Нейъми Джеймс
Насаме с морето (5)

V. Несполуки още в Биская

На следващия ден записах в дневника си: „Изминалата нощ и днешният ден бяха наистина ужасни.“ Не можех да седна да пиша, защото нямах сили да изложа върху листа какво чувствувах през тези дълги часове. Духаше с щормова сила и нещата се струпваха едно върху друго, карайки ме да мисля, че часът ми е ударил. Първото бе към два след полунощ, когато почувствувах, че яхтата рязко качва към вятъра и силно ляга на борд. Силата на щорма бе около 40 възла, типично за Биская, затова предварително бях намалила ветрилната площ до един малък стаксел. Изскочих на палубата, завъртях щурвала и чух изтрополяване, което за мой ужас, изглежда, идваше от главното кормилно перо. Завъртях още няколко пъти щурвала, за да видя дали „Крусейдър“ ще слуша руля. Подчини се, а и шумът май че спря. Точно когато започвах да изпитвам плахо облекчение, чух удари под яхтата. Е, това е, казах си на глас, толкова съм оглупяла, та да не мога да разбера, че шумът всъщност идва откъм гърба ми. Когато най-сетне погледнах назад към авторулевото устройство, видях как перото на сейломата виси на осигурителното си въже и се удря в яхтата.

Легнала по корем, успях да изтегля перото върху палубата, но когато се опитах да откача цилиндричната връзка към редуктора, видях, че свързващият щифт се е изкривил и не мръдва. Опитах отново с чук и клещи и — връх на глупостта — освободих щифта, а изпуснах най-важното — цилиндъра, към който се прикачва перото. Не можех да повярвам на очите си, като го гледах как бавно потъва и изчезва. Все още държах в едната си ръка чука, а в другата — клещите и парчето от щифта, но бях изгубила най-важното; презирах се жестоко, до болка.

Но стореното-сторено, няма смисъл да се плаче над счупената стомна, си рекох и продължил да свалям ветрилата и да укрепвам всичко по палубата в очакване на лошото време. Но една беда никога не идва сама и следващата ми коства цял следобед опасна работа. Опитвайки се да привържа стаксела на палубата, се присегнах да откача фала му. Едва тогава разбрах, че не мога да го стигна, без да се изправя в цял ръст, а това означаваше да рискувам да бъда изхвърлена от люлеещата се палуба. Ще е по-безопасно, реших аз, ако оставя фала и се опитам да привържа ветрилото колкото мога по-здраво. Сторих го и натегнах фала с лебедката на мачтата, за да не се удря и поврежда. Следващата сутрин, когато излязох на палубата, видях колко глупаво е било това: през нощта фалът се откачил от ветрилото и се бе оплел около краспиците, вантите, антената и фалината. Налагаше се да се катеря по мачтата, за да го освободя.

Фалът висеше на около една трета от височината на мачтата — виждах края му точно под краспиците. Изчаках до обяд и когато реших, че вятърът е поутихнал, облякох непромокаемите дрехи, сложих осигурителен колан и се закатерих по мачтата, като на всяко стъпало се откопчавах и закопчавах. Клатенето на яхтата горе се чувствуваше много по-силно: струваше ми се, че тя прави нарочни опити да ме изхвърли. Най-сетне стигнах края на фала и го освободих от краспицата. Дръпнах го силно с надеждата, че ще мога да го смъкна долу, но той остана неподвижен. Хубава бъркотия, няма що. Не виждах какво мога да направя от мястото, където се намирах, и тъй като главата ми вече се въртеше, слязох на палубата да обмисля положението. Но никак не е лесно да мислиш, когато яхтата танцува лудо и ти докарва морска болест. Най-сетне успях да съставя план: да се изкатеря до краспиците, да взема края на фала, да го прехвърля през краспиците, да го хвана, да го прекарам отвъд топовите ванти, да го завъртя четири пъти около форщага, след това… една минута… нещо не беше наред в тази луда операция. В даден момент от нея ще трябва да пусна фала и какво? Той отново ще се заплете в нещо. Все пак ще трябва да опитам. И така, още веднъж се изкатерих по мачтата, този път без да се закопчавам и откопчавам на всяка стъпка, доверявайки се на късмета и на здравото хващане, и, естествено, се изкачих значително по-бързо. Вече горе се завързах към мачтата с осигурителния колан и се опитах да прехвърля края на фала над краспиците, като внимателно издебвах подходящия момент да съвпада с люлеенето на яхтата, така че да мога отново да го хвана, като се върне. Полза нямаше: все още не можех да освободя фала. Но трупах поне опит — преди да се смъкна, завързах към края на оплетения фал едно въже, за да не ми се налага да се катеря толкова високо следващия път; слязох долу да полежа в койката, за да възстановя равновесието си. Късно следобед успях да снема края на фала от мачтата…

През цялото това време „Крусейдър“ безгрижно си плаваше сама, но по грешен курс. Трябваше да свърша още една трудна работа — прикрепването на резервното перо на сейломата. В края на деня отново се движех във вярна посока, но се чувствувах напълно отчаяна — на път съм само от шест дни, си казвах, а да ми се случат толкова неприятности.

Вечерта се обадих на бащата на Роб и го помолих да предаде съобщение на фирмата „Сейломат“ с поръчка да ми изпратят резервно перо на Канарските острови, където имах предварително уговорена среща с „Дейли експрес“ и се надявах да пристигна след седмица. Новината, че Роб поддържал висока скорост, ме зарадва и след като си приготвих варени картофи, телешко, яйца на очи и чай, вече напълно възвърнах духа си.

Четвъртъкът — една седмица след отплаването ми от Дартмът — беше най-плодотворен ден. Прекарах няколко часа в уплътняване на капака на кърмовия люк, откъдето подозирах, че влиза водата в сантините. Бях броила изпомпванията с трюмната помпа и скоро щях да узная дали причината е в люковото закритие. Знаех, че всички лодки текат по една или друга причина и че ми предстои всеки ден да изпомпвам по малко вода. Въпреки това обаче смятах, че „Крусейдър“ взема повече вода от нормалното. Притегнах и дейдвуда (там, където гребният вал минава през корпуса), тъй като оттам капеше твърде много.

След като свърших това, изведнъж си спомних къде съм сложила дълготрайния хляб. Бях обърнала яхтата наопаки да го търся, а той бе под шкафа, в който бяха подредени чувалите с плодове и зеленчуци — най-тежките неща в яхтата. Какво ме бе накарало да го сложа там? Обелих още една кожа от ръцете си, за да пренаредя зеленчуците, но по-късно през деня си позволих лукса да ги измия със сладка вода. Ръцете ми вече представляваха тъжна гледка с няколкото рани, които зарастваха добре — може би защото се мокреха прекалено често в солена вода. Освен това бяха пропити и с мръсотия; миенето на ръце в солена вода не е много ефикасно, особено когато е студена. Този път се измих хубаво с гореща вода и сапун, а след това си направих маникюр. Разликата беше огромна и мислех, че ръцете ми отново придобиха доста почтен вид.

Вятърът бе отслабнал след лошото време през вчерашния ден, затова смених ветрилата с по-големи. Но тъкмо ги бях вдигнала и той отново духна, та трябваше да се втурна към носа, за да ги свалям. По дяволите! Само за секунди скоростта на вятъра бе скочила от нула до 25 възла. С голям труд отпуснах грота, рифовах го, смених предните ветрила с по-малки и… вятърът отново стихна. Много досадно. През останалата част от деня вятърът се усилваше и отслабваше като побъркан — ту поривист със сила 25 възла, ту пък просто зефир. За пълен екипаж нямаше да е проблем непрекъснато да сменя ветрила — нещо задължително при състезание, — но аз бях сама и ми оставаха още 30 000 мили; да вдигам и свалям ветрилата като луда, за да ги нагласям при всяка промяна на вятъра — това щеше да означава само огромна по обем тежка работа, но с твърде малка полза. Въпреки всичко трябваше да си направя труда, тъй като преходите ми бяха малки; бях проплавала около 700 мили, но можех да смятам, че само 600 от тях са били във вярната посока.

Хванах се, че мисля за инцидента с фала и бедата, която можеше да ме сполети поради невнимание (или липса на достатъчно моряшко умение). Бях доволна — вече след като всичко бе зад гърба ми, — че се бях изкатерила по мачтата и това не бе ми струвало повече от няколко дребни одрасквания. А перспективата за подобни действия дори в пристанище винаги ме бе плашила и въобще не съм си представяла, че ще ми се наложи да се катеря нагоре. Чей бе предложил към мачтата да се занитят стъпала, просто в случай на необходимост — колко доволна бях, че го послушахме. Как са се справяли без стъпала Робин Нокс-Джонстън и сър Франсис Чичестър, не можех да си представя, но си спомних все пак, че Чичестър въобще не се е качвал на мачтата: моряшкото му умение и добрият късмет, предполагам, са го избавили от това.

Що се отнася до осигурителния колан, просто не бе практично да е закопчан през цялото време. Бавеше ме прекалено много не само когато се качвах по мачтата, но и на палубата. Роб ми бе казал, че в първото околосветско състезание „Уитбред“ той използвал колан само от време на време, защото пречел, ако се наложат бързи действия. Моето положение бе по-различно; аз не се състезавах и критичните положения, надявах се, нямаше да бъдат толкова чести. Чувствувах се уязвима през повечето време на палубата, а и не смятах колана за спасение. По-добре да бъда внимателна, непрекъснато нащрек и в постоянно очакване на опасността.

Прекарах една ужасна нощ. Гледах авторулевото устройство и се мъчех да разбера откъде идва лекото, но вече постоянно скърцане, когато видях, че в главната поддържаща скоба има пукнатина! Чудо е, че не се бе строшила. Пристегнах я към релинга, което може и да не я укрепи, но поне ще я задържи да не падне в морето, ако се счупи напълно…

Този следобед трябваше да се обадя на „Дейли експрес“, тъй че включих и второ спешно съобщение до „Сейломат“, този път с искане за резервна скоба.

Непрекъснато се радвах на това, колко лесно бе да разговарям с хората от Англия; често ги чувах толкова ясно, сякаш им звънях по телефона от съседната улица. Ограничих обажданията си до едно на три дни; след Канарите ще трябва да се задоволявам с едно обаждане седмично, тъй като радиото изразходваше много електричество. Да се обаждам у дома не беше толкова важно за мен, защото Роб го нямаше, макар че това бе начинът да получа новини за него. Но дори и да научех, че е в беда, не можех да направя абсолютно нищо. Трима души бяха загинали в първото околосветско състезание; да се надпреварваш с голяма яхта в тежко море месеци наред е спорт, който предполага големи рискове. Не смеех и да си помисля, че нещо може да се случи с Роб; зависех от това, той да бъде някъде — не беше важно дори да знам къде точно, само да ме чака, за да продължим един ден заедно в неясното бъдеще.

От „Дейли експрес“ настояваха да знаят как върви снимането и аз ги уверих, че съм снела стотици хубави кадри. Веднага след като изключих радиото, извадих фотоапарата, за да видя как работи. Целта на срещата при Канарските острови бе да предам лентите, филма за телевизията и писмен отчет за плаването дотам. В замяна щях да получа поща и, надявам се, резервните части, изпратени по въздуха от „Сейломат“. Нямаше да се отбивам в пристанище — идеята бе нарочна лодка да се срещне с мен в морето.

Времето вече беше по-топло — плавах край Португалия, но държах курс далеч в открито море, тъй като до брега приливно-отливните течения са много силни. Хубаво беше да си стоиш по шорти и тениска на палубата, да не изпитваш неприятния шок, когато студените пръски те облеят.

Борис кръстосваше по палубата и изследваше своята територия от „горния етаж“. Държеше се добре на крака, но смятах, че е прекалено любопитен, което не беше за негово добро. Когато при безветрие ветрилата се изпълваха и отпускаха, шкотите се мятаха напред-назад, а Борис бе твърдо решил да разбере каква е причината за това странно явление. Толкова беше запален, че всеки път, когато го снемах долу, за да го отклоня от увлечението му, той пренебрегваше всичко, с което се стремях да го заинтригувам, и се връщаше да изследва шкотите. Дъхът ми спираше, като го виждах как балансира върху релинга, по самия ръб на яхтата, протегнал лапа, за да удари шкота. Как да го предпазя? Чудех се. Мислех да го спусна ниско до самата вода, само колкото да му покажа, че там долу е много лошо, но ако се изтръгнеше от ръцете ми, нямаше никога да си го простя. Оставих го да тича по палубата в тихо време, за да свикне с нея; щеше да се чувствува много нещастен, ако го вържех за нещо. Просто се надявах, че ще загуби интерес към шкотите. Засега обаче опасните ситуации, в които изпадаше, толкова ме тревожеха, че придобих мрачния навик, изляза ли на палубата, първо да го потърся в килватерната следа.

Добре щеше да е дните да са по-дълги. Никога не ми стигаха, а не ми се щеше да ползвам акумулаторите. Имаше все още много работа и аз се трудех по цял ден — от време на време си почивах само докато монтирам фотоапарата и заснема това, което върша. Водата все още проникваше в сантините и аз уплътних шкафчетата в кокпита с надеждата, че ще ги направя водонепроницаеми дори в лошо време. Все още не мислех толкова занапред — имаше време до Ревящите четиридесет, но сигурно нямаше да ми се размине съвсем без бури през шестте хиляди мили, които ми оставаха до южните ширини. Друга важна работа бе да укрепя всички тежки предмети на борда като например тубата за гориво и спасителния сал. Това означаваше да пробивам дупки, да монтирам халки и да прекарам през тях достатъчно въжета, за да ги обвържа.

Слънцето беше прекалено силно, за да прекарвам на палубата дълго време, но въпреки това един ден стоях навън четири часа да сменям основните части на авторулевото устройство с резервните. Бях доволна от резултата; сега работеше по-добре, а упражнението допринесе да опозная частите на това необичайно, но много сигурно съоръжение. На палубата не останаха много работи за ремонт, но долу имаше още доста. Андрю ме бе предупредил да гресирам кормилото от време на време, затова се спуснах в ахтерпика с гресьорката в ръце и се втренчих в металните тръби и конзоли, от които се състоеше главната система за управление на яхтата. След като я съзерцавах известно време, все още не бях наясно кое се нуждае от вниманието ми, тъй че просто сложих още грес на частите, които изглеждаха вече гресирани: мръсна работа, като се има предвид, че нямах такаламит и трябваше да я върша с пръсти. Пфу!

Андрю ми бе казал да се грижа и за акумулаторите. Имах три красиви, чисто нови акумулатора и твърдо бях решила да не допусна да ги постигне участта на старите, с които Чей купи лодката. Щях най-предано да се грижа за моите акумулатори. Борис реши да ми помогне и изпоцапа лапите си с противокорозионна смазка, което обаче не го разтревожи много-много.

Дните минаваха бързо и без особени събития. Вятър имаше толкова малко, че трябваше да извадя най-лекото си и най-голямо ветрило — леката геноа — и да го вдигна на форщага. Дори с него правех средно по един-един и половина възла! То имаше площ около деветдесет квадратни метра, но, разбира се, бе от много лека материя и за вдигането му не се изискваха много усилия. Геноата, която бе следващото ми по големина предно ветрило, беше доста обемиста и можеше да покрие според мен една средно голяма къща. Да я снемаш при силен вятър беше дяволски трудна работа. Ръцете и краката никога не ми стигаха и неизбежно свършвах в борба да се измъкна от многобройните й гънки, когато тя се свличаше върху мен на палубата. Ако по-голямата част от нея паднеше в морето, ставаше още по-лошо: с лудо дърпане аз и океанът си оспорвахме правото на собственост върху нея. После ръцете ме боляха и падах в пълна изнемога. Но нямах друг изход. Бях си избрала 53-футова яхта, която трябваше да има достатъчно големи ветрила, за да я движат, и едва ли имах право да се оплаквам. За разлика от състезателните екипажи аз поне разполагах с достатъчно време за смяна на ветрилата и не бях принудена да държа дадена комбинация, докато вятърът достигне максималната за нея сила (тоест — на ръба на скъсването). Никога не чаках, навреме сменях ветрилата с по-малки; така никое от ветрилата ми не пострада сериозно.

При леките и променливи ветрове в онези дни алармената система за промяна в курса бръмчеше дълго и настоятелно — докато един ден млъкна. Отворих я, почовърках я тук-там, което я накара да проработи, но не за дълго — пак млъкна и този път окончателно. Макар че я ненавиждах, не очаквах да ми изиграе този номер; сега трябваше да се будя всеки час да проверявам курса. Скоро обаче свикнах с новото положение и открих, че дори когато не нагласях будилника, се събуждах на всеки час и половина. За да ми е по-лесно да правя проверките на курса, сложих резервния си компас на масичката в салона, където чудесно го виждах от койката — трябваше само да се надигна и да го осветя с електрическото си фенерче.

На дванадесетия ден видях много кораби, което потвърди, че съм на паралела на Лисабон. Най-сетне се движех бързо. След прехода от предишния ден се намирах на около 350 мили от Канарите и вече започнах да внимавам за сушата; струваше ми се, че може и наистина да стигна дотам! Свързах се с „Дейли експрес“ и им дадох своето ЕТА.^[1] Те настояваха да съм там през деня, за да могат да направят снимки.

Повечето от времето си през тези дни прекарвах долу в четене и писане на писма. Любимото ми място бе да седя до щурманската масичка; тук можех да се облегна на възглавница, подпряна на водонепроницаемата преграда, и да сложа краката си на масичката.

Няколко дни подред в определени моменти се стрясках от странен звук, подобен на жуженето на пчела, затворена в стъкленица. Това бе като че ли призракът на алармената система, който се промъкваше по електрическите проводници от кутията с инструменти до щурманската масичка. Ослушвах се край проводниците, докато логиката доказа, че звукът не може да идва от тях, макар и да не можех да измисля друго обяснение. През ума ми минаха мисли и за Бермудския триъгълник, но след това се успокоих, че ако някакви странни същества от извънземен произход поискат да дадат знак за себе си, те нямаше да бръмчат като пчела в стъкленица. Един следобед звуците изчезнаха, но на следващото утро се появиха отново. Изглежда, идваха от чекмеджето под щурманската маса. Отворих го и най-сетне разобличих призрака. Беше моят малък хронометър! Взех го и недоумяваща се втренчих в него. Но грешка нямаше — той бръмчеше. После забелязах отстрани един бутон с надпис „Звънец“. Трябва да съм го натиснала погрешно преди няколко дни. Разочарована бях, че такъв тайнствен проблем може да има толкова земно разрешение.

Отново затишие, колко досадно. Сега съм на 280 мили от Лансароте, но не вървя много бързо. Изчислих склонението, за да проверя компаса си, и открих, че грешката е цели 9°. (По-късно в това плаване щях да науча много повече за компасните грешки; тези 9°, които така хитроумно бях открила, бяха наистина 9°, но решението бе плод на чиста случайност.) Храня големи надежди, че ще открия Лансароте!

Два дни по-късно позвъних на „Дейли експрес“ и разбрах, че се тревожат за срещата. Но не и аз. По онова време записах:

Ако не успеят да ме намерят или ако времето се развали, това ще е просто лош късмет и ще продължа. Нямам намерение да влизам в пристанище, освен ако е крайно наложително, и въпреки че исках да получа резервните части за авторулевото устройство и писмата си, при необходимост ще ги пожертвувам…

Следобед снех височината на слънцето. Оказах се на около 40 мили северозападно от остров Фуертевентура. Леко промених курса към средата на острова и се надявах през светлата част на денонощието да съм на около 20 мили от сушата. През нощта не забелязах никакви светлини; спомних си, че на тази страна на острова няма селища, но това не ме успокои. Рано сутринта се взирах в омарата със силното желание сушата да се появи. С изгрева на слънцето омарата постепенно се стопи и аз със силно вълнение и доволство видях как скалистият бряг бавно изплува от морето.

Възторжено записах в дневника си: „Земя!!! Открих я!“ Изпитах такова удоволствие, като разбрах, че навигацията ми е в ред, чувствувах се като котка, излапала канарче. Опитах се веднага, въпреки ранния час, да се свържа с Англия, но бях удавена от милиони други ранобудници. Плавах с добра скорост край брега на Фуертевентура, но забелязах остров Гран Канария, където трябваше да се състои срещата, чак следобед. Беше откъм десния ми борд и когато сметнах, че имам достатъчно височина, завих през кърма и поех към Лас Палмас. Успях да се свържа с „Дейли експрес“ от Лондон, но по това време на деня вече беше късно да се организира среща. Вероятно нямаше да стигна външния рейд на пристанището на Лас Палмас, преди да се стъмни, и помолих „Експрес“ да предаде това на фотографа, който чакаше на острова.

Плавах бавно, докато стигнах до края на острова, след това свалих ветрилата и легнах на дрейф до съмване. Бях малко ядосана от загубата на време, защото мислех, че бих могла вече да съм отминала Лас Палмас и да плавам към Южна Африка. Но бях се съгласила срещата да стане през деня и сега трябваше да потискам нетърпението си. На разсъмване поех към фара на северния край на острова. Сега разбрах, че съм дрейфувала по-далеч, отколкото е било нужно, и едва в девет часа дойдох на около една миля от фаровата кула. Моята дребномащабна карта не показваше от коя страна на тесния полуостров трябваше да подходя към пристанището, затова се свързах с бреговата охрана и попитах. Отвърнаха ми, че трябва да мина от източната страна. Разговарях и с фотографа, който чакаше в станцията на бреговата охрана. Казах му, че ще са ми нужни два часа да достигна до мястото на срещата, и се уговорихме лодката да ме съпровожда няколко мили покрай брега.

Точно след два часа лавирах около закотвените пред входа на пристанището кораби и чаках лодката за срещата. Не виждах нищо, което поне малко да прилича на такава лодка, освен пилотския катер, който сновеше между товарните кораби. Не можех да вляза в пристанището, нито да остана където бях, затова бавно продължих край пристанищния вълнолом, очаквайки всеки момент да зърна малка лодка, пълна с усмихнати хора. Но тя не се появяваше и започна да ме обзема безпокойство.

След три часа бях на около пет мили от входа, на дрейф и толкова ядосана, че можех да убия някого. Все още можех да наблюдавам входа на пристанището и бях сигурна, че никаква лодка не е излизала. Нямаше отговор и от бреговата охрана и от ярост и огорчение се разревах; отдавна можех да съм отминала тези проклети острови и да плавам към нос Добра Надежда.

Вълнението се усилваше, вятърът беше завъртял и духаше направо от входа на пристанището; щяха да ми потрябват часове лавиране, за да се върна, а по това време сигурно вече щеше да е тъмно. Представете си: да чакам хора, които трябваше да изминат само половин миля, докато аз бях проплавала 1600, за да се срещна с тях! Никога през живота си не съм била толкова безсилна, нито пък съм изпадала в такова безнадеждно отчаяние.

Най-накрая се обадих по радиото на „Дейли експрес“ в Лондон. Там не знаеха какво се е случило и организирахме нова среща 20 мили по на юг. Това означаваше още една тъжна нощ на дрейф, при силен и поривист вятър, с малка възможност да поспя, но имах нужда от тези резервни части, а и в крайна сметка осъзнах, че имам задължения към вестника.

Срещата, която по едно време така силно желаех, не ме зарадва и едва се овладях, за да говоря с фотографа. Позирах за снимките, опитвах се да се усмихна, прибрах си резервните части, предадох филмите, след което смаяна научих, че нямам писма — след месеци щях да узная, че просто не донесли писмата ми на срещата.