Богдан Богданов
Мит и литература (1) (2) (Проблеми на типологията и поетиката на старогръцката литература до епохата на елинизма)

Въведение

Все повече стават българските преводи на старогръцки литературни произведения. Но колкото повече се разтваря хоризонтът на древноелинското литературно наследство, толкова по-остро се поставя въпросът какво точно държим в ръце — старогръцките литературни творби или произведения, приспособени към наши съвременни представи за литература. Заедно с това се питаме как да разбираме подобни пренесени от миналото художествени произведения и дали можем, като ги четем и тълкуваме днес, да възстановяваме оригиналния културно-исторически контекст, в който са се пораждали.

От една страна, е ясно, че и съвременният читател, и съвременният литературовед разбират старогръцките литературни творби в системата на съвременни представи. Всяко разбиране е своеобразно осъвременяване. Доколкото представлява тълкуване, преводът също осъвременява. Това обаче е едната страна на проблема. Защото преводаческото, читателското, а и литературоведското тълкуване, работещо с оригинала, биха се свеждали до пълно преобразуване на тълкувания литературен предмет в друг предмет, ако между нашата съвременна система от представи и старогръцката нямаше нищо общо. Както е пределно известно, между двете системи има не само различие, но и общност. Общността става основата за нашето разбиране, което се стреми да обхване и различието. Крайната цел е било да се изпита читателско удоволствие от неназоваваното, но възприемано „общо-различно“ в старогръцката литература, било да се постигне неговото назоваване по някакъв начин. Така или иначе, ефикасното разбиране предполага сливането на нашия съвременен и на древния хоризонт и отличаването им на фона на някакъв трети хоризонт. Големият въпрос е може ли да се открие такъв хоризонт, съществува ли измерителна система, която би обхванала както позицията на тълкувания литературен обект, така и позицията на тълкувателя.

За да се постигне подобна измерителна система, литературоведът трябва да вярва, че работи с положения, които се поддават на описание. Нужно е освен това да допуска поставянето на общи въпроси. Примерно при предмет като старогръцката литература е редно да се повдигнат следните въпроси от по-общ характер: 1) в какво отношение е допустимо да се наричат литература старогръцката и съвременната европейска художествена словесност; 2) дали общото между тях е само в условния факт, че и двете се възприемат като сбор от художествени творби, пазени във формата на книга, или то трябва да се търси на равнището на това, което наричаме художественост; 3) да не би старогръцката литература като художествена система да притежава своя затворена специфика, и 4) ако притежава някаква специфика, да не би тя все пак да е илюзия, а всъщност да се разпада на отделни художествени типове, които се откриват и в други литератури.

Въпросите от този тип лесно се множат, защото могат да се поставят и по друг начин. Те изглеждат излишни и объркващи, но е редно да признаем, че литературоведското разбиране на явленията на старогръцката литература се нуждае от знание за особеностите на древния литературен хоризонт, за това, което по друг начин, макар и не по-точно, наричаме специфика. Въпросът за спецификата е въпрос за правилата на научния прочит.

Този въпрос не се поставя за пръв път от настоящото изследване, освен че може би за пръв път се поставя така глобално. Самото заглавие „Мит и литература“ достатъчно ясно сочи, че авторът подновява стар опит за търсене на особеностите на старогръцката литература в характерното за нея ползване на традиционни митологични фабули. Т.е. на преден план се: извежда не фактът на „раждането“ на литературата от митологията, а на упоритото присъствие на митове в нея. Разбира се, това е избор и в този смисъл известно пресилване на истината. Но независимо от работното преувеличение този аспект е реален за старогръцката литература — по отношение на ползуването на митологични фабули тя един вид не претърпява развитие. А понеже спецификата, генералната особеност би трябвало да се разкрие като относително непроменим комплекс от отношения, очакваме, че именно този аспект ще ни отведе към търсения глобален характер на старогръцката литература. Примери за ползуван на традиционни митове се откриват навсякъде в старогръцката литература. В някои жанрове те са съвсем у дома си (епоса, атическата трагедия), в други, които принципно не се опират на древни фабули, митологията все пак се намесва (монодичната лирика, комедията на Аристофан, атическата историография). Платон не одобрява Омировите митове като нравствено съдържание, но ги обсъжда и понеже чувствува, че митът е важна идеологическа форма, проектира в „Законите“^[1] нови, по-функционални митове. Митологията е навсякъде и в античния живот — с митове се прави политика, бележи се културност.^[2] Изобщо не само за литературата, а и за елинската културна среда митологията е нещо определящо. Въпросът е какво се определя с нея. Митологията е белег за традиционализъм, за ценене на миналото, което, запечатано в легендарните предания за богове и герои, един вид се пренася в настоящото време. На художествената литература традиционните митологични фабули осигуряват авторитетно вече утвърдено съдържание. Митовете са своеобразни лещи от готова позиция, през които античният човек гледа към своето настояще.

В този пункт следва вторият съществен въпрос в настоящото изследване. Ако искаме да определим спецификата на старогръцката литература, да осъзнаем в какъв смисъл е литература елинското словесно творчество и намираме ключ за това във факта, че в тази литература повсеместно се ползуват митове, редно е да изясним какво разбираме под мит. Защото е добре известно, че понятието мит се определя различно в съвременната наука. Веднага трябва да заявим, че няма да влагаме античен смисъл в понятието, освен в случаите, когато някои антични разбирания за мита съвпадат със застъпваните съвременни. Под мит няма да разбираме самите традиционни митологични фабули, нито отделните митологични мотиви и образи, а преди всичко особения митически начин за отношение към настоящата действителност, който, от една страна, митизира старите митологични мотиви, но, от друга страна, превръща в мит иначе несвързани с митологията фабули, сюжети и литературни форми. Както ще определим по-нататък, това е действуващият в основата на старогръцката литература вторичен мит. Той само косвено е рожба на първобитната гръцка митология, иначе е пряко чедо на елинската културна действителност.

Очевидно става дума за избор на гледна точка и на работни понятия, а не за крайни термини. Това, което тук наричаме мит, от други е наричано по други начини^[3] и, обратно — онова, което другаде се смята за мит, не съвпада с така определеното от нас понятие. Работата не е толкова в отделните термини, колкото в отношението, което се поражда между тях. Моето убеждение е, че е нужно да се осъзнае спецификата на старогръцката литература като литература и да се работи с тази специфика както при конкретен анализ на произведение, така и при описанието на историческия ход на литературата. Като полагам, че, от една страна, спецификата на старогръцката литература ни се разкрива в нейния традиционализъм посредством един вид митическо конципиране на света, търся, от друга страна, да видя как функционира това конципиране в система с друго, немитическо, което в много отношения прилича на нашето съвременно литературно възприемане на света.

В тази конструкция, чиято цел е да опише спецификата на старогръцката литература като противодействие на мит и литература, има едно естествено противоречие — това, че с литература се означава: 1) цялото на литературата като система от две страни, и 2) едната страна в това цяло, страната на литературата като художественост. Наричам това противоречие естествено, защото то е характерно за литературния феномен. И ние днес наричаме литература област, по-широка от това, което е художествената словесност, т.е. литературата в тесен смисъл на думата. Като се противопоставям на съвременното недоверие към термина и към възможността той да се определи^[4], аз го запазвам и същевременно вярвам, че определянето му е възможно. Разбира се, бидейки вътрешнопротиворечив феномен, литературата не може да се определи крайно и едномерно. Но това не означава, че опитите за определянето й трябва да се преустановят. Ако изобщо е невъзможно да се говори добре за един предмет, без да се говори и за друг, то и настоящото изследване — опит за определяне на една конкретна историческа специфика — не може да не се занимава по-пряко или по-косвено с въпроса за литературната специфика изобщо. Или, казано по друг начин, ако вярваме, че може да се осъзнае и определи спецификата на старогръцката литература, това означава да вярваме, че може да се осъзнае и определи спецификата на литературата изобщо.