обогатил всъщност алчните царе-съдии.

От втората фаза на увода става ясно, че произведението е наложено от нуждата да се изрази опит и да се вести истина по конкретни въпроси. То има конкретен адресат — неразумния брат на поета. Като се обръща и към неразумните царе, Хезиод разширява своята аудитория до всички неразумни хора^[86]. Това сочи утилитарната цел — произведението трябва да осведоми незнаещите за нормите и същността на човешкия живот. Същевременно е предложено разбиране за живота — той е поле от взаимоотношения с две ясни противоположни посоки, две възможности за действие, определени от двете митически сили на добрата и лошата Ерида.

Третата фаза на увода има парадигматична задача. В нея поетът предава мита за Пандора. Зевс наредил да бъде създадена и пратена на хората, за да пръсне злото сред тях. Така богът отмъстил на техния създател Прометей, задето им дал огъня без негово знание. Митът обяснява как първоначално блаженият, живеещ в сговор с боговете човек загубил благоволението им и бил заставен да изкарва с мъка своята прехрана. Така Хезиод разкрива вследствие на какво се е появил на земята и е станал реалност човешкият труд.

В четвъртата фаза на пространния увод към поемата Хезиод излага още един мит — историята на човечеството, преминала през пет поколения: от блажения златен век, през сребърния, бронзовия и героическия до железния век на Хезиодовото настояще. Разказът за петте века не толкова обяснява как е възникнало злото в човешкия живот, колкото разкрива природата на настоящето. Тя е смесена, преплетена от добро и зло. Съставено от противоположните елементи благополучие-неблагополучие, удоволствие-мъка, човешкото настояще е нестабилно. Има опасност злото да надделее и Зевс да унищожи желязното поколение, както е сторил преди време с хората от сребърния век. Хезиод не казва, че това ще стане непременно. Налага се впечатлението, че неговите съвети, нормиращата дейност, която провежда нататък в поемата, е средство за спасение от гибел, начин да се запази задоволителното съотношение на добро и зло в настоящето на железния век. В поемата не само се разяснява същността на настоящето, чрез нея се поддържа възможното в това настояще човешко благополучие.

Уводът на „Дела и дни“ продължава. Налепват се още две звена. На пръв поглед този обем е несъответен на следващото изложение на делата и дните. Нека не ни подвежда заглавието — уводната част от стих 11 нататък е и нещо самостоятелно. Задачата му е да предложи обяснение на човешкия живот в ценностен план, за да може в следващата част за делата и дните животът да бъде представен в конкретното пространство-време на делника й празника. Това е, така да се каже, въвеждащата „теория“^[87], обсъждане на структурата на човешкия живот. Обсъждането протича като следване на партии, в които основните твърдения за живота получават различна версия. Разказът за петте века повтаря темата на предходния мит за Пандора, но я усложнява и променя. Следващата басня за славея и ястреба контрастира на мита и разказа като прозирна в смисъла си алегория за поука. Следващият пасаж е открито разсъждение, което кореспондира с началните звена на увода. Така въвеждащата част на поемата се разгръща сякаш музикално, в един център от три повествования за общата човешка съдба, ограден с неповествователни единици на една проста класификация на човешките поведения. В заключителната част на пространния увод на „Дела и дни“, в ново обръщение към брат си Перс, Хезиод представя човешкия живот като поле за осъществяване на две идеални поведения — правда (díke) и неправда (hýbris). Правдата се възнаграждава материално с много блага (polýs bíos) и оцеляване на рода на справедливия човек, а неправдата се възмездява с глад и изтребване. Всички трябва да съблюдават правдата — и Перс, и несправедливите царе, от които страда Хезиод. Зевсовото око е строго, по земята бродят тридесет хиляди безсмъртни духа, надзорници на човешките постъпки. Реалността има ясна структура на поле за действия и случвания с две противоположни посоки — на крайно благополучие или неблагополучие. На свой ред и човешкото множество се разделя на две противоположни категории: на справедливи и благати хора и несправедливи, лишени от блага. Обхванати са всички човешки същества без оглед на произход и обществено положение.

Тази проста система за едновременно разбиране на света и на човешкия живот познава само двата противоположни критерия на доброто и злото. Те са обаче нещо цялостно. Религиозно-морални и житейскопрактически гледни точки за ориентиране в света, най-същественото им качество е, че регламентират самостоятелното движение на човека и са норми за междучовешки отношения в максимално широк обем без оглед на пространствено ограничение или традиция на затворена човешка група. Като изравняват станалите самостоятелни човешки индивиди, те заместват разрушените колективи на рода и племето с идеалния свръхколектив на един вид човечество. Голямото предимство пред косвения морал на традиционните митове е откритият им практически характер, както и това, че служат за много неща едновременно — за отнасяне към боговете, за познаване на себе си като самостоятелно морално същество със собствен материален интерес и за признаване на другия човек като равен.

В увода на „Дела и дни“ тази проблематика се обсъжда не само открито едномерно. От една страна, нещата са ясни. Идеалното човешко пространство е ценностно поле с две посоки на движение^[88] — добра и лоша амбиция, правда и неправда. От друга страна, това разбиране има историческа перспектива и не е толкова еднозначно. За отчитането на този по-сложен план на човешката реалност служат митът за Пандора и разказът за петте века.

Според регламента на класическото митическо виждане настоящата действителност се смята за лоша, развалена, лишена от първоначалното благополучие, на което са се радвали някогашните хора. Като последствие от случили се някога събития хората загубили блаженото си безметежно съществуване. Един вид идеална същност на живота, това блаженство липсва в настоящето на трудовото съществуване. Според този светоглед трудът е нещо лошо. Но в увода на „Дела и дни“ за отруденото човешко настояще се мисли и по друг начин — като за смесица от добро и зло. Така трудът става нещо добро. Веднъж разбирано като явление, загубило същността си, разбирано митологически, човешкото настояще се мисли и немитологически за имащо своя същност в диалектиката на добро и зло. Така в текстовата процедура на свързването на мита за Пандора с разказа за петте века, в поставянето една до друга на две различни постановки за настояще, противоречивото разбиране за това, какво представлява човешката реалност, един вид се преодолява.

Това не е единственото противоречие, налагащо текстови операции в поемата. Следващото е между простото ценностно разбиране за настоящето добро-зло и представянето на човешкия живот в реалното пространство-време на труда и празника. Реалното човешко настояще е във всички случаи по-сложно от ценностната си форма, обсъждана в увода. За да се поставят във връзка тези несъвпадащи възгледи, са нужни текстови звена. Разгръщането им поражда пълния текст на „Дела и дни“.

Като преход от частта за правдата в увода (ст. 213–285) към същинската част на поемата за трудовите дейности в хода на годината Хезиод помества още едно открито разсъждение за същността на „доброто-зло“ на човешкото настояще (ст. 286–382). Разглежда се съобразеният с посоките на правдата и неправдата човешки характер. Известната класификация с посоките на доброто и злото е повторена и по някакъв начин усложнена. От една страна, човешкият характер има само морална основа. Абстрактен и беден, той допуска само две реализации — добродетелност (areté) и негодност (kakótes). От друга страна, двете възможности не са даденост, а се постигат от човека. Към негодността пътят е лесен, към добродетелта — труден. Човешкото същество е процес на оформяне в едната или в другата посока. (Съветите на поета обслужват трудното постигане на добродетелта.) Простата класификация с двете посоки на доброто и злото е усложнена с две възможности за реализиране на доброто. По-съвършен е този, който обмисля, решава и достига до добрата цел сам (ст. 293–294). В една по-ниска степен на положителност човек се вслушва в съветите на другите. Общественият рефлекс има само относителна стойност — тази система на мислене вярва в ефективността на добрите принципи.

Животът е труден път към целта на благополучието. Човек трябва да бъде добър, за да достигне тази цел, да спазва нормите на правдата, но преди всичко да се труди. За да бъде добродетелен и благат, той трябва да бъде трудов човек. Това е новият елемент в класификационната характеристика на човешкия живот — трудът е нещо добро, никому не е донесъл позор. Вече казахме защо трудът-зло според концепцията на двата мита от уводната част се превръща в добро. Сега ще добавим така се прави и преход към описанието на човешките трудови дейности във втората част на поемата. В разглежданото звено трудът (érgon), положителен термин в антитетична ценностна класификация, развива своята противоположност безделието (aergía). Тези две универсални поведения водят до същия резултат, както справедливостта и несправедливостта от предходната партия — до материално благополучие или неблагополучие.

Поражда се обаче проблем — собственото благополучие не бива да засяга това на другия човек. Хезиод наново подема темата за правдата и неправдата. В съгласие с по-конкретния тон на партията той нанизва опозитивно в положителна и отрицателна страна конкретни правила за съблюдаване на правдата най-напред в междучовешките отношения. Богатството е хубаво нещо, но то трябва да бъде спечелено със собствен труд, а не с измама, иначе е нетрайно. Някои конкретни съвети се покриват със старозаветни — не бива да се прелюбодействува с жената на брата, да се обиждат старият баща и сиракът. Набързо (ст. 335–347) са засегнати и отношенията с боговете, след което се дават съвети за отношенията със съседа, специално свързани с даването и взимането. Очевидно благополучието зависи от правдата в междучовешките отношения и спазването на установения ред в почитането на висшите сили.

Но има и цял ред практически положения, обикновени правила, без връзка с големите ценности на правдата и трудолюбието. Те са едно „просто така“, което трябва да се усвои, без да се пита за основанията му: например това, че голямото благо се получава, като трупаш малко по малко, че е хубаво да си имаш всичко вкъщи, а не да тичаш да го търсиш, когато ти потрябва, че трябва да вярваш на приятеля, но и в брата си да се съмняваш, че не бива да те мамят чаровете на кокетната жена. Някои от тези практически норми са традиционни за старите, затворени земеделски общества, други — като това, че е хубаво да имаш едно дете, за да не се разпилява имотът — издават недоимъка на самото Хезиодово време. Общо гледано, тези правила очертават здравомислещото, земеделско в произхода си разбиране за материално благополучие, умерено и устойчиво, задоволяващо основни, ненарастващи нужди, което предварва голямата несгода на утрешния ден с малки лишения и притеснения в днешния. Подобно благополучие на здравия разум освен с абстрактна норма за трудолюбие и честност се постига и с по-конкретни качества, като предпазливост и предвидливост, умерено недоверие, сдържаност и пресметливост.

В 383-и стих се открива същинската част на поемата, посветена на „делата“. Тя протича основно като описание на човешките трудови дейности в хода на природното време на земеделската година. Свързан със земеделския труд и придобиването на материални блага, човекът напуска идеалното ценностно поле на доброто и злото от уводната част, за да влезе в реалното пространство на природата, обработваната земя и къщата и реалното време на годината, определяща основните човешки събития. След масивното въведение от почти 400 стиха следва като че ли текстът на същинското произведение. Немного по-голям от увода, този текст не спазва точно зададената уводна рамка. Това е естествено. Уводът е не друго, а текстуализираният контекст на условията за разбирането на поемата. „Дела и дни“ се държи по типичен за ранната гръцка литература начин — мъкне със себе си контекста, определящ смисъла на текста.

Така Хезиодовата творба ни се представя като контрапункт на две едри партии — на уводната с контекстов характер, един вид подготовка за художествен текст, в която се очертава възможното движение на човека в света с идеална антитетична структура, и на същинската партия на описанието на трудовия живот на земеделеца в ритъма на годишния цикъл. Описанието надхвърля уводната класификация, но остава несюжетен текст. В него не се осъществяват преобразувания, сякаш липсва действителна художествена операция.

Разбира се, в „Дела и дни“ не просто се нареждат два текста. Те са в по-сложни отношения помежду си. Между другото уводната класификация с две посоки на оценка се вмъква на места в партията за дните и се опитва да усложни провежданото описание. Така произведението възниква от контрапунктирането на двете операции на класификацията и описанието като своеобразна драма на създаване на немитологичен художествен текст за откриване на настоящето на реалния човешки живот. Това става основно чрез съотнасяне на две проявления на настоящето — като принцип и като външно проявление. Хезиод нарежда едно след друго един текст за принципа на настоящето-движение в двете идеални посоки и друг текст за настоящето в хода на реалното време на годината. Първият текст е класификация, а вторият — описание. Те са усложнени като разположение в поемата. Същевременно съдържанията им не са смислово свързани и не са структурирани в художествено ставане с определена смислова цел.

Независимо от това в поемата е решен значителен смислов проблем, тревожил ранната гръцка култура. Става дума за колебанието дали настоящето е феномен с останала в миналото същност. Както вече се каза, в уводната част на „Дела и дни“ Хезиод поставя една до друга две различни концепции за същността на човешкото настояще — на мита за Пандора, според който щастието на безметежното съществуване е невъзвратимо останало в миналото, и на разказа за петте века, според който настоящето е смесица от щастие и нещастие^[89]. Това подреждане е един вид смислово преобразуване, текстова операция на снабдяване на човешкото настояще с щастливо-нещастна природа^[90]. Резултатът е, че трудът мъка става добро, което активно трябва да се поддържа от човека.

Парадоксът е, че това преобразуване на настоящето-зло в настояще със смесена природа, налагащо усилия и рефлексия, за да не се допусне пагубното му разпадане, се осъществява в увода към „Дела и дни“, в контекста, въвеждащ същинската част на произведението. Смисловото преобразуване, очаквано от протичането на текста, става още в неговата рамка, докато онова, което е същинска част на произведението, е само описание на външен ред. Поне на пръв поглед произведението не прехожда в по-сложен текст за проблемно обхващане на човешкото настояще. В този смисъл „Дела и дни“ прилича по-скоро на конструкция за жанр, отколкото на отделно литературно произведение.

Границата между текста проект за жанр и текста произведение не може да бъде отчетлива. Художественото произведение е все пак налице в обикновеното контрапунктиране на класификацията и описанието. Започващото със стих 383 описание не е чисто изреждане на разни прояви на „е“. То постоянно се прекъсва от „трябва“ за човека, който живее сред тези „е“ и който е заставен да се оправя в плетеница от благоприятни и неблагоприятни обстоятелства. Освен това след приключването на описанието със ст. 694 отново следва партия изреждане на норми. Продължаваща до края на поемата, тази партия включва и раздела за дните, за празниците. Макар в нея да се откриват следите на предходното описание, с по-открития си нормативен тон партията е развита симетрично на големия нормативен увод на поемата. Или ако искаме да отделим едрия план на композицията на „Дела и дни“, трябва да го търсим в обрамчването на текст предимно описание с два текста с нормативен характер, които се занимават с ценностна класификация. От тяхното контрапунктиране се е получила като смислов резултат особена концепция за настояща човешка действителност.

За да я характеризираме по-точно, ще разгледаме отделно двете й страни — организирането й като поле за движение и структурата на човека, субект на това движение. Доколкото в частта на описанието подобно поле е отделимо, то се представя като нещо реално, преди всичко като света на другите хора. Хезиод се спира специално на тези други, сред които се движи човекът — съпругата и съседите, приятелят, братът и царете-съдии. Колкото по-близо е някой, толкова по-реално се възприема^[91]. Близкото е нещо добро, защото е известно. Далечното крие опасност. Центърът на това реално поле за движение на човека е в неговата къща. Но светът на човека, който живее сред други хора със същия интерес, е нестабилен и изменим. Трябва да се проявява активност за поддържане на добрите обстоятелства.

Друга конкретна среда за движението на човека е светът на обработваната земя и видимата природа. „Дела и дни“ се занимава с тях в отделни детайли. По-цялостното им виждане е структурно — земята и природата са съвкупност от благоприятни и неблагоприятни обстоятелства. Структурно се възприема и третото ниво на света, закрито за човека — на блуждаещите тук нощем духове и божии сили и на обитаващите далече богове. Затова лишените от наглед отношения на човека с отвъдните сили попадат изцяло в нормативната заключителна част на поемата. Докато животът на природата е видим и се поддава на описание. „Дела и дни“ съдържат блестящи примери за естествено „незаинтересовани“, незасегнати от антитезата благоприятно-неблагоприятно описания.

На свой ред и движението на човека в тези естествени среди е нещо реално, зависимо от природния цикъл. То се изразява основно в отдалечаване от центъра-дом за труд и за празник и уседяване край огнището. Животът на земеделеца протича между движението навън и уседяването в дома. Движението е, за да се осигури недвижението. Земеделската култура в поемата на Хезиод дава предпочитание на недвижението. Това хармонира с превеса на описанието и неразвиването на по-цялостен сюжет в „Дела и дни“.

Ритъмът на движение и недвижение в реалното поле за осъществяване на човека е съобразен с определена идея за благополучие. Формулирана и открито в нормативните части на поемата, в частта за дните тя произвежда цял ред от нагледи. Особено силни са този на пълния хамбар и топлия в мразовитите февруарски дни дом. Благополучието е един вид осигуреност, която не налага да се отдалечаваш от дома и да се излагаш на неприятни усещания и опасности. То е отсъствие на трудности в близко бъдеще, принуждаващо сега към лишения и въздържание.

Това здравомислещо благополучие от типа „капка по капка вир става“ мотивира всички движения на човека в описаните среди на другите хора, земята и видимата природа, без да става основа за пораждане на по-цялостен сюжет. Тези движения поддържат, а не заплашват статуса на живота. Затова и Хезиодовият свят ни се представя като безсъбитийна среда за ориентиране и нагласа до постигането на норма. Ако би бил устойчиво благополучен, Хезиодовият човек не би се трудил. На свой ред, ако не беше голо явление, нуждаещо се от набавяне на същност, той не би се и движил. Движението му е само ценностно между посоките на доброто и злото. В единството на външно реално и вътрешно ценностно поле човекът в „Дела и дни“ се труди, разбира и ориентира, доколкото изучава и поддържа един идеален ред. Оттук следва и класификационният несюжетен характер на неговото движение в света.

Какво може да се каже за другата страна на условната действителност — за човека, субекта на възможните движения във външната реална и вътрешната ценностна среда. Респективно и човекът в поемата на Хезиод е най-напред ценностен субект, който се ориентира в норми и избира едно от двете противоположни ценностни положения. Като субект на преценката и избора той е подвижен. Но както се подчерта в друга връзка, той се движи само докато се утвърди принципът на ценностната система. А това става винаги без бавене, съмнения и пречки. В „Дела и дни“ не системата служи на човека, а обратно — човекът илюстрира системата. (На това ниво поемата е догматичен текст.)

Човекът обаче е множествен, представен е в това класификационно движение като много субекти с равни права. В „Дела и дни“ не се открива човешки колектив, с единен интерес, нито герой с право да го представлява и да моделира съдбата му в своя история. Несюжетната стихия на Хезиодовата поема отхвърля мита. За сметка на това бива открита множествеността на равните, еднакво подвижни в общото ценностно поле субекти.

Респективно на това в реалната среда за движение бива открито действителното човешко същество като плът. С природата, която зиме заплашва човека, човешкото тяло става достъпно за наблюдение като страдащо и имащо нужда от защита. Макар че Хезиод използува Омировите термини за тяло, в „Дела и дни“ човешкото тяло не е множественост от членове^[92], както е в „Илиада“, а реална единица в отношение с реална среда. Тялото е другото на субекта, в което е дадено усещането за реалния свят. Разбира се, реалността на света се открива главно в страданието, в нуждата да се брани слабото тяло. Така или иначе човекът у Хезиод е конструиран като свързана с действителната природна среда единица. Тази връзка открива тялото не само като слабо и заплашено, но и страните на долното и нечистото, които се разделят от сферата на високото. Човешкото тяло става гледна точка за ориентиране в посоките на горно и долно^[93]. Иначе само по себе си то е хаос, предмет за сдържане и подчиняване.

Ако свържем човека-норма, реалния човек-тяло с типа благополучие, за който стана дума току-що, ще получим пълното лице на Хезиодовия човек. Той е същество на бързо пораждащата се и лесно отстранима недостатъчност, което търси защита и избягва болка, движи се само по принуда, не рискува и е готово да реши всичките си проблеми с просто отправяне в ценностната посока на доброто.

Гледана като цяло, действителността в „Дела и дни“ е настояще на общ кръговрат на природа и човешка дейност. Нещо без собствена структура, човешкият живот се вписва естествено в природния цикъл. Същевременно нормите за ориентиране на човека (практическите като съветите как да се облича зиме и религиозно-моралните как да се отнася към боговете и хората) правят от човешкия свят и нещо само по себе си. То е едвам-едвам обособено от останалия свят и е, така да се каже, „по-крехко“ от него. За поддържането му е необходимо усилие. Така че голямата грижа на поета е настоящата човешка действителност. Поетическото творчество се занимава с укрепването й. За това служи поемата, заздравява човешката реалност, като събира и свързва средствата за осъзнаването и описването й. Оттук следва основната операция на текста на „Дела и дни“ — преплитането на „това е така“ с „това трябва да бъде така“. То се задава още от уводната част със съчетаването на мита за Пандора и разказа за петте века.

Според мита човешкото настояще е нещо само лошо и в този смисъл лишено от действителност и структура. Докато в разказа за вековете настоящето става действителност и бива снабдено с история^[94]. В тази история разкъсаните по-рано извънчовешки и човешки свят се свързват в едно „трябва“ на обща структура. В отделните векове, както ги е описал, между другите постигнати връзки Хезиод поставя в отношение двете системи за ориентиране, които са били налице в противоречивото митологическо наследство на елините — дележа на пространството на горе и долу и на център и периферия встрани. Но основната задача на историята за вековете е да формулира принципното изискване към настоящата човешка действителност, това, че бидейки смесица от добро и зло, тя трябва да се поддържа чрез труд и морална рефлексия. Голямата грижа е да не се допусне връщането към предишното й изцяло отрицателно състояние. Веднъж формулирал принципа на това „трябва“, текстът на „Дела и дни“ се гради като негова разработка. Централната част на поемата, описанието на човешката трудова дейност, полага този принцип в реда на годишния природен цикъл и го разгръща в поредица от норми и правила за конкретно ориентиране на човека в света.

В описанието на човешките дейности в хода на трудовата година поетът утвърждава една култура от земеделски тип, нейното здравомислещо благополучие на уседналостта с ценности като осигуреност, неподвижност, недоверие към другия човек и остра привързаност към правила. Същевременно, макар и през призмата на земеделското благополучие, Хезиод представя и другия начин на сдобиване с блага търговията по море. В пасажа от ст. 618 до ст. 694 той очертава морската година, нейните рискове и малко добри дни. Подвижната шир на морето е нещо принципно лошо. Ако на човек се наложи да се впусне по нея, той трябва да бъде предпазлив, да не натоварва на корабите целия си капитал. Страстта към облага, която се развива у моряците, е пагубна. Така мисли земеделецът Хезиод. Изобщо благополучието на този начин на припечелване, крайностите на големия шанс и пълното пропадане са чужди за културната среда на поета. Но мореходството е все пак факт на настоящето и затова не може да бъде пропуснато в текста на поемата.

В „Дела и дни“ не действува противопоставянето между сюжет-мит, който продуцира смисъл за голям човешки колектив, и литература в тесен смисъл на думата, адресирана неясно и конструираща пластично безвременно „сега“, каквото откриваме в Омировия епос. Конструкт за преодоляване на пропастта между „е“ и „трябва“, литературата в тесен смисъл на думата в поемата на Хезиод е най-напред в поставянето на по-едри текстови звена в свързаност. Тя е по-конкретно проявена в реденето на различни речеви форми като мит, басня, сентенция, описание, подбуждане. Поетът оперира с тях, поставя ги в отношение не с оглед на основната си идеологическа задача, а за постигане на ефекти и внушения върху конкретен слушател. Това е безспорно операция на литературата в тесен смисъл на думата.

Най-същественият фактор за пораждане на литература в „Дела и дни“ е генералната насоченост на интереса на Хезиод към настоящето. Оттук следва тенденцията към описания в поемата, усилието да се уловят реални среди и реални времепротичания. Хезиод създава действителни художествени единици в отделни природни и битови картини. Същевременно настоящето не успява да стане предмет на литературно виждане като цяло. Най-вече защото човешкото настояще не може да се наблюдава отделно от природното. То остава по някакъв начин закрито за цялата антична литература. Така че „Дела и дни“ е, от една страна, първо съзнато конструиране на система на настоящ свят в старогръцката литература, но, от друга страна, постига този свят литературно само в детайла.

Поемата се занимава повече с несюжетните условия за една литература на настоящето. В този смисъл тя не е литературно произведение, а по-скоро контекст от правила за създаване на евентуално произведение. Сотериологичното ориентиране в света, за което служи литературният текст, не просто е намекнато в текста, то е развито в звена, в цяла нормативна система с претенция за универсалност. Въпреки известни колебания и въпреки разнобоя между „е“ и „трябва“ тази система не работи с дълбоки житейски противоречия и не поражда митове и митоподобни сюжети. В случаите, когато се пораждат, както в уводната партия на поемата, те са с ясен смисъл и не прерастват в сложни сюжетни оператори за обхващането на цялата действителност. В „Дела и дни“ е важна не реалността, а нормативната система. Литературата е неин преносител до отделния човек, който трябва само да я възприеме. Ако Хезиодовият човек живееше в големи сложни колективи, той сигурно щеше да се нуждае и от митове, които, освен че снабдяват с правила, същевременно организират противоречивото битие на човека като отделен и свързан индивид.

Така описаното поетическо мировъзрение на Хезиод по-скоро трябва да бъде типологически противопоставяно на Омировото, отколкото разполагане след него като нов етап в развитието на ранната гръцка литература. Разбира се, това разполагане е възможно, разликите между Омир и Хезиод правят развитийни внушения. Но както и да е — поставени един до друг или един след друг, това са два начина за конципиране на действителност. У Омир това е действителността на колективи и герои, на социално силни личности, които маркират колективни съдби и техни преобразувания. Респективно това е действителността на многообразен безвременен пластичен свят, отвързано от колективни задачи възприятие на друг, не вече социално силен, а по-скоро социално отстранен и затова флуидно възприемащ човек. У Хезиод е конструиран свят на множествен, равен пред общоважими норми човек, свят на усилие по обхващане на настоящето и колебание между откритото класифициране на норми и описанието на едно или друго реално пространство-време.

Разбира се, настоящето в „Дела и дни“ е в процес на търсене, то се изплъзва, ту е нещо отрицателно, ту се поддържа с нормиране, ту в друг план е природата и природният ритъм, ту и светът на човека, който, макар и описан в този ритъм, остава все пак нещо друго. Така схванатото от Хезиод настояще е само концепция, която не улавя конкретното човешко настояще, а го надхвърля и преодолява, щом като разтваря общественото в природното начало. Формално гледано, тази операция е митическа. По функция обаче в контекста на Хезиодовото време тя е нещо противоположно на мит.

Така че целта на текстовата операция в „Дела и дни“ е да се разкрие не общественото настояще, оставащо закрито за античното мировъзприятие, а достъпното за онова време настояще — на трудовия ритъм в лоното на природата или ценностните очертания на културата, в чиито традиции се живее. Това е постижимият хоризонт за Хезиодовата епоха, която в сравнение с нашата изглежда далекогледа и отвърната от себе си. В сравнение с традиционното митическо трансцендиране обаче начинът за виждане на действителността, реализиран в „Дела и дни“, е значително „по-късоглед“, по-пригоден за визиране на човешкото настояще и в този смисъл по-реалистичен.