Нейъми Джеймс
Насаме с морето (8)

VIII. Несигурност

След два часа и половина безсмислено търсене седнах зад щурманската масичка и се насилих да запиша следното:

Борис изчезна. Изтръпнала съм от болка, не съм в състояние да мисля ясно, но ще запиша всичко, за да мога да осъзная, че се е случило и че нищо не може да се направи. Нищо! Малко след закуска бях на носа и приготвях за вдигане леката геноа, когато го видях за последен път да прави своето дяволско изпълнение — да върви по ръба на борда. Протегнах се да го издърпам, но той се прибра сам; после трябва да съм се обърнала. След няколко минути го зърнах с крайчеца на окото си да се търкаля — както много пъти преди, — но този път прехвърли борда. Видях го, като пада във водата, и хукнах към кърмата, за да откача авторулевото устройство и да завъртя щурвала на борд. След това се втурнах към мачтата да освободя фаловете на грота и стаксела. Виждах го в килватера на около 50 ярда, докато „Крусейдър“ бавно завиваше към него. Но после трябваше да сляза долу и да запаля двигателя и макар че това ми отне само секунда, когато се върнах на щурвала, той беше изчезнал. На мястото, където го бях видяла за последен път, спрях двигателя, виках го и се ослушвах. Нищо не се чу, нито се видя. Виках го отново и отново като глупачка, въртях се с яхтата в кръг, но полза нямаше и най-сетне си заповядах да спра. Океанът беше толкова гладък, само тук-там някоя бръчка по повърхността, но Борис не се виждаше никъде.

Дълго след това седях на кърмата и просто се взирах във водата, съзнанието ми беше сковано от болка, мислите ми — обзети от ужаса на това, което се бе случило. Как не можах да го намеря, казвах си отново и отново; сигурно имаше още нещо, което бих могла да направя.

След известно време отидох да свърша с подготовката на леката геноа и бавно, без желание, я вдигнах. Гледах, сякаш извън реалността, как тази покрита със слънчеви отблясъци, някак си различна част от океана най-сетне изчезва зад хоризонта.

Ударът от тази сутрин бе внезапен и за дълго ме изкара извън релсите.

Току-що свърших нещо, което възнамерявах да направя още с отплаването; загубата на Борис ме изплаши и ме подтикна към действие. Прекарах тънки осигурителни въжета ниско по двата борда (като на спасителните лодки). Краищата им са във водата — на около 12 фута от кърмата; така ще имам някакъв шанс, ако падна зад борда. Въжетата ще окажат известно съпротивление, което ще намали скоростта ми, но те са тънки и в крайна сметка въпросът е да степенуваш нещата по важност.

Прекарах целия ден в трескава дейност: върших каквото и да е, само да не мисля за Борис. В ахтерпика имаше три големи бутилки с газ, извадих ги и ги пренаредих в предната част на кабината — там, където бе сандъчето на котето, а самото сандъче изхвърлих. Всички консерви с котешка храна отидоха зад борда, а на тяхно място поставих кутии с пепси и бира, извадени изпод настилката на пода. Подредих всички инструменти и резервни части, някои от тях сложих в нови кутии. След това преметох с четка пода в щурманската, не пропуснах и най-скритите кътчета. Ветрилата също бяха атакувани: играх си с шкотовете на грота, геноата и стаксела, докато не реших, че „Крусейдър“ плава по-бързо.

Времето започна да се променя, имаше опасност от буря, която ме накара да вдигна щормови ветрила. По едно време анемометърът показа 60 възла, но всъщност нямаше толкова силен вятър и навярно уредът временно е изпаднал в паника. Стана по-хладно, влажно и тъжно-сиво. Вечерта запалих свещ, седнах зад щурманската масичка и се опитах да чета.

Нямах желание да си легна поради вероятността да мисля твърде много за Борис и да не мога да заспя. Гледах как водата се стича от противодъждовното ми облекло и прави малки ручейчета по пода и си мислех какъв късмет е, че имам толкова голяма яхта, на която можеш да прибереш и мокрите дрехи. Яхтата беше просторна, тъй като бе конструирана за десетчленен екипаж, но едногодишният хранителен запас за един човек я изпълваше докрай; провизиите заемаха всички шкафове, чекмеджетата и горните койки на салона. Оставаше достатъчно място за движение, но и пространството беше опасно само по себе си, защото при лошо време можех да падам твърде надалеч. Досега за късмет при залитане винаги успявах да се хвана за нещо и да се задържа да не падна. Имах множество дървени дръжки, разположени на една ръка разстояние по цялата яхта, и винаги се придвижвах внимателно от дръжка на дръжка. За деветте месеца ми се случи да се одраскам лошо няколко пъти, но за късмет никога не ми се наложи да използвам надуваемите си шини.

На следващата вечер седях зад щурманската масичка и наблюдавах как ято дребни нахални мушици пият от моето мартини. Геноата ми беше изнесена на гик (бях усвоила вече тази работа по-добре) и „Крусейдър“ плавно се люлееше, а кърмата й играеше на малките вълнички, които яхтата сама образуваше. Току-що бях свършила с плетенето на щормови трап (въжена стълба), която закрепих на кърмата и я спуснах досами водата. Загубата на горкия Борис ме бе направила болезнено чувствителна на тема сигурност, ето защо се тревожех как бих се върнала на борда, ако падна. Самите бордове бяха прекалено високи, за да се изкача по тях — знаех това, защото го бяхме опитвали на Канарите, когато скачахме в морето да плуваме. Дори и с помощта на стълба връщането на борда щеше да е трудно, но поне бях направила всичко, за да си осигуря приличен шанс за оцеляване. Все пак на първо място по важност бе да направя така, че да не падна. Винаги ходех по палубата силно приведена, подобно на маймуна, готова да сграбча нещо стабилно или да падна върху палубата, ако яхтата внезапно се залюлее. Внимателно стъпвах върху шкотите или ги заобикалях, особено ненатегнатите; отнасях се с тях като с отровни змии, които могат да скочат и да ме ухапят. Мисля, че никога не излязох на палубата, без да си река: „Внимавай и гледай какво вършиш!“

Би било лесно да се отдам на отчаянието, което изпитвах след загубата на Борис, но знаех, че не мога да си го позволя. Насила се заставях да не мисля за него, докато премине болезненото ми чувство. За щастие не страдах чак толкова от неговото отсъствие — може би защото поначало не бях любителка на котки и не зависех от него за преодоляване на самотата. Освен всичко друго аз го забелязвах едва когато той правеше присъствието си очевидно, но трябваше да призная, че го правеше твърде често. Тъжно е, но неговата природа се оказа твърде любознателна и твърде смела за обкръжението си.

55-та ми нощ на море беше знаменателна. Бях вдигнала грота и геноата на „пеперуда“ при попътния вятър и на всеки час трябваше да ставам, за да проверя дали двете ветрила работят добре. Почувствувах, че вятърът се усилва и, разбира се, към два часа след полунощ вече беше прекалено силен за геноата, предназначена за леки ветрове. Трябваше някак да я снема и тъй като тя бе изнесена на гик, това нямаше да бъде лесна работа. Яхтата се клатеше силно, движението й бе трудно предвидимо, но поне можех да виждам какво върша, тъй като имаше луна. Промених курса, за да обезветря отчасти геноата, и отпуснах фала й. Ветрилото си остана горе, тъй като не бях освободила достатъчно шкота му; трябваше да се върна в кокпита, за да го сторя. По-голямата част от геноата падна в морето; все пак въпреки голямата борба и оглушителния шум на шляпащото ветрило успях да го прибера в торбата му. Сега оставаше спинакер-гикът. Той беше закрепен към мачтата със сглобка тип „пета“, а нокът (външният му край) се поддържаше от два контрабраса. Не можех добре да го хвана, тъй като яхтата се клатеше много силно и губех равновесие. Снех грота, за да спра движението на яхтата, и завъртях гика, докато не опря до форщага. Изтегнах брасите, за да го задържат в това положение, и опитах да освободя двата лоста, които държаха гика към мачтата. За мен това бе физически най-тежката работа на борда. Трябваше да обърна лостовете надолу, а заедно с това да се опитам да издърпам назад гика (дълъг 20 фута), и през цялото време да се крепя здраво върху люлеещата се палуба. Вятърът бе достигнал почти щормова сила. След няколко опита най-сетне успях да освободя спинакер-гика от мачтата и брасите и го положих върху палубата, но цялата работа трая час и половина и след нея бях физически изтощена. Слязох долу, направих си чаша горещ шоколад и твърдо реших в бъдеще да ям повече спанак.

Според обедните ми наблюдения на следния ден денонощният преход се оказа 170 мили, което беше много добре, но не разсея опасенията, които бях започнала да изпитвам към моята астронавигация. Всъщност не съм сигурна дали това не засили съмненията ми. От известно време местоположенията по астрономически наблюдения се различаваха от счислимите — тоест от тези места, където смятах, че трябва да бъда. Чудех се дали това не се дължи на грешката на компаса. Извадих книгите си по навигация и прочетох няколко примера за определяне на компасна грешка. Чак тогава открих, че правя гигантска глупост. Досега бях прибавяла магнитното склонение към компасната грешка! В резултат имах сумарна грешка от 59°, която навярно е най-голямата в историята.

Написаното по-горе може да прозвучи така, като че ли знаех какво става, а всъщност нямах и представа. Роб бе забравил да ми каже, че компасната грешка е комбинация от магнитното склонение и девиацията на компаса. Той очевидно е предполагал, че би трябвало да го знам, но някои неща за мен не бяха така ясни, както за останалата част на човечеството.

Моят дневник е отразил просветлението:

Вече съм в изключително добро настроение от момента, в който реших проблема с компасната грешка и влиянието й върху странните ми местоположения. Няма да се спирам на подробностите, достатъчно е да кажа, че тези, които ме познават добре — за щастие те не са много, — ще се запитат как такава глупачка като мен си въобразява, че ще може да обиколи земята, след като не знае разликата между компасна грешка и девиация. Ако Роб бе тук и бе свидетел на тази душевна борба, неговата насмешка толкова би ме обезкуражила, че едва ли въобще бих намерила решението; по-вероятно бих продължила през океана на зигзаг, докато се „приземя“ примерно някъде в Аляска.

Държа да не изглеждам глупава в очите на онези, чието мнение уважавам. Често се чувствувам по-добре, когато не казвам или не правя нищо, така че да остава поне някаква, възможност да ме виждат в по-добра светлина.

По това време се намирах на 23° южна ширина и бях променила курса си към Кейптаун. Денонощните преходи бяха добри, но чувствувах, че времето ще се обърне. Все още бях на север от границата на депресиите, но започнах по-отблизо да следя показанията на барометъра в очакване на нещо ново. Не се наложи да чакам дълго.

В шест часа сутринта на трети ноември чайникът скочи от печката и изтрака шумно по пътя си към стола зад щурманската масичка. Трябва да съм била дълбоко заспала, тъй като само осъзнах грубостта на събуждането, без да имам представа какъв е произходът на шума. Видях, че движението на яхтата е нестабилно, и изскочих от койката си, за да хвърля поглед върху анемометъра. Показваше някъде между 30 и 40 възла. Обух ботушите, навлякох непромокаемото облекло и излязох на палубата, за да видя красноречивите бели зайчета на добре оформен щорм от запад. Взех допълнителен риф на грота, след което слязох долу, за да попълня дневника си. Докато седях зад щурманската масичка, една голяма вълна повдигна „Крусейдър“ и я хвърли встрани. Втурнах се към щурвала, но авторулевото устройство вече я връщаше на курса. Прибрах се долу и затворих люка така, че единствените признаци за това, което става вън, бяха приглушеният вой на вятъра и неочакваните накренявания.

Следобед барометърът падна с още четири милибара и вятърът надмина скоростта 40 възла. Изглежда, щях да имам възможност да изпробвам всички подобрения, които бях направила. В 8,30 часа вятърът достигаше и до 50 възла и аз снех всички ветрила, с изключение на рифования докрай грот. През нощта барометърът продължи да пада и аз се изпълних с лоши предчувствия. В два часа сутринта записах:

Няма ли да спре този вятър? Сега е с постоянна скорост 50 възла, вълните се разбиват в рубката и се оттичат в кокпита. Два пъти „Крусейдър“ бе изхвърлен от курса са и направи завой през кърма. Преди малко чух рева на чупеща се вълна отзад, но яхтата сигурно е сърфирала по нея, защото в кокпита влезе съвсем малко вода. Сърцето ми щеше да се пръсне, когато ревът на вълната заглъхна.

Девет часът сутринта. Все същото: стрелката на анемометъра от време на време опира в ограничителите си — над 60 възла, а вчерашният вятър в сравнение с днешния изглежда като бриз! Миналата нощ спах само час и половина, но всъщност не се чувствувам чак толкова зле. Бях на палубата и обмислях дали да сваля грота, но досега той ме спасяваше от опасностите, затова смятам да го оставя. Невероятно, но сейломатът държа великолепно курса почти през цялото време и макар че яхтата се накрени силно няколко пъти, нито веднъж не достигна опасен ъгъл.

Изглежда, че чакам яхтата да се обърне, но може би това няма да стане. Свърших още една подготвителна работа тази сутрин, като поставих задържащ болт на печката. Сега ми се налага да изпомпвам водата от яхтата по-често, и първото нещо, което възнамерявам да направя, като свърши бурята, е да открия откъде влиза вода.

Десет часът сутринта. Барометърът се качва съвсем бавно. „Крусейдър“ току-що бе попаднала в объркано вълнение, последната вълна така я халоса по носа, че я измести чувствително встрани. Когато погледнах навън, ми се стори, че се спускаме по ледник от бяла пяна. Хайде, „Крусейдър“, покажи ми от какво си направена!

Към два часа следобед най-лошото беше минало, вятърът взе да пада под 40 възла и топката на притеснение в стомаха ми започна да се стопява. Направих си закуска. Чувствувах се отпусната и изморена, но и щастлива, че двете — „Крусейдър“ и аз — останахме невредими. Помислих си за часовете, които прекарах седнала зад щурманската масичка, напрегната и изплашена, и се усмихнах снизходително на себе си, тъй като страховете ми са били напразни. Чудех се дали ще реагирам по същия начин при следващия щорм.

Размишлявах също върху тактиката, която бях възприела, и не бях много очарована от стореното. Бях се отнесла към грота като към щормови трисел и бях рискувала да повредя най-важното ветрило на борда. Още при 40 възла скорост на вятъра трябваше да го сваля, а аз го носех при 60! Е, имах късмет, имах голям късмет и с авторулевото устройство. Ако бях решила да откача сейломата и да управлявам сама яхтата, щях да бъда напълно изтощена, тъй като щормът продължи повече, отколкото бих издържала. А изтощеният екипаж, неспособен да се справи с неочаквана опасна ситуация, е само на крачка от нещастието. Освен това да се откачи и да се прибере авторулят, след като щормът вече бе започнал, щеше да е много трудно, така че до известна степен се бях водила от събитията.

Вече казах, че имах късмет въпреки тези пропуски, но всъщност те не се дължаха на моята безпомощност да предвидя някои неща, а на това, че ги пренебрегнах. Не ми се щеше — а истинската причина бе уплахата ми — да върша каквото и да е, ако не ми се налагаше непременно да го сторя. Тези заключения не излязоха на бял свят тогава, но все едно, чувствувах ги. Приемах ги подсъзнателно като истини. Ако нещо, което изискваше моето внимание, се бе случило, щях да действувам, мобилизирана от спешността на положението, и нямаше да има място за страх. Но не бях сигурна дали имам достатъчно воля да преодолея студената летаргия, която ме бе обзела, докато чаках нещо да се случи.

Бурята ми отвори много работа. Мислех си, или по-скоро се надявах, че след щорма вятърът ще бъде умерен, морето ще се оглади и ще мога да спя. За нещастие това не стана, както показват и откъсите от дневника ми за четвърти и пети ноември:

Ужасното клатене по стръмните вълни ме подлудява. Такова море винаги вбесява Роб и ако той беше тук, би ругал на възбог. Щях да се чувствувам по-добре, ако знаех какъв е преходът ми, но не мога да снема нито веднъж слънцето, защото хоризонтът е напълно изчезнал в това лудо движение. Току-що влязох в кокпита — кракът ми потъна до коляното във вода. Така ми е дошло до гуша, че ще си легна.

Това продължи и по-късно:

Ако щормът е застрашителен, не по-малко отчайващи са и последствията му; спах не повече от два часа и почти непрекъснато се стрясках от плясъка на увисналите ветрила в това отвратително мъртво вълнение. В 4,30 натегнах докрай геноата и грота и отново се опитах да спя, но шумът продължи и в шест часа се предадох. При такива условия трябва поне 25 възла вятър, за да се плава нормално, а в момента имам по-малко от 10. Опитах се да взема вятъра на бакщаг, за да са пълни ветрилата и да им попреча да се отпускат всеки път, когато „Крусейдър“ се заклати, но и това не помогна. Мъртваците са високи до двайсет фута, а в кладенците между гребените им няма и помен от вятър. Чувствувам се толкова безсилна, че ми иде да крещя.

9,00 часът сутринта. Снех геноата, която шляпаше без полза, и сега се опитвам да държа грота изпълнен с вятър, независимо в каква посока отивам. Страх ме е също, че сейломатът може да се повреди от ударите на вълните под транеца, когато яхтата се клати надлъжно. Открих, че се ободрявам, когато съм на палубата и викам силно по птиците. Те, изглежда, не обръщат никакво внимание на неласкавите ми забележки. Един едър дебел албатрос прелетя близо за оглед, след това пльосна в килватерната струя на яхтата и ме загледа с очакване — не на обиди, а на нещо за хапване. С големите си силни крака той лесно ме следва. Глупаво същество.

По-късно вече се чувствувах малко по-спокойна:

Доволна съм от усилията си тази сутрин. Отказах се от това калпаво занимание — ветроходството — и се опитах да разбера по какъв начин е влязла всичката тази вода по време на щорма. Това означаваше да изливам кофи с вода по палубата и бързо да се гмуркам в шкафовете, за да видя дали не капе отнякъде. Подозирах, че течът може да идва от единия от шпигатите в кокпита, но Андрю беше свършил великолепно работата си и всички шпигати бяха в отлично състояние. Случайно открих една дупка в палубата, през която минаваха кабелите на кърмовата светлина. Реших, че оттам може да е влязла много вода, и понеже светлината тъй и не работеше, запълних дупката с дървена тапа и малко стъкломат. Свалих и грота, защото само пляскаше и ме ядосваше. След това изкърпих двойния дакрон около джоба на един от банелите и приших отново една ракса. Накрая натегнах талрепите на топовите и ни основните ванти и изтървах голямата си отвертка зад борда. Беше хубава, с червена дръжка. Мразя да губя каквито и да е вещи, особено пък като тази; това ми напомня, че от яхтата може и да се пада.

Докато натягах такелажа, забелязах, че под водолинията яхтата е обраснала с безброй морски жълъди^[1], някои с дължина до два инча! Толкова са отблъскващи, когато откъснах един, той определено беше жив. Бяха се полепили дори и по перото на сейломата. Просто не можех да си представя как тези дяволски дребосъци успяваха да се закрепят и да растат при скоростта, с която се движехме. Вечерта на пети, в моя „щастлив час“ (строго определено време, предоставяно всеки ден за почивка на екипажите и за чаша ром на старите кораби), препрочетох части от книгата на Чей и отбелязах в дневника си:

Чета „Невъзможното пътешествие“ и ми е много интересно, като виждам колко се различаваме Чей и аз, особено по отношението ни към любимите ни. Разбира се, неговото положение е било по-различно, тъй като той е мислел за съпругата си и малкото си бебе. Аз навярно съм самотничка по природа, защото ми е достатъчно да знам, че Роб е жив и здрав, и вече не се тревожа за него. Той си има негов живот, а аз — мой, и ако мога да оцелея, сигурна съм, че и той ще може. Той вероятно се тревожи за мен, но това е положение, с което трябваше да свиква още от началото; същото важи и за мен. Освен това, обратно на Чей, аз рядко слушам новини; а и когато слушам, те не ме вълнуват кой знае колко. Живея свой собствен живот и предпочитам останалата част от света да прави същото. Друга отлика между мен и Чей е, че той е умерено религиозен, докато аз изобщо не съм. Той твърдеше, че ще променя мнението си за религията, преди да свърши плаването, но на мен не ми се вярва.

Ако той смята, че да оцелееш, е въпрос на вяра, аз ще се съглася с него, само че върху малко по-различна основа. Смея се на някои от анекдотите му — какво значи човек да има чувство за хумор!

Много ми харесваше чувството за хумор на Чей, а и винаги търсех смешните неща — както в книгите, които четях, така и в предаванията на радиото. Борис ме караше да се смея, а от време на време и аз му говорех, стряскайки се от собствения си глас. Цяла вечност, след като той си замина, не продумах ни дума. След това изведнъж се сетих за срещата, която предстоеше след около две седмици, и си помислих дали пък не съм изгубила гласа си от мълчанието. Не исках да говоря на себе си (за да не помисля, че изкукуригвам), но си спомних песните на Оливия Нютън-Джон и Едит Пиаф и ги пях на птиците и на океана.

Ха! Ето ти и изненада! Погледнах авторулевото устройство и открих, че имам още едно строшено кормилно перо! Отначало се взирах в него учудена. Оста му, направена от четириинчова подсилена алуминиева тръба, се бе строшила на две. От какво ли? Сигурно сме се сблъскали с нещо.

Необходими бяха пет часа, за да извърша ремонта, и през цялото време нито веднъж не ми се наложи да хвана щурвала. Явно „Крусейдър“ е така добре балансирана под грот, стаксел и геноа при някои курсове, че въобще нямах нужда от автопилот.

Макар че още не бях достигнала официално южните ширини, бях достатъчно на юг, за да почувствувам влиянието на времето, което цари в тях. Вече бе станало толкова студено, че трябваше да мина към зимните дрехи. Имах цял куп хубави нови вълнени неща, които с удоволствие обличах за първи път, макар че това усещане бе далеч по-слабо след четири и половина месеца.

От време на време включвах приемника на радиотелефона (единствената част на радиостанцията, която работеше) и го настройвах на вълната на Портишед. Неизменно чувах разговори между моряци и техните жени, които ме караха да се чувствувам доста самотна. Помислих си, че не е зле да слушам и в часовете, когато би трябвало да отговарям на „Дейли експрес“, но всъщност нямаше смисъл. Какво да слушам как някой ме търси, щом не можех да му отвърна; а освен това се изтощаваха и акумулаторите.

На осми ноември, 61-вия ден, разбрах, че при едно обедно наблюдение преди три дни съм направила грешка и не съм толкова на юг, колкото си мислех. Тази грешка ми струва най-малко един тридневен преход, защото бях отнесена в зоната на високо атмосферно налягане и бях загубила вятъра. Появи се и мъгла с ниски облаци, които бавно се влачеха над водата и поразително приличаха на суша. Това ме накара да се запитам дали все пак навигацията ми е наред и дали нямаше да изляза на брега на Намибия! Но тревогите ми, свързани с откриването на сушата в този случай, бяха нищо в сравнение с крайната несигурност, която изпитах седмица по-късно, когато след три последователни чудесни прехода записах в дневника си:

Или съм далеч от Южна Африка, или ще я заобиколя, без да я видя. След 6000 мили, проплавани в океана, се чувствувам нервна при приближаването си към сушата. Снех сума ти височини и всичките показват едно и също местоположение, но не мога да се отърся от усещането за несигурност. Колко спокойни ми изглеждат последните седмици сега, при мисълта за това, какво ще донесат следващите дни. Бих искат да продължа пътя си, без да е необходимо да приближавам толкова сушата за среща.

За да отвлека съзнанието си от безпокойството, писах писма и довърших статията, която пишех за „Дейли експрес“. Вечерите работех фигурките за шах и бях доста доволна от първия си офицер, макар че с моята несръчност му счупих сабята и носа и после трябваше да ги залепвам.

Сейломатът е безнадеждно повреден от непрекъснатото блъскане на вълните по кърмата. Ще трябва да се отбия в Кейптаун, за да го ремонтирам.

Ужасно е, че ми се налага да взема такова решение, но да продължавам без подходящо авторулево устройство на този етап е глупаво. Би трябвало да съм благодарни, че се случи сега, а не една седмица след Кейптаун. Чувствувам се потисната — фактът, че ще мога да се изкъпя във вана и да хапна бифтек, въобще не ми прави впечатление. Цял живот ще мога да се къпя във вана, а сега бих искала да продължа пътя си, независимо че ме води към студените ширини. Само да бях взела още болтове със себе си… но човек не може да предвиди всичко. Но няма смисъл да се вайкам: просто трябва да се приемат фактите и да се върши необходимото.

Плавам почти успоредно на брега, но на около 50 мили в открито море, с курс към Тейбъл бей, където се надявам, че ще мога да повикам пилот, за да ме насочи към пристанището. Имам карти на брега, но нито една на пристанището.

Струва ми се, че виждам светла ивица в небето над мястото, където би трябвало да бъде Кейптаун; бих желала да е ден, за да съм сигурна. Много часове през последните два дни прекарах в четене на подробности за бреговата линия, но без подробни карти няма да посмея да рискувам сближаване с брега в тъмнина.

Следващата сутрин записах:

Суша! Светлата ивица е била Кейптаун. Виждам множество кораби, които плават натам. А сега с пукването на зората мога да видя планината Тейбъл и това, което в лоцията се нарича „Дванадесетте апостоли“. Трудно ми е да повярвам!