Нейъми Джеймс
Насаме с морето (9)

IX. Три дни в Кейптаун

Много доволна, седях на кърмата и гледах как планините стават все по-големи; питах се колко време ще ми отнеме ремонтът и кога ще мога да продължа пътя си. Реших, че три дни ще са достатъчни; просто не можех да си позволя повече и същевременно да се надявам да заобиколя Хорн в подходящо време.

Пристанищната контрола ми каза, че извън пристанището ще ме посрещне военен кораб и ще ме въведе вътре. И наистина, докато приближавах остров Робен, забелязах един миночистач да идва към мен. Бързо смъкнах флага си (въпреки че не бях напълно сигурна дали това беше най-правилното действие) и с радост видях, че и на миночистача свалиха флага. Приветствуваха ме сърдечно, което ми се стори много мило. Капитанът ме поздрави за успеха и ми изпрати карта на входа на пристанището; втори военен кораб приближи само за поздрав и ми изпрати няколко бутилки бира! Малко преди входа на пристанището корабите се върнаха и ме оставиха в ръцете на два внушителни влекача, които идваха, пухтейки, към мен, за да ме въведат в пристанището.

Пристигна и лодката за срещата и аз обясних, че трябва да спра за ремонт. Една репортерка на борда ме попита дали се радвам, че отново виждам хора; страхувам се, че се намръщих.

Продължихме към яхтеното пристанище, където за моя изненада на кея имаше много хора. Бавно плавах на мотор край понтона; дузина ръце се протегнаха и привързаха здраво „Крусейдър“ към кея. (Оказа се, че моето мълчание през последните шест седмици е предизвикало тревога; дори корабите били предупредени да ме търсят.)

Част от помагачите бяха от Ройъл Кейп Йотклъб, в чиято акватория бях застанала; дошли бяха и заместниците на председателя на клуба, които ми пожелаха добре дошла в Кейптаун. След запознаването започнахме да обсъждаме какви ремонти ще искам да бъдат направени. Роб ми беше разказвал за гостоприемството и готовността на жителите на Кейптаун да помогнат, но това, което видях, бе невероятно; всеки искаше да помогне! Един местен яхтсмен — Джери Уайтхед — много любезно предложи да се заеме с ремонта на сейломата и обеща, че ще е готов за два дни. Един репортер каза, че ще се обади в „Дейли експрес“ и ще помоли да предадат на семейството ми новината за моето пристигане. След това бях поканена в яхтклуба на великолепен обяд. Открих, че не мога да ям толкова, колкото бях свикнала „у дома“; навярно стомахът ми се бе свил. Струваше ми се странно, че пак седя край маса, разговарям и слушам хора; виждаше ми се абстрактно, нереално, като че ли аз не бях там въобще. Още чувствувах под краката си движението на „Крусейдър“, подът на ресторанта бе много твърд, сякаш удряше краката ми, като вървях по него.

Поне пет-шест души ме поканиха да отседна у тях, но аз учтиво отказвах и обяснявах, че най-добре ще е за мен да си остана на яхтата. Не исках да се отпусна напълно от страх, че може да загубя хармонията, която бях постигнала с „Крусейдър“ и с морето. Все пак приех поканата за вечеря с обещание за гореща вана.

За нещастие бях пристигнала в събота и тъй като беше краят на седмицата, нито един от големите ремонти не можеше да бъде извършен. Затова посветих останалата част от деня на неща, които беше по-лесно да направя в пристанище, отколкото на море — например да проверя дали фаловете не са се претрили на върха на мачтата. Две местни момчета, Дейвид Алкок и Йън Картър, дойдоха на борда, гресираха лебедките и притегнаха балера на кормилото. Всъщност много хора дойдоха само да ми кажат „здравей, добре дошла в Кейптаун“. Бях преизпълнена с признателност от тяхната дружелюбност и от искреното им желание да сторят и най-дребното нещо, за да помогнат корабът ми отново да влезе във форма. Много от тях ми казваха, че са говорили с Роб — най-верният път да привлекат моето жадно внимание.

Имаше и множество репортери и фотографи, всички те искаха да разберат как са минали последните седмици; когато привърших разговора си с тях, дойде Бил О’Рейли, член на Ройъл Кейп Йотклъб, за да ме вземе за горещата вана и вечерята. Взех купа писма, предадени ми чрез кейптаунския вестник „Аргъс“, и докато пътувах с Бил О’Рейли към къщата му на хълмовете зад Кейптаун, си мислех с какво удоволствие ще прочета всички новини от дома.

Тази вечер веднага след пристигането ни в къщата на Бил (като внимавах да не изглеждам прекалено нетърпелива) се гмурнах във ваната, пълна догоре с топла сапунена вода, от която се носеше ароматът на всички хубави неща, забравени от мен през последните девет седмици. Беше невероятно хубаво.

По-късно, напълно освежена, прочетох пощата си и се опитах да позвъня на Джулиет, след като разбрах от писмата й колко разтревожена е била от моето мълчание. За нещастие тя не беше у дома си, но успях да вляза във връзка с родителите на Роб, които много се зарадваха да ме чуят. Те вече знаеха за пристигането ми и бяха позвънили на Джулиет във Виена. Успокоиха ме, че от „Дейли експрес“ се обадили на родителите ми в Нова Зеландия; горките, навярно са били подлудели. Всички били добре, очаквали Роб да пристигне в Окланд на 26 ноември. Дотогава той не можеше да узнае за пристигането ми в Кейптаун, тъй като нямаше директна радиовръзка.

След вечерята моите домакини ме откараха до пристанището; благодарих им за чудесната вечер и си легнах, но така и не заспах — след девет седмици непрекъснат шум и движение на яхтата тишината и неподвижността в пристанището ми се видяха странно обезпокоителни. Лежах будна и угрижена за ремонта, за Роб и за тревогите, които бях причинила на семейството си. Утешавах се с мисълта, че поне моето семейство ще трябва да е разбрало, че мълчанието невинаги означава нещастие. Въпреки всичко най-непоносимото в цялото плаване бе непрекъснатият страх на най-близките ми за мен. Роб и аз бяхме решили, че имам право да се опитам да обиколя сама света, мислехме, че най-накрая ще бъда оправдана, но винаги съм съзнавала, че им причинявам огромни тревоги, и когато четях писмата им, отново ме жегваше мисълта, че съм голяма егоистка. Както и да е, но друг избор нямах: всеки, които предприема подобно плаване, трябва да е малко коравосърдечен.

Нямаше полза отново да размишлявам над старите въпроси. Бях обрекла и себе си, и всички около мен на това приключение и единственият начин да се оправдая някак си за това, че съм тръгнала, бе да продължа и да завърша плаването, да го преодолея колкото се може по-скоро и, по дяволите, да се завърна цяла и невредима.

Рано сутринта на 20-и (72-рия ден) радиотехникът дойде и постави диагнозата — изгорял бушон! Глупавото беше, че макар да бях сменяла всички бушони по няколко пъти, полза не е могло да има — всичките ми резервни бушони бяха също изгорели. По-късно техникът установи, че истинската повреда била в спукан изолатор на антената.

Гостоприемството на Кейптаун нямаше граници. Управителят на хотел „Президент“ изпрати да вземат прането ми и го достави обратно на следващата вечер, опаковано като коледен подарък; чудесно бе отново да имам чисти, напоени с приятен аромат дрехи. След това заедно с Джери Уайтхед пристигнаха моите приятели, които бяха гресирали лебедките, и ми предложиха да използваме хелинга. Вдигнахме „Крусейдър“ и се заловихме да изстържем корпуса й от обрастването и да боядисаме подводната част с противообрастваща боя. След това пристигна радиотехникът с нов изолатор, но започнах да пресмятам, че подаръците, които бях получила — една каса шери и две каси червено вино, — бяха едно, а сметката, която бях започнала да натрупвам с моите изисквания — съвсем друго.

Бедата беше в това, че не носех пари със себе си, освен десетлировата банкнота, която взех по настояване на Джулиет, в случай че пристигна на някой непознат бряг без нищо друго, освен дрехите на гърба си. За щастие вестник „Аргъс“ ми дойде на помощ и ме снабди със средства, които щяха да бъдат върнати от „Дейли експрес“. Благодарение на любезността на всички почти нямах нужда от пари. Храна не ми трябваше, тъй като на борда имах десетмесечен запас, но касетките, които носех, бяха започнали да ми омръзват, затова си купих няколко нови. Купих и няколко книги, а любезният книжар ми даде и една като подарък.

Купих си още един гащеризон, тъй като го намирах за по-удобен от джинсите. Взех си и една пижама и си помислих колко хубаво ще е от време на време да сменям полярния си костюм и да си лягам, облечена в пижама. Бях на чудесна вечеря с Дейвид Алкок и семейството му, говориха ми за Южна Африка и проблемите й.

До късния следобед в понеделник всичко бе завършено и „Крусейдър“ почиваше удобно на мястото си до понтона в очакване да отплава. Изглеждаше чиста и спретната и, струваше ми се, много сериозна. Не беше нито туристическа яхта за еднодневна разходка, нито бляскава състезателна машина, а стройна и полезна лодка, готова за всякакво плаване. Рядко я бях оглеждала като обикновена наблюдателка и мнението ми може би е било субективно; но трудно би било да бъда обективна!

Трябваше да отплавам на следния ден, но резервните оси за перото на авторулевото устройство още не бяха направени — фирмата бе обещала да работи цяла нощ върху тях. Прекарах вечерта със семейството на Йън Картър, който притежаваше красива къща в предградията на Кейптаун; най-привлекателното нещо от къщата за мен (може би е разбираемо) беше огромната баня и аз преседях чудесен половин час в нея, стараейки се да попия достатъчно аромати и соли, които да ми стигнат през следващите шест-седем месеца. Вечерята беше фантастична: няма да забравя миризмата на печено месо и зеленчуци; нищо не ми е било толкова вкусно. Върнаха ме обратно на яхтата и един от компанията се оказа електротехник, който се опита да поправи алармената система за отклонение от курса. Откри някаква повреда и смени една част, но нямах инструкции за ремонт на тези сложни прибори и техникът трябваше да се признае за победен.

Бях си легнала и тъкмо заспивах, когато чух, че някой ме вика от кея. Излязох и видях един възрастен холандец, с когото бях разговаряла. Беше се натоварил с най-различни неща, които сметнал, че могат да ми бъдат полезни: торба с портокали, стар атлас, малък ръчен компас, термос, джобно фенерче, бутилка бира, надуваема възглавница и две бутилки вино. Бях много трогната от щедростта му и от факта, че си е направил труда да ми донесе всичко това. Той се отдалечи по кея щастлив и изчезна в тъмнината. Доволна, но озадачена се върнах в койката си и започнах да се чудя какво го е накарало да дойде толкова късно през нощта и да ми донесе всичките тези неща. Има хора по света, които стигат до крайности в желанието си да помогнат; може би така те се свързват по свой начин с едно странно и дръзко приключение като моето. Чувствувах какво е означавало за него да ми даде тези съкровища, които при авария ще са ми най-необходими. Прибавих термоса, надуваемата възглавница и ръчния компас към аварийната си екипировка и често си спомнях какво вълнение и задоволство бяха изписани на лицето на холандеца, когато ги вадеше едно по едно от торбата си.

Събудих се бодра рано сутринта във вторник и заминах светкавично за града с Алкокови, за да си купя пресни плодове и зеленчуци. Върнах се и докато чаках да ми доставят обещаните резервни части за авторулевото устройство, смених запасите си от вода, тъй като за сравнително късо време в нея се завъждаха водорасли. По-рано бях открила теч от единия главен танк и притегнах шланга и съединението му. Щеше да е истинско нещастие, ако водата ми изтечеше; имах 75 галона резерва, но това щеше да ме принуди да събирам вода всеки път, когато завали.

Току-що бях свършила с измиването на палубата и почистването, когато дойдоха новите оси; бързо монтирах устройството. Не знаех как да благодаря на хората, които работиха толкова напрегнато, за да ги направят.

Накрая щях да се изложа, тъй като бях забравила, че преди да напусна Кейптаун, трябваше да мина през митницата. Добре че ми напомниха навреме и посетих различните канцеларии, за да извърша необходимите формалности. Отбих се на връщане и в яхтклуба да благодаря за гостоприемството. Най-сетне бях вече на борда, обзета от нетърпение да отплавам. Но когато този момент дойде, се оказа, че не е толкова лесно да се измъкна от стоянката: ударих се в един кол и се зачудих как ли се е справил Роб с „Грейт Бритън II“, когато е бил тук.

След много теглене и бутане, и помощ от брега завъртяхме носа и преминах на милиметри край предния понтон. Вече бях на чисто и бавно излизах от пристанището на двигател, лавирайки между лодките и яхтите. Със сълзи в очите махах на хората, които ми помогнаха толкова много. Техните викове за довиждане и за щастливо плаване бяха удавени от високоговорителите на яхтклуба и от сирените на лодките, край които минавах. Докато се отдалечавах, чувствувах облекчение, а не страх от мисълта за следващите четири и половина месеца в Ревящите четиридесетградусови ширини — облекчение, защото отново бях на път и плаването отново беше реалност.