Нейъми Джеймс
Насаме с морето (16)

XVI. Край на плаването!

В района между мен и нос Лизард корабоплаването беше доста оживено, а тъй като не исках да будувам цяла нощ и да наблюдавам, снех ветрилата и останах на място. Почувствувах се изморена и заспах за два часа. След събуждането си се забавлявах с броенето на корабите, които минаваха край мен, и с отгатване на товара им. Когато отново се почувствувах одрямала, отворих люковете, легнах си и спах непробудно до края на нощта.

В 6,30 часа сутринта вдигнах ветрилата и се насочих към брега. Вятърът беше много слаб, а и отливното течение беше срещу мен, затова скоростта ми беше невъобразимо малка. В 10,30 часа, докато се опитвах неуспешно да се свържа с Роб у дома, ми се обади Лендс енд-радио и ми съобщи, че към мен се приближава миночистачът „Уолкъртън“ с Роб на борда си. Едва бях оставила слушалката, когато за моя изненада видях „Уолкъртън“ само на 50 ярда от мен! Капитанът на миночистача лейтенант Алън Ейдеър чул по радиото за повредата на траулера и отплавал веднага от Дартмът, като по пътя си взел Роб. Бях трогната, когато чух по високоговорителите на кораба звуците на „Земя на надеждата и славата“, придружени от приветствени викове и ръкомахане. Роб беше на мостика, имаше доста смешна физиономия, а аз трябваше да сляза долу и да си издухам носа.

Когато се появих отново, от кораба спускаха лодка и скоро Роб, фотографите на „Дейли експрес“, репортери и телевизионният екип бяха до мен. Роб ми се видя доста комичен в полунадута спасителна риза — военноморските правила изискват всички, които плават в гумени лодки, да носят спасителни ризи. Опитахме се да си говорим, но думите ни бяха удавени от рева на вертолет, който увисна над нас, за да ми спусне пакет от 771-ва въздушна ескадрила в Кълдроуз. Подаръкът на ескадрилата беше един щит, опакован в торбичка за повръщане при прилошаване в самолет — оцених високо и двете части на подаръка. След това капитанът на „Уолкъртън“ ми изпрати като подарък герба на кораба заедно с кутия пресен хляб и яйца. Жестът беше изключително мил, много ме зарадва прясната храна.

Малко след 11,30 часа към нас се присъедини траулерът „Патфайндър“ — Роб и журналистите се прехвърлиха на него. „Уолкъртън“ се приготви да отплава, екипажът му започна да изстрелва ракети, а капитанът обеща да ме ескортира до Дартмът на осми.

Към обяд вълнението от тази част на посрещането свърши. Вятърът беше много слаб и точно по кърмата, затова вдигнах най-леката геноа и се оставих приливът да ме отнесе бавно покрай Лизард, докато вляза във Фалмътския залив; „Патфайндър“ беше наблизо и с Роб говорехме по УКВ-то, той пое навигацията.

При преминаването край Лизард получих съобщения с поздравленията на бреговата охрана и фаропазачите. Благодарих им развълнувана, спомняйки си, че никога през целия си предишен живот не съм била по-щастлива от момента, в който видях светлините на фара Лизард.

Чувствувах се приятно изморена, но много щастлива, докато плавах покрай брега. Нищо лошо вече не можеше да се случи, тъй като Роб щеше да носи вахтата през нощта и да ме предупреди за приближаващи кораби. Нямах абсолютно никакви грижи. Бих предпочела, разбира се, той да е на борда, но бях решила да се съобразявам с правилата на самотното ветроходство, макар да изглеждаха глупави за този последен етап. Всъщност не съществуват и точни правила; приема се, че човек си налага своя собствена дисциплина. Теглене на влекало и приемане на хора на борда например се смятат за неприемливи действия при самотното плаване. И използването на двигател, разбира се, освен за маневри.

Точно по обяд „Патфайндър“ беше малко наветрено и усетих примамливата миризма на сготвено ядене, която идваше от камбуза на кораба. Някой на борда сигурно се е досетил как ми влияе тя, защото самият капитан дойде с надувна лодка с чиния вкусно телешко печено, сготвено от самия него.

Плавах докъм полунощ, след това привързах кормилото и останах на дрейф на десетина мили от Плимът. Имахме само около 60 мили до финалната линия и ден и половина, за които да ги проплаваме, затова при наличието на моя верен вахтен можех да спя през цялата нощ.

„Патфайндър“ ме остави за няколко часа сутринта, за да откара на брега телевизионния екип, и аз прекарах времето в шкурене на шахматните фигури и в слушане на местното радио. Когато корабът се върна, вдигнах ветрилата и поехме. Имаше силна омара и бреговата линия можеше да се различи едва от две мили разстояние. „Крусейдър“ плаваше красиво покрай брега и аз бях много горда с нея. Седях на покрива на кабината в непромокаемите си дрехи и се смеех на опитите на Роб да ни фотографира от заливания нос на траулера.

Роб все още продължаваше да снима, когато капитанът го извика на мостика. Той се скри за момент, след това се появи отново и извика: „Искаш ли да откриеш саутхемптънската изложба на лодки и яхти?“

Изненадана, аз отговорих, че ще ми бъде приятно, а той влезе вътре да предаде отговора ми на организаторите. Колко странно, си мислех и се опитвах да си представя какъв ще бъде животът ми оттук нататък. Как ли ще се чувствувам, заобиколена отново от хора? Как ще разговарям и ще обяснявам защо съм извършила плаването? Една мисъл ми дойде като спасение — бях стигнала до нея отдавна, за да преодолея стеснителността си и страха от разговорите с хората. Бях си внушила, че няма разлика дали ме наблюдават стотици хора или само един човек, след като всеки има само чифт очи и чифт уши и е човешко същество като мен самата. Всеки беше сам със себе си, както и аз.

Нищо не беше се променило. Роб бе отсреща, отвъд водата, изглеждаше и се държеше както винаги; макар че никога не съм се съмнявала, все пак беше чудесно, че отново възвърнахме старите си отношения, без смущение и стеснителност помежду ни.

Тази нощ се закотвихме под девънските хълмове, на няколко мили югозападно от Дартмът. Сутринта времето беше тихо и ясно; вдигнах за последен път ветрилата и се насочих към Дартмът. Забелязах приближаваща се лодка, а когато дойде съвсем близо, видях едно познато лице на носа. Александра! Беше дошла да ме посрещне с цяла тумба приятели, смяхме се, крещяхме си поздрави; след това изведнъж си помислих, че е важно да изглеждам представителна, и се спуснах долу да си измия косата. Когато с мокра коса отново излязох на палубата, към мен се приближаваха още половин дузина лодки. Роб се обади да ми каже, че трябва да завием през кърма, за да влезем във входа на пристанището. Часът беше осем сутринта, а трябваше да пресека линията в девет и четвърт. Вятърът беше слаб, оставаха ни още седем мили и аз започвах да се тревожа дали ще успеем. От реката продължаваха да прииждат още и още лодки и аз ги гледах с изненада, докато отчаяно се мъчех да изсуша косата си на слабото слънце. След половин час бях напълно обкръжена от лодките.

Най-накрая се появи „Уолкъртън“ и ме ескортира към устието на реката. Главата ми се замая да се обръщам на всички посоки. Махах с ръка на хората в лодките около мен, но не виждах лицата им. Една от лодките дойде съвсем близо и аз поздравих хората в нея, без да ги позная. След това чух сякаш агонизиращ вик и замръзнах в недоумение. Това беше гласът на мама! Тогава видях, че и двамата ми родители бяха в лодката, заедно с Джулиет и Хайни. Смеехме се, викахме, но беше невъзможно да се чуем в шума на сирените и свирките на множеството лодки. Роб ми сигнализира, че отново трябва да променя курса, за да избягна прилива, и за момент се съсредоточих върху насочването на яхтата в правилната посока. Бяхме съвсем близо до входа, над нас висеше вертолет, който добавяше своя рев към невъобразимия шум. Роб ми извика, че наближавам финалната линия, но не можах да видя нищо, освен морето от лодки и приветствуващи ме хора. Огледах се отново за Роб и видях вдигнатата му ръка да сочи към финалното оръдие. То гръмна, сърцето ми подскочи и аз изкрещях едно екзалтирано „Ура!“, към което се присъединиха хиляди приветствени викове и сирени от заобикалящите ме лодки. Кой знае как през шума до мен долетя гласът на Роб: „Свали ветрилата!“ Със залитане отидох до мачтата и освободих фаловете на грота и геноата, които паднаха на палубата. Затворих за миг очи и се обърнах. След няколко секунди бях в прегръдките на Роб.

Използувани ветрила:

Гр — грот; ЛГ — лека геноа; 1, 2, 3, 4 — стаксели; ЩС — щормови стаксел

Взети, но неизползувани ветрила:

2 резервни грота; 2 генои за попътни ветрове

1 — склад за газ; 2 — щурвал; 3 — шкаф за кранци; 4 — спасителен сал; 5 — шкаф за въжета; 6 — спомагателен дизел; 7 — пакет за напускане на кораб; 8 — пиротехника и секстант; 9 — седалка; 10 — щурманска масичка; 11 — радиотелефон; 12 — трюмна помпа; 13 — отоплител; 14 — маса; 15 — резервни гротове; 16 — храна, дрехи; 17 — работилница, инструменти; 18 — резервни части; 19 — тоалетна; 20 — ветрила; 21 — вода; 22 — храна; 23 — койка; 24 — камбуз; 25 — карти; най-голяма дължина — 53 фута; ширина — 13 фута; газене — 7 фута и 6 инча; дължина по водолинията — 38 фута и 9 инча; водоизместване — 15 тона; ветрилна площ — 1500 кв.фута

Строител: Fyler Boat Co., Southern Ocean Shipyard (1968)

С предприемането на това плаване аз рискувах да загубя един живот, който най-сетне бе започнал да става смислен; с успешното му осъществяване изживях втори живот, по-различен и по-цялостен, който имаше малко общи неща с живота ми отпреди. Чувствувам, че съм все същата, но знам, че всичките тези часове и дни на плаването обогатиха неимоверно живота ми.