Нейъми Джеймс
Насаме с морето (14)

XIV. Фолкландските острови и на път към дома

Чувствувах се наистина развълнувана от мисълта, че наближавам Фолкландските острови и след няколко дни ще мога отново да говоря с Роб. Не познавах никого, който да е бил на Фолкландите, но по описанията на лоцията те бяха интересно място. Силно впечатление ми направи фактът, че има хора, които са се решили да живеят на такова самотно място, при такъв неблагоприятен климат.

Времето започна да се оправя. Беше много студено, но доста слънчево и в моите предубедени очи морето вече изглеждаше по-гладко — така и би трябвало да бъде, след като Южна Америка играе ролята на вълнолом за дългите океански мъртви вълни. До вечерта на 21-ви бях отминала Естадос и държах курс към Фолкландите: те бяха на 300 мили.

Прекарах следващия ден в трескаво довършване на оставени наполовина писма до приятели и близки, но постоянно ме прекъсваха познати звуци и затова изскочих на палубата. Морето бе оживяло, но вместо очакваните делфини видях скачащи китове-лоцмани, бяха стотици. Отначало се страхувах да не повредят перото на авторуля, но те, изглежда, знаеха накъде да плуват. Един голям кит се изправи само на опашката си, вирнал смешния си заоблен нос във въздуха, след което важно потъна в дълбините — един господ знае какво беше това изпълнение.

На следващия ден трябваше да прекося една плитчина и бях неспокойна, макар че вятърът беше слаб и с постоянна посока. Както и се очакваше, плитчината бе разбъркала вълнението толкова много, че над нея височината на вълните бе двойно по-голяма от нормалната. От рязката промяна „Крусейдър“ се мяташе и попадаше в най-жалки положения. Спуснах се долу и си измих косата, като използвах разточителни количества вода — та нали бях на половин ден от Фолкландските острови и това нямаше никакво значение.

При подхождането ми към островите времето беше слънчево и ясно, но внезапно, точно като заобикалях фара на миля от пристанището, вятърът се усили до щорм и бях принудена да легна на дрейф пред самия вход. Не бях в състояние да се добера до тихата вода и сега бързо ме отнасяше към открито море. Бях съобщила по радиото за пристигането си, но връзката беше лоша и не бях сигурна дали са ме разбрали. За щастие съобщението ми било прието и след малко пристигна мощен на вид риболовен кораб, за да ме преведе през теснините; когато стана ясно, че не мога да се справя сама, от кораба ми предложиха влекало, което приех с благодарност — не ми се щеше да губя ценно време да изчаквам по-добри условия в открито море и след това да лавирам обратно,

 

 

Фолкландските острови бяха точно такива, каквито си ги представях — изметени от вятъра, голи, без дървета, самотни; само струпаните разноцветни къщи говореха, че тук има живот. Леки коли не видях, но бе пълно с джипове и велосипеди; за моя изненада имаше и коне. Много хора яздеха, а в някои райони на островите конете бяха единственият практичен транспорт.

Но недостатъците на тукашното време се изкупваха от сърдечността на хората. Митническият служител Лес Холидей например, веднага щом свърши със служебните си задължения, ме покани да вечерям с него и жена му Пеги. След това радистът на острова по своя инициатива дойде да провери станцията ми и да постави новите кристали, които ми бяха предадени в Тасмания, но не бях успяла да монтирам. Друг от групата, която ме посрещна и приветствува, се разтревожи от състоянието на мачтата; той веднага каза, че ще говори с дърводелеца на военния кораб „Индюранс“ да я поправи. Дърводелецът бил негов приятел, а „Индюранс“ бе флотският патрулен кораб в Антарктика.

Страшно исках да пратя телеграма до дома, затова ме заведоха до местната телеграфна служба. Не можех да използвам телефон, тъй като външните телефонни линии на острова работеха само по два часа на ден, а в събота и неделя въобще не работеха (беше точно събота).

По-късно в дома на митничаря Лес ми бе предоставена топла вана, след което домакинята поднесе великолепна вечеря от печено агнешко. Не съм сигурна кое ми достави най-голямо удоволствие — ваната, вечерята или тяхната компания. Колко цивилизована ми се видя обстановката — със салфетки, покривка и с вино, налято в чаши. Това чувство бе чудесно, а още по-чудесно бе, че същата вечер получих съобщение: Роб си е у дома и семейството ми знае, че съм пристигнала благополучно на Фолкландските острови.

Рано на следващата сутрин, пълна с енергия, се изкачих на мачтата и свалих моето импровизирано стъкмяване. Дърводелецът от „Индюранс“ пристигна да ми помага и взе строшените планки за модел на новия комплект, който той обеща да приготви до вечерта.

Следобеда получих уникалната възможност да „говоря“ с Роб по телекса. Никога не бях виждала телекс и като наблюдавах как машината автоматично изписва думите, ми се струваше, че тя, а не Роб отговаря на въпросите ми. Въпреки това беше много приятно; уговорихме се с Роб да се чуем по телефона в понеделник сутринта.

Същата вечер местният морски археолог ме покани на вечеря с негови приятели, между които бяха и членове от екипажа на „Индюранс“ и на снабдителния и изследователски антарктически кораб „Джон Бискоу“, който също беше в пристанището. Хората от острова, изглежда, доста общуваха помежду си, може би поради липсата на телевизия.

В неделя ремонтът на такелажа приключи. Бях смаяна от бързината, с която дърводелецът свърши работата, и бях повече от признателна на екипажа на „Индюранс“ за помощта му. Една местна фирма ми изработи няколко болта за резерв, но общото мнение бе, че мачтата сигурно е вече по-здрава от всякога.

След монтирането на кристалите в радиостанцията можех да чувам Портишед доста ясно на новите честоти.

Следобед заедно с кореспондента на „Дейли експрес“ Джон Смит и децата му отидохме с кола да ми покажат пингвини. Видяхме няколко да се крият в малки дупки сред дюните край морето — усетиха ни и се втурнаха към водата. Спуснахме се да им пресечем пътя, но аз трябваше веднага да се откажа, тъй като коленете ми — почти обездвижени предишните месеци — вече ме боляха.

Разходката по самотния, избръснат от вятъра бряг беше чудесна; улових се, че мисля за Роб и че бих желала да сме заедно тук. Откъснах си няколко пиренови цвята, които исках да закача над щурманската масичка, за да ми напомнят за случая и за моите мисли в момента.

Отново бях на гости на Лес и Пеги; прекарах с тях тиха, спокойна вечер. На следващата сутрин бях готова за тръгване и чаках само разговора с Роб. И той очакваше обаждането ми. При звука на познатия глас всички спомени и тъгата по нашия дом оживяха у мен, а южните ширини сякаш изчезнаха някъде надалеч. Побъбрихме си чудесно, зарадвах се много, като узнах, че „Грейт Бритън II“ е спечелила наградата на състезанието за най-добро действително (некоригирано съобразно състезателния бал — б.р.) време.

След завръщането ми от пощата намерих купища пресни зеленчуци, които ми бе оставил някой любезен островитянин. През цялото време, докато стоях тук, много хора ми носеха храна — всякакви продукти: яйца, зеле, картофи, лук; за мен бяха и най-пресните плодове, донесени на острова — дузина ябълки и портокали. Никога не бях срещала такова внимание.

Друго нещо, което ми направи впечатление, бе колко умели бяха островитяните. Срещнах неколцина, които бяха еднакво сръчни и като дърводелци, и като радиотехници, леководолази и прочее; бяха толкова различни и толкова независими. На острова практически не съществуваха престъпления и единственият грях, както ми съобщиха, бе пиенето. Е, както казах и преди, никой не е безгрешен.

В неделя времето се беше развалило, а сутринта в понеделник вече изглеждаше ужасно. Барометърът бе паднал толкова, колкото и при предишните щормове. Ако идваше депресия, щеше да ми е необходимо достатъчно свободно пространство в морето, нямаше смисъл да отплавам при заплахата да се хвана в капан близо до сушата. Островитяните не бяха склонни да дават прогнози — очевидно често бяха грешили и не искаха да рискуват с прекалено окуражителни новини. Но ако не можех да отплавам, имаше достатъчно полезни неща, които да запълнят времето ми: двама от новите ми приятели-леководолази бяха готови да почистят корпуса на „Крусейдър“ от обрастването. Имах и покана за обяд с губернатора на острова и жена му, а тъй като вече бях решила да изчакам бурята, приех тази чест.

Обядът бе много вкусен, а след това имах много интересен разговор с учените от „Джон Бискоу“. Един от най-важните обекти на техните изследвания било едно малко раче, наречено „крил“, което би могло в бъдеще да се използва за храна и на хората. Те искали да открият кой или какво съществува благодарение на това животинче и какво ще се случи, ако намалеят запасите от него. Какви странни занимания имат някои хора!

Следобед времето още си беше същото; барометърът не бе мръднал, нито пък вятърът се бе променил. С надеждата, че времето ще се реши най-сетне на някаква промяна, се приготвих да отплавам в зори.

Пеги Холидей бе донесла на борда някои полезни вещи, включително и голяма здрава кофа. Бях изгубила или строшила три кофи и като заместител използвах най-големите си контейнери, на които бях сложила въжени дръжки. Контейнерите вършеха работа, но се чупеха твърде лесно и вече ми бяха останали само два-три. Като разбра, че бисквитите ми са силно намалели, тя ми донесе голяма кутия, а заедно с нея и свещи, предпазваща пудра и крем за лице.

Вечерях за последен път със семейство Холидей и тази вечер се прибрах рано на „Крусейдър“ със силното желание да отплавам на сутринта. Малко преди да съмне, будилникът ми иззвъня, а Лес и Пеги пристигнаха да ми помогнат да отдам въжетата.

Когато бях готова за отплаване, още пет-шест от моите фолкландски приятели се струпаха на борда на единствената в Порт Стенли яхта, за да ме придружат до входа на пристанището. Плавахме заедно до вътрешния рейд; след това с възгласи за довиждане ми помахаха и завиха обратно към своя пуст, но посвоему уютен остров, който остави у мен толкова мили спомени.

 

 

„Крусейдър“ насочи носа си към открито море и бързо премина край фара. Бях вдигнала рифован грот, стаксел и малка геноа; в свежия халфвинд развивах хубавата скорост от шест възла. Бях се свързала с „Индюранс“, който бе отплавал предния ден, и попитах какво е времето на север от мен. Свързах се също така и с кораба за наблюдение на ледовете „Брансфийлд“ и получих от него метеорологична прогноза, която включваше и координатите на няколко айсберга южно от мен. Айсберги! Само мисълта за тях ме караше да потрепервам — от „Индюранс“ ми бяха съобщили за айсбергите близо до Хорн. Как се радвах, че плавам на север, все по-далеч от южните ширини.

На втория ден след отплаването от Порт Стенли все още страдах от звездомания.

 

 

След толкова продължителна самота е много лесно да се поласкаеш от всяко внимание — мисля, че говорих прекалено много, прекалено много парадирах и изобщо ми беше приятно, че всички ме смятат за нещо особено. Сега се чувствувам неудобно и ми идват наум думите на Чей: „Никога не се осланяй на собствената си популярност.“ Никой не обича хората, които се големеят, и аз отпъждам мисълта, че ставам като тях. Когато се върна у дома, ще разчитам на Роб, за да съм сигурна, че стъпвам здраво на земята.

На първи април записах:

На палубата е топло: достатъчно топло, за да зарежа щормовото облекло. Само след 250 мили официално ще съм извън южните ширини. Това ще бъде събитие, което трябва да се отпразнува! Трудно е да повярвам, че Австралия, Нова Зеландия и нос Хорн са зад гърба ми. Странно е, но си спомням само срещите със сушата, а големите периоди между тях са забравени — нещо като бели петна в паметта.

Питам се дали съм доволна от тези шест месеца, или щях да съм по-добре с Роб на „Грейт Бритън II“. А може би най-правилно щеше да е да си остана у дома? Но както и да е, прекарах шест месеца в занимание, което обичам, с изключение все пак на трите седмици при подхождането към нос Хорн. Чувствувах се спокойна и щастлива насаме със себе си, без главоболието и лошите сънища, от които страдах на сушата. Дали ще се възобновят, или съм се излекувала напълно? Трябва непременно да намеря някакъв изход от моята необщителност, иначе следващата година ще бъде много досадна. Роб ще ми помогне.

Какъв късмет, че имам Роб! На него дължа това пътешествие — той ми даде душевен покой и винаги е насреща, за да помогне в трудните положения; непрекъснато се обръщам към него за съвет. Търся насмешката му, когато върша глупости, чувам похвалите му, когато се справям добре. Нямам нужда от религия, но определено имам нужда от Роб. С каква радост ще се завърна у дома!

Най-сетне времето заприлича на пролетно. Дните ставаха по-топли и вече можех да изключа отоплителя в кабината, да прибера вълнените дрехи и да ходя с джинси и тениска. Месеци наред се бях навличала и сега с изненада видях ръцете си — винаги са били слабички, а ето ги — стегнати в мускули! И нещо друго ме изненада, този път неприятно. Когато развих рифованата част на грота, открих, че дъното на ветрилото е покрито с мухъл! Мускули и мухъл! Да се чуди човек как някои неща продължават да растат и през зимата.

На втори април се свързах със стария си приятел — Портишед-радио, и дълго говорих с Роб. Той и Чей били заети с новата яхта „Грейт Бритън IV“, която строели за обиколката на Британските острови през юли. Това много ме развълнува, но Роб ми каза да не мисля толкова за предстоящите събития, а да се съсредоточа върху връщането у дома — колкото е възможно по-скоро, защото му е омръзнало да си пере сам ризите!

Вятърът — силен и понякога поривист — беше попътен, преходите бяха отлични и още веднъж пресметнах, че за една седмица съм проплавала почти 1000 мили.

 

 

Възнамерявах да се обадя на „Индюранс“ тази вечер, но небето бе покрито с толкова много светкавици, че не смея да опитам. Обичам гръмотевичните бури на сушата, но тук всичко е съвсем различно.

В Порт Стенли можах да разменя книгите си и сега имам много нови неща за четене вечер, но понякога просто седя до свещта и мечтая за Роб и за нашия дом.

На 11-и, 216-ия ден, вятърът утихна, но шкваловете продължиха — като в пасатната зона. Сутринта намерих на палубата летяща рибка. Беше толкова малка, че я хвърлих във водата, но възнамерявах да изям по-големия й брат, когато кацне на борда.

От Фолкландските острови дотук успявах да правя по 125 мили на денонощие — най-добрата средна скорост в плаването за подобно разстояние. Вече не ми се налагаше да намалявам скоростта заради авторуля или заради мачтата — благодарение на „Сейломат“ и на дърводелеца от „Индюранс“. Със задоволство открих, че от заобикалянето на Хорн досега — без да се броят трите дни и половина на Фолкландските острови — Чичестър водеше пред мен само с един ден. Заобиколих Хорн един ден по-рано от него и ако можех да поддържам средно по 110 мили на денонощие, щях да подобря рекорда му — стига, разбира се, да не се случат непредвидени аварии. По това време всъщност имах допълнителни грижи с главното кормилно перо. Бе се затегнало и управлявах трудно, трябваше да разчитам изцяло на сейломата.

Горките ми ръце страдаха от непривичната работа и кожата ми се белеше, въпреки че слагах ръкавици почти непрекъснато и се мажех с крем всеки ден. Пръстите ми приличаха на малки змийчета, които си сменят кожата, а ноктите ми бяха побелели и изпочупени. Бях прочела, че същото се случило и на Мерилин Бейли, която се носела от теченията 118 дни заедно с мъжа си в спасителен сал. Очевидно това е някакво кожно заболяване, причинено от постоянното мокрене с морска вода.

 

 

През трите дни до 17 април денонощните ми преходи бяха слаби; това намали средния преход значително и загубих цял ден в състезанието с Чичестър. Вятърът бе стихнал напълно — сигурно бях навлязла в зоната на затишия, известна и като зона на променливите ветрове. Опитвах се да не се тревожа напразно и запълвах времето си с чистене на корабчето си. Измих стените и тавана на кабината и изстъргах плътната зелена ивица водорасли по водолинията. За да го направя, трябваше да се надвесвам през борда и да вися само на пръстите на краката — но никога не започвах, преди да проверя два пъти осигурителния колан! Вечерта заваля дъжд, който барабанеше по гладкото и блестящо като стъкло море. От запад по водната повърхност и ветрилата се отразяваше фойерверк от алено и златно. „Всъщност — записах в дневника си — кой бърза? Радвай се на спокойствието; то няма да трае вечно.“

През следващите няколко дни продължих с пролетното почистване, когато с голямо безпокойство открих, че съм нападната от малки домашни мухи, които се размножаваха с голяма бързина. Нямах флайтокс и не знаех как да се отърва от тях. Опитах се да им предложа пир със светло сухо шери с надеждата, че ще се отровят или ще се издавят; оказа се, че само съм ги стимулирала, тъй като продължиха да се размножават. (Светлото шери определено е сексуален стимулант.)

В една от паузите между „домашните“ работи се обадих на Джулиет във Виена и с радост научих, че се кани да ражда австрийче през октомври. Тя и съпругът й Хайни щяха да дойдат в Дартмът за моето пристигане, което според Роб щеше да е на седми юни. Полудях от радост, като разбрах, че и родителите ми ще бъдат там. Те щяха да прекарат четиримесечен отпуск в Европа. „Мечтите започват да се сбъдват!“ — записах в дневника си.

На 25-и сутринта излязох на палубата и зяпнах в почуда при вида на някакъв кораб на около две мили, който вървеше на насрещен курс. Бързо слязох да се облека, като го наблюдавах от кокпита. На около една миля от мен корабът промени курса си и мина на около половин миля зад кърмата ми. Името му беше „Герания“, но не успях да видя от кое пристанище е; това беше първият кораб, който срещнах от Австралия насам.

 

 

Докато тази сутрин седях на носа и чаках да дойде време за обедните наблюдения, гледах как „Крусейдър“ се плъзга по водата и се възхищавах на силата, която я движеше. Ветрилата й се пълнеха от нежния бриз и, изглежда, бяха в най-доброто си положение, при което тласкаха яхтата с максималните й възможности. Добре че нямам научно мислене, то би разрушило това, което сега за мен е чиста магия. Днес не мога да се тревожа за нищо. Имам чудесно съчетание от слънце, блестящо синьо море и достатъчен бриз, който ме спасява от горещината. Един ден за вършене на приятни неща като излъскване на бронза по компаса, щурвала, секстанта и хронометъра; какъв чуден цвят има бронзът.

Това е ден, в който можеш да усетиш радостта, че живееш. Няма значение, че още утре мога да изпадна в ярост, от внезапно безветрие. Днешният ден ще се запечата неизличимо в съзнанието ми като кулминация в деветмесечното ми плаване. Скоро ще се върна към моя истински или нормален начин на живот, но спокойствието и хармонията на това уединение ще останат в съзнанието ми и без съмнение ще навлязат по неведоми пътища и в реалния ми живот. Сега вече знам, че мога да съм щастлива и без съблазните на обществото, което е и добре, и не е. Не виждам никакъв смисъл в отшелничеството, затова ще бъде правилно да приема хората каквито са и да живея с тях. Това не е страшно, ако човек запази ценностите и етиката си. А чрез подобни интерлюдии, далеч от останалия свят, винаги ще имам изпитан начин да се възстановявам.

Една сутрин на палубата се „приземи“ малкият брат на моята летяща рибка, не по-дълъг от три четвърти инча. Доста високо е излетяло приятелчето.

На 30 април, 235-ия ден, се плъзнах през екватора обратно в северното полукълбо, без дори да го забележа. Пасатите се появиха и духаха силно до първи май, когато за мое разочарование отново изчезнаха. Следващите няколко дни се влачех с два възла скорост и с обичайното припляскване на ветрилата и потракването на блоковете. Към този шум се прибави и силното цвъртене на две малки птички, които се караха за нещо. За мен това бе необичаен шум, тъй като птиците от южните ширини бяха мълчаливи.

 

 

Как бързо могат да се променят условията! Вземам си обратно всички лоши думи по адрес на петромаксовия фенер. Миналата нощ в дъжда и пръските той бе отлична щормова светлина и не угасна дори при седем бала вятър.

Но това бе миналата нощ: сега отново съм в затишие. Изморена съм от тези изнервящи ветрове — една минута буря, следващата — затишие. Омръзнали са ми и всичките смени на ветрилата, до гуша ми е дошло от постоянните психични усилия, които полагам да стана и да се заема с тях, за да осигуря движение на своята яхта. В момента смятам, че съм плавала достатъчно — седем месеца като че ли са таванът, който мога да постигна. Но не мога да се откажа, освен ако не се примиря с мисълта да си остана постоянен пленник на Северния Атлантик. Радиостанцията и акумулаторите ми са в добро състояние, затова често се свързвам, особено с Роб. Ще го видя, преди да стигна в Англия, тъй като той ще дойде до Азорите с екипа на вестниците и телевизията. Изпитвам смесени чувства пред тази среща, защото Роб не бива да се качва на борда и ще трябва да остане на метър разстояние. Въпреки всичко с нетърпение я очаквам, тя ме стимулира към повече усилия; казват, че всяка миля в този район се брои за три.

Тази вечер се уверих, че съм стигнала до зоната на променливите ветрове, и доста се измъчих — яростни шквалове с часове, гръмотевични бури и проливен дъжд в една от най-тъмните нощи, които съм виждала. На разсъмване вятърът стихна напълно, а след четири часа отново се появи от североизток. Това беше знак, че съм отминала зоната на променливите ветрове. Бях много учудена, че съм се измъкнала толкова бързо, за момент дори не можех да повярвам, но североизточните пасати определено се появиха и нямаха намерение да си отиват.

Следващите две седмици до 15 май се радвах на великолепно плаване. Дните бяха някак си еднакви: същата сила и посока на вятъра, същото слънце и пръски и непрестанното движение на „Крусейдър“ по курса на север.

Зарадвах се, когато един ден на здрачаване делфините отново се появиха. Видях ги как идват по траверса от далечината: бяха стотици, препускаха с пълна скорост към мен, изскачаха от вълните на невероятна височина; извиваха се във въздуха и падаха във водата с мощни плясъци. Когато наближиха яхтата, те завиха и забавиха скорост, за да са в крак с моите скромни шест възла; тъчаха напред-назад през вълната на носа, а сивите им тела бяха гладки и заоблени. Изправена на носа, наблюдавах два, които плуваха успоредно — носовете и опашките им се извиваха в такъв синхрон, та чак ми се стори, че виждам двоен образ. Бях чела, че Чичестър понякога ги изплашвал с рязко движение или шум, но тези приятели не бяха така плахи. Махах с ръце за поздрав и крещях с цяло гърло, но това, изглежда, ги въодушевяваше и предизвикваше още по-голямата им игривост. Скоро след това напуснах палубата, за да избягам от горещината, но още дълго ги чувах как лудуват около яхтата.

Малко преди стъмване отидох да проверя авторуля и открих, че перото се е строшило на две. Счупването беше в дебелата му част, очевидно в резултат на силен удар, доста по-силен, помислих си, отколкото може да се очаква от делфин. Монтирах резервното перо и се изправих пред истинска опасност, защото, ако и това се счупеше, нямах нито резервно, нито пък имах главно управление. По това време щурвалът така се беше затегнал, че бе практически неизползваем.

При последната ни връзка с Роб той бе предложил, ако изгубим радиоконтакт, да се отправя към Понта Делгада на Азорите, където щеше да ме чака. Това предложение се оказа много разумно, тъй като при следващото ми обаждане открих, че предавателят е излязъл от строя. Вече се бях насочила към Понта Делгада, но въпреки всичко се чувствувах доста неспокойна и изплашена, че няма да имам радиовръзка в такъв решителен момент. Искаше ми се да му съобщя, че развивам далеч по-добри скорости, отколкото съобщените преди пет дни, но може би беше преждевременно да предавам своето ЕТА, тъй като до Азорите оставаха още 700 мили.

За да не мисля за руля, радиото и възможните катастрофи, още веднъж почистих яхтата. Този път проверих и оставащите ми провизии. В крайна сметка стана ясно, че имам най-малко за още една година — толкова щедър е бил Филип.

След двуседмично мързелуване лебедките на десния борд се бяха затегнали. Докато бях в пасатите, карах все на десен халс и те не влязоха в употреба. Разглобих всички, с изключение на една, чийто винт бе ръждясал и не можех да го отвия. Побеснях. Трябваше да я разглобя, иначе лебедката беше безполезна, затова се опитах да удълбоча канала на винта със секач. Но и след това винтът не мръдна, а когато трябваше най-сетне да призная поражението си, той изглеждаше вече сериозно повреден. Отчаяна се взирах в минаващия на половин миля кораб и се чудех какво ли биха направили в случая умните мъжаги на борда му. Опитах се да извадя барабана на лебедката, без да отвивам винта, и за моя изненада успях. „Е, това е наистина добре конструирана част от екипировката“ — помислих си. Почистих я, монтирах я отново и тя заработи свободно. Дори простих на екипажа на кораба за надменното му отношение.

Към 15 май вече бях загубила пасатите.

 

 

Вятърът сега духа слабо от Сао Мигел — мястото, закъдето плавам. Мога да разчитам на добър преход, ако остана на единия халс, но той ще ме отведе или много на изток, или на север, но не и до острова. Отново съм на корабните пътища и съм изморена от липсата на сън. Сънищата ми — винаги много ярки — сега са определено вдъхновяващи; и всеки път, като се будя, мисля за прекъснатия сън. Повечето от тях се отнасят до плаването; всяка нощ няколко пъти засядам на брега, а снощи се счупи авторулят и с ужас видях как всичките му парчета изчезват в килватерната следа. Събудих се веднага и изтичах на кърмата да се убедя, че е било само сън!

Всяка нощ слушам предаванията на Портишед-радио и на 15-и бях възнаградена със съобщение: „До шкипера на «Експрес Крусейдър» — четеше операторът. — Ако е удобно, среща край Понта Делгада, 37°30’ север, 25°40’ запад. Ще поддържаме вахта на УКВ и на 2182 от 20 до 25 май. Подпис: Роб.“ О, само да работеше предавателят ми, можех да му съобщя, че ще бъда там!

Следващите десет дни ми донесоха най-големите разочарования в целия ми живот:

 

 

Сега, когато искам да плавам колкото се може по-бързо, времето е влудяващо променливо. Вятърът е слаб и поривист, а за мен е и напълно насрещен. Преходите през последните три дни са по-малки от 80 мили. Сутринта бях пет часа в затишие и се надявах, че вятърът ще дойде от запад, но късметът ми не проработи.

О, тези Конски ширини^[1]! Моите бедни шахматни коне подрънкват на дъното на кутията си. Може би все пак нещо ще се случи. Из въздуха витае усещането за северните ширини, днес ми беше студено в работния костюм. А вчера лежах под слънцето съвсем гола. От обедните наблюдения — 560 мили от Сао Мигел.

В дневника ми от 22-ри в 17 часа е записано:

Ако времето не се промени скоро, ще се побъркам; какъвто и да е вятърът, той е все насрещен. Никога не съм се чувствувала така отчаяна и разочарована. До срещата остават само 60 мили, но те ще са най-дългите 60 мили в цялото плаване.

Отново суша — това е остров Санта Мария от Азорите. Каква борба беше — а изглежда, че още ще продължи — да проплавам оставащите до срещата мили. Все пак вече няма смисъл да бързам, тъй като скоро ще се стъмни, а срещата няма да се състои, преди да съмне.

Изплашена, чух шум от приближаващ кораб — много силен и много близо. Минаха няколко секунди и от омарата се появи стар военноморски самолет, който летеше доста бавно на няколкостотин фута над водата. Той премина точно над главата ми. Доста озадачена, записах в дневника си: „Колко ниско летеше този самолет; надявам се, че не е бил повреден.“

Надвечер на 23-и вече можех да видя размитите очертания на Сао Мигел, а вятърът бе достатъчно благосклонен да ме остави да плавам натам по най-краткия курс. Пристигнах до входа на пристанището към девет часа вечерта. Беше вече тъмно, затова останах да прекарам нощта на дрейф.

В полунощ излязох, на палубата за проверка и видях наблизо лодка, която се приближаваше към мен. Тъкмо се втурнах надолу, за да запаля двигателя и да бягам от пътя й, когато чух вик. Можех да позная този глас където и да е! След това ме освети прожектор и можах да видя хора, тичащи по палубата на лодката. После чух загрижен вик: „Махнете тази проклета светлина от очите й!“ Да, това наистина беше Роб!