Нейъми Джеймс
Насаме с морето (10)

X. В Ревящите четиридесетградусови ширини

Когато напуснах пристанището, вятърът вече духаше силно. Облякох непромокаемите дрехи, вдигнах стаксел номер две и рифовах грота. Бях заета с настройката на ветрилата, когато изведнъж се сетих, че не съм погледнала от коя страна на входния буй трябва да мина. Втурнах се в кабината и погледнах картата; за мой ужас видях, че минавам откъм опасната страна. Сърцето ми отиде в петите, докато чаках скалите да разпорят дъното на „Крусейдър“, но, изглежда, имаше достатъчно дълбока вода и яхтата гладко се плъзгаше по накъдрената повърхност на залива. За остров Робен обаче знаех със сигурност от коя страна да мина — по-късата, което ми спести около пет мили.

Легнах на курс да заобиколя Сий пойнт и започнах да се движа с добра скорост. Но силният вятър, който хванах веднага след излизането от пристанището, започна да стихва и на около миля в открито море направо изчезна. Към три часа следобед бях вече в пълно безветрие; предстоеше ми да преживея двете най-досадни и изтощителни денонощия в цялото плаване. Вятърът ту се появяваше, ту изчезваше по най-отвратителен начин; изминавах няколко мили, след това губех вятъра и течението ме отнасяше обратно. Това място бе известно с бурите си, а за мен не отпускаше и два постоянни бала! Мислех си, че планината Тейбъл никога няма да се скрие от погледа ми. Двадесет часа след като излязох от пристанището, бях само на двайсет мили западно от бреговите фарове, заобиколена от светлините на множество кораби. Изпих безброй чаши какао и слушах касетите си. Беше почти невъзможно да се спи в такава близост до сушата и с толкова малко вятър, който по всякакъв начин се опитваше да ме запокити върху скалите.

Включих УКВ-то си и за моя изненада чух Кейптаун-радио да ме вика. Имах съобщение, че очаквали „Кондор“ в Окланд в четвъртък, а „Грейт Бритън II“ — на следващия ден. Бих предпочела да ги съобщят в обратния ред, но въпреки това новината беше чудесна. Тя означаваше, че скоро отново ще мога да говоря с Роб. Как ли ще се смае!

Бях изненадана колко лесно възвърнах рутината си: скоро се чувствувах тъй, сякаш никога не съм се отбивала в Кейптаун. Както винаги с нетърпение бързах да се отдалеча от сушата, но при тези безнадеждни ветрове преходът ми беше нулев и просто се изтощавах с ненужни смени на ветрилата. Къде бяха прословутите щормове?

Когато вятърът най-сетне се появи, той моментално строши едно от новите кормилни пера на авторулевото устройство. Не можех да повярвам на очите си, толкова се разстроих, че можех да се разрева. Как може перото да се счупи толкова лесно? В края на краищата вятърът не беше толкова силен. За момент си помислих да се върна в Кейптаун, но после разсъдих, че връщането ще означава осем-деветдневно забавяне. А то би могло да ми струва доброто време край Хорн, където вместо късното лято щеше да ме очаква вече есен, а бог ми е свидетел — и така бях закъсняла. Не можех да се бавя повече и реших твърдо да продължа. Имах още две резервни кормилни пера плюс едно старо, което бях скъсила. Реших да рискувам и се надявах, че каквито и странни фактори да са допринесли за счупването (удар във вълна при неподходящ ъгъл, скрита пукнатина в метала), те няма да се повторят отново. Реших също така да телеграфирам на „Сейломат“ в Швеция да ги попитам дали ще могат да изпратят още едно перо, което да получа при следващата среща край Тасмания. Освен това имах и счупеното перо за ремонт. После проклетият фал отново се оплете и накрая след всичко бях така изморена, че нямах сили дори да си сваля ботушите, преди да легна.

По-късно на 25-и добавих в дневника си:

Препрочетох отново всичките писма и дневника на Роб за трети път. Писмата ми дават много кураж и ако някога се почувствувам безсилна, просто ще ги прочета пак! Изглежда, доста хора са окачили карти на света по стените си и маркират моя път, така че заради тях трябва да вървя напред. Сега ще изпия чаша какао и ще си лягам — часът е 8,30 вечерта; нагласих будилника за полунощ, за да се обадя на Роб. Правя си сметка, че ако това перо изтрае седмица и нещо и останалите — приблизително толкова, и после ако мога да ги ремонтирам с новите си запаси болтове, би трябвало да ми стигнат до срещата в Тасмания, особено ако и самата аз управлявам при лошо време. Само да не бях толкова нервна. Предполагам, че се дължи на мисълта за Ревящите четиридесет.

След три дни още не бях много далеч от Кейптаун, но поне бях отминала Агуляшовата плитчина, която е причинила на Чей толкова ужасни преживявания при първия му опит да обиколи сам света. Той бил с малка яхта (с двоен кил), напълно неподходяща за плаването, и когато преминавал през Агуляшовата плитчина, яхтата му била събаряна на борд единайсет пъти. Нямал друг избор, освен да се откаже, а това несъмнено е било страхотно разочарование. Дори и при втория си опит, вече с „Бритиш стийл“, той бил нападнат от щормове и шквалове точно на това място, което се отнасяше към мен така мило. Нямах основание да се оплаквам.

Следващата сутрин, на 26 ноември, в дневника ми е записано:

Говорих с Роб! Включих радиото малко преди полунощ (според уговорката) и Кейптаун-радио вече ме викаше. Свързаха ме веднага и ето го — моя мил и обичен Роб! Гласът му звучеше малко приглушено, сякаш говореше от раковина, но беше доста силен.

Етапът до Окланд бил фантастичен, по-бърз, отколкото се надявал. Не бил получил писмата ми още, но ги очаквал всеки ден. Умирал да чуе подробностите, но, разбира се, за мен бе по-интересно той да говори!

Бъбрихме 27 минути. Беше чудесно, че се чухме. Преди пристигането в Нова Зеландия целият му екипаж се занимавал със съчиняването на анекдоти как на кея ще го чакат разгневените ми роднини с ловни пушки в ръце; беше доста притеснен от срещата си с тях. Каза ми също, че откакто са отплавали от Англия, досега са имали само един щорм! Невероятно! Това ме кара да се чувствувам неизмеримо по-добре.

След разговора с Роб пътят до дома изглеждаше вече много по-кратък. Бях на около 7000 мили от него, но той щеше да остане в Окланд един месец и мислех, че за това време ще съкратя разстоянието с около 3500 мили. Нещо повече, аз нямаше да се отбивам в Окланд, което щеше да ми даде възможност да прибавя още 500 мили. От друга страна, щях да изгубя предимството си в южните ширини, защото моят курс щеше да е по̀ на север и по-дълъг от курса, който следват състезателните яхти. Роб още веднъж ме предупреди по радиото за опасността от съкращаването на разстоянията, като се плава по на юг, близо до големия кръг (ортодромията). Каза ми, че по този маршрут било прекалено студено, изисквало се много тежка работа и изобщо било опасно за самотен ветроходец. Най-голямата опасност бяха ледът и айсбергите. На състезателните яхти те могат да бъдат забелязани, тъй като екипажите са големи, но за сам човек опасността е огромна. Макар че исках да заобиколя Хорн колкото се може по-скоро, щеше да е опасно да си усложнявам пътя с айсберги — при положение, че бих издържала температурите под нулата и обледенената, покрита със сняг палуба. Разликата между моя предполагаем маршрут и пътя на мнозинството състезателни яхти от Кейптаун до Хорн (включително и отклонението им до Окланд) бе над 2000 мили, но нищо не можеше да се направи — трябваше да се придържам към моя по-дълъг маршрут и да се надявам, че няма да има айсберги по на север от 48° — средната им лятна граница. Никога не бях виждала айсберг, но и не горях от желание да видя!

Пет дни, откакто съм отплавала от Кейптаун, а вятърът е все още променлив. Легнала съм на курс югоизток, към най-южната точка на планирания ми маршрут, където се надявам да намеря по-постоянни ветрове.

Управлявах яхтата няколко часа снощи и отново тази сутрин, но докато скоростта е в пределите на шест възла, предполагам, че авторулевото устройство ще издържи. Мразя да управлявам ръчно и сега знам, че това е една от основните причини за безпокойството ми. Перспективата да се наложи да управлявам по девет-десет часа на денонощие е ужасяваща и безкрайно отегчителна.

Ту управлявам, ту спирам — цял ден, а междувременно чета лоцията на Антарктида. Колко интересна книга! Не само дава информация за местното лошо време, което трябва да очакваш, но има писано много и за птици, риби, водорасли и т.н. Освен това по психологични причини изрових отново книгите на Робин Нокс-Джонстън и на Чичестър и сега чета какво са написали за тази част на океана. Намирам, че е от полза да чета за техните неприятности. „Крусейдър“ се клати доста тежко; чашата ми с шери се изля направо на пода, та се наложи да си сипвам още.

В 11,30 вечерта записах:

В осем вечерта вятърът достигна щормова сила и оттогава съм или на щурвала, или сменям ветрила. В един момент, като отивах на носа да вдигна щормовия стаксел, яхтата изведнъж зави през кърма и докато хвана отново щурвала, за да я върна обратно на курса, тя така беше качила към вятъра, че не щеше да се подчинява изобщо. Вятърът вече виеше и бях сигурна, че нещо ще се строши. Завъртях щурвала на борд, откачих авторулевото устройство и се втурнах напред да свалям грота. Когато ветрилото слезе наполовина, то се уви около мачтата и се залепи като с лепило. Прибягах до кокпита и завъртях щурвала в обратна посока, за да направя отново завой през кърма и да освободя грота от мачтата. Трикът успя; свалих грота бързо и го привързах към гика. Не исках да остана на дрейф без нито едно ветрило, тъй като вълните бяха вече много големи, затова вдигнах щормовия стаксел (с размери на голяма покривка за маса) и отново се спуснах по вятъра. Какво изпълнение!

Следващия следобед записах:

Най-сетне вятърът стихва. В 23,00 часа миналата нощ барометърът започна да се качва от 1008 милибара и тази сутрин достигна 1023. Воят на вятъра продължи цялата нощ и не можах да спя до около 05,00 часа, макар че на няколко пъти задрямвах. Изпитах огромно облекчение, когато разбрах, че не е необходимо да управлявам по време на щорм; със силно натегнат шкот на щормовия стаксел „Крусейдър“ чудесно бягаше по курса си пред вятъра без помощта на сейломата. Рано тази сутрин си приготвих голяма закуска от пържени картофи, яйца и макар че се чувствувах малко неразположена, навярно от умора — изядох я и си легнах. Преди два часа вятърът и морето започнаха да се успокояват. През нощта трябваше да пресека 40-ия паралел, но при този фордевинд, който ме тласкаше на север, вероятно съм отново някъде около 39-ия.

Неочаквано студено е. Преоблякох се в полярния костюм с долна фланела, гащеризон, чорапи и подплатени с вълна пантофи. Чувствувам се много удобно. Навън е съвсем мрачно. Сиво развълнувано море, сиво небе и по някой странствуващ албатрос, реещ се между вълните.

Бях много озадачена предния ден, когато забелязах, че барометърът се е качил с още три милибара. По-късно открих причината: чуках го с главата си. Той бе окачен над вратата към салона и си мислех, че е на безопасно място, но навярно съм по-висока, отколкото съм предполагала.

Всеки път, като погледна към салона, ми се изпречва голямата снежнобяла коледна торта с марципанови фигури, която ми дадоха от вестник „Аргъс“ в Кейптаун. Чудя се какво да я правя: твърде голяма е, за да влезе в някой шкаф, прекалено хубава е, за да я изхвърля, но ако не я преместя, ще свърши в сантините. Отгоре е украсена с голяма джинджифилова къща, която ми напомня книжките с картинки от детството ми. Мисля за Коледа да си отрежа едно парче заедно с къщата, а останалото да пожертвувам. Във всеки случай за птиците ще бъде угощение.

Два дни поради облачното небе не можах да снема нито едно слънце, но всъщност това не беше важно. Наоколо нямаше нищо, в което да се блъсна. Сега, след като знаех, че наблизо няма острови и кораби, спрях да се опасявам от непредвидени срещи.

На другата сутрин след закуска реших все пак да се опитам да снема слънцето. Измерването на височината на слънцето от яхта в тежко вълнение е доста забавна гледка. Не само трябва да държиш секстанта с две ръце, да пазиш огледалата му от пръските, същевременно да се държиш здраво, но трябва още и да разбереш дали хоризонтът е хоризонт, дали не се взираш в някоя вълна на двайсетина ярда. Когато гледаш през окуляра, е изключително трудно да си изясниш това, особено като се има предвид, че разполагаш с около секунда, за да вземеш решение. Цялата работа се усложнява от необходимостта да записваш показанията на къс хартия в силния вятър, да стискаш молива в зъбите си, да държиш хронометъра и да засичаш времето по него! Снех пет височини и се почувствувах доста доволна от себе си.

След това сложих местата на картата и за мое разочарование стана ясно, че денонощните ми преходи далеч не са били толкова добри, колкото си мислех. Сигурно течението още работеше срещу мен. С досада открих, че съм се отклонила на север. Това отчасти можеше да се очаква, но не съм допускала, че ще бъда чак на 38°51’. За късмет вятърът беше отслабнал и се беше стабилизирал, така че можех да поддържам лесно курса си на югоизток. Скоростта беше добра, но твърде голяма за авторулевото устройство. За да не се повреди, го откачих и се настаних зад щурвала. Бях се приготвила да управлявам през останалата част на деня, но забелязах, че „Крусейдър“ се справя много добре и сама. Бях забравила, че това е най-добрата й балансировка: с рифован грот, работна геноа и малък стаксел. Целия ден тя с удоволствие атакуваше високите вълни със скорост седем възла, от време на време биваше отхвърляна от някоя по-голяма вълна, но винаги се връщаше на курса сама; не пипнах щурвала нито веднъж. Това бе много окуражително, тъй като означаваше, че дори авторулевото устройство да се строшеше, щях да имам почивки при управлението на яхтата.

Времето беше почти такова, каквото очаквах: внезапни щормове, продължаващи по няколко дни, а след това затишие, което оставяше „Крусейдър“ да се мъчи като умираща птица в мазните мъртви вълни. Роб ми бе дал няколко добри урока за времето в този район и аз знаех, че в момента то се определяше от депресии, които се движеха успоредно на курса ми, южно от мен. Тези депресии следват добре познат път от запад, преминават с рев огромните пусти пространства над океана, без да има късче земя, която да им се изпречи. Този безкраен циркулиращ поток от силни ветрове и промените в посоката им създават феноменални чудати вълни — така наречените „сиви бради“, както са им казвали моряците от старите ветроходи. Не смеех дори да си помисля за описанията им в техните разкази. В чудесната си книги „По пътя на клиперите“ Франсис Чичестър описва случки със старите клипери, от които може да ти настръхне косата; има и фантастични истории за гигантски октоподи, които се издигали от морето и повличали към дълбините цели кораби…

За щастие моето въображение стигаше до октоподи, дълги до няколко инча, но мисълта за вълни, достатъчно големи, за да потопят кораб, ме тревожеше, както показва и дневникът ми на първи декември:

След като вдигнах отново рифования грот, седях дълго до щурвала, гледах как яхтата върви и си мислех: откъм левия борд е слънцето, а откъм десния лежат белите мечки, бррррр! (Разбира се, тях ги няма, но обстановката е такава, сякаш трябва да ги има.) Целия ден се мъча да свикна с безпокойството си, но няма нищо за чудене. Хората говорят за „сиви бради“, необикновени вълни и прочее, и зад всяко „зайче“ очаквам да се е затаила вълна, висока една миля! В момента имам 20-футово мъртво вълнение. Но трябва да продължавам, дори и старият Нептун да ми нареди да се измитам. Това е част от сделката за плаването, що се отнася до моята сигурност; за това става дума и, разбира се, ставам неспокойна, щом си помисля за ужасните неща, които могат да се случат. Но седнала зад щурвала, наблюдавайки как „Крусейдър“ тъче през вълните, се утешавам; яхтата е като коркова тапа и стига да има здрави бордове и достатъчно празни обеми в корпуса, ще продължи да плава, дори и да се преобърне нагоре с кила. Мачтата е най-уязвимата й част, очевидно ще трябва да се мъча да не се преобръщам.

При препрочитането записаното по-горе звучи лекомислено, но наивността е моята защита срещу мрачното настроение. Скъпи Роб, как бих искала вече да съм на път към дома. Ти каза, че не бива да се тревожа за скоростта, а просто да се движа напред. О’кей, наистина ще се опитам да си вървя просто напред при следващата десетбалова буря.

Днешният ми нов разговор с Роб беше някак си странен. Беше достатъчно близо, за да се свържем по радиото, но не и достатъчно близо, за да ми помогне — можеше само да ми даде кураж и морална подкрепа. Няколкото разговора с него, докато той е в Окланд, силно промениха душевното ми състояние; той ми помогна да се страхувам по-малко от времето и въобще повиши самочувствието ми въпреки непрекъснатите щормове, които ме връхлитаха. Всъщност сега предпочитам тези щормове пред леките и дразнещи променливи ветрове в тропиците.

Благодарение на разговорите с Роб дните ми минаваха бързо; но те имаха далеч по-голямо значение от това, че ми помагаха да не забелязвам как тече времето.

Местното време в Нова Зеландия е с осем часа пред моето, затова трябва да бъда по-разсъдителна в избора си на времето за радиовръзки, иначе горкият Роб ще трябва да става от леглото в ранни зори. Разбира се, за да му бъде удобно, аз трябва да ставам в ранните часове, но тъй като нощните ставания при мен са обичайни, това няма значение.

Тъй невероятно красив е днешният ден: излязла съм на палубата, седя на слънце и се радвам на времето, което южните ширини ми отпуснаха. През последните три дни нямаше силен вятър, морето е почти гладко, изчезнало е дори и мъртвото вълнение. Имам лек бриз от изток, което означава, че вървя бейдевинд с курс югоизток.

Две неща ме озадачиха тази сутрин. Първото беше дългите ивици пяна във водата — човек можеше да помисли, че наскоро е минал кораб, което е малко допустимо. Второто е, че както изглежда, преходът ми от обяд до обяд е надхвърлил 200 мили, нещо невероятно, тъй като означава, че съм имала средна скорост почти девет възла през цялото време, а тя сигурно е била около седемте възла. Може би допълнителните мили се дължат на течение. Проверявах отново и отново резултатите от утринните си наблюдения, сигурна съм, че са точни, но едва при обедните астрономически наблюдения ще науча колко точно съм изминала. Предполагам, че е възможно да има течение със скорост два възла. Мога само да заключа, че това е така. Може би Роб ще ми каже, като му се обадя утре.

Около яхтата кръжат пет различни вида птици; един сив дребосък заплашва да кацне на върха на мачтата, но още не е посмял; горкичкият, Южният океан не е най-подходящото място за теб, щом се изморяваш толкова лесно!

Килватерната струя е права линия от мехурчета, която се изнизва в далечината, а „Крусейдър“, леко накренена под цялата си ветрилна площ, отброява милите със стабилната скорост от шест възла. Въздухът е хладен, водата е студена, но слънцето там, където седя, в кокпита, е достатъчно силно, за да изгоря. В главата ми се въртят глупави съмнения, че не се намирам тук, а някъде в тропиците. Търся характерните белези, които да потвърдят фактите, но не ги откривам. До мен е секстантът и смятам да уточня местоположението си на обяд.

Характерните белези се появиха вкупом на осми декември, следващия ден, когато отново духна с щормова сила. Бях откачила авторулевото устройство следобед, защото „Крусейдър“ щастливо се справяше сама, но към 11 часа вечерта станах от леглото, за да го закача отново и да взема под контрол лудешкия курс, който яхтата следваше. Към два часа след полунощ вятърът достигна 40 възла; смених курса така, че да идва бакщаг. Беше далеч по-удобен, отколкото на халфвинд; с вдигнат стаксел номер две правех шест възла, а това означаваше още един добър денонощен преход, макар и в по-южна посока, отколкото бих желала.

Пътят ми, начертан върху картата, криволичеше с тези ветрове, но южните ширини ми даваха достатъчно компенсации. Въпреки всичко трябваше да съм по-малко оптимистка и по-подозрителна към преходите си, но там, на хиляди мили от сушата, не се тревожех за навигацията, а бях само малко озадачена от продължаващото несъгласие между разстоянията, получени от моите астрономически наблюдения, и показанията на автоматичния лаг. Знаех, че наблюденията ми трябва да са верни, тъй като бях улучила Канарите и Кейптаун, но все пак сигурно вършех нещо неправилно. Бях уверена, че Роб ще може да го открие.

Цял ден силата на вятъра бе седем бала, а барометърът пада непрекъснато. Дали това не се дължи на слизането ми на юг, по-близо до депресиите? Движението на яхтата е ужасно. Тя се клати тежко, невъзможно е човек да се отпусне в каквото и да е положение. Това в добавка към падащия барометър ми докара малка лична депресия. Следобед лежах в койката си и довършвах една книга, чийто край много ме натъжи — нещо, което рядко ми се случва. Неочаквано са зададох въпроса какво, по дяволите, правя тук, вместо да съм при Роб. След още малко мрачни мисли и малко сълзи изскочих от койката, сварих си чаша чай и прочетох страница-две от книгата на Чичестър, за да си припомня, че пътят не е постлан само с рози.

„Крусейдър“ се поклаща по вълните като дебела дама след буйно парти, подветреният релинг е под водата, а от време на време вълната се качва на палубата. Преди малко всичко, което виждах през илюминатора на кабината, бе зелена вода, доста от която намери път към врата ми. Тези илюминатори могат да издържат на пръски и дъжд известно време, без да текат много, но не и на потапяне. Вода протече и през кокпита, но отново не мога да видя откъде точно. Досадно е, макар че изпомпването е лесно. Готвенето е истинска акробатика; нищо не стои там, където е поставено, независимо колко добре е укрепено. Когато се храня, с едната ръка държа чашата, с другата поднасям храна към устата си, с третата държа чинията, а с останалите се придържам към седалката. Тренирам за октопод. Въпреки всичко се чувствувам доста жизнерадостна и философски настроена към начина си на живот; предполагам, че вече съм свикнала с него и точно това ми трябва.

Каква адска нощ! Вятърът отново достигна щормова сила, но посоката му е халфвинд и „Крусейдър“ се мята като коркова тапа. Няколко пъти се будих в уплаха, след като вълните се разбиваха в борда и обливаха яхтата, а потоци вода се стичаха в кокпита; трябваше да изпомпвам непрекъснато. Мислех, че съм спряла повечето от течовете, но водата продължава да влиза. Въпреки решението да не се тревожа, лежа напрегната в койката, чакам разбиването на следващата голяма вълна и се чудя дали няма да смаже авторулевото устройство.

Каква пълна глупачка съм!!! Обадих се на Роб тази сутрин и му обясних разногласията между лага и изчисленията ми и стана ясно, че правя страхотна грешка. Вместо да измервам разстоянията по скалата отстрани на картата, съм ги мерила по скалата отдолу! Роб веднага го откри; предполагам, че всеки друг би решил този проблем, но не и аз.

Ето как се обяснява феноменалното течение от два възла, което прибавяше допълнително по около четирийсет мили на ден. Добре ми беше, докато се заблуждавах. Трябваше да се смея над себе си — великата навигаторка! Чудо е, че успях да стигна дотук… И все пак, макар и глупачка, щом съм успяла да стигна дотук, може би ще оцелея и до края на цялото плаване.

От обаждането на Роб досега прекарах почти цялата сутрин в опити да пресметна точното разстояние, което съм проплавала. Излиза около 10 573 мили при среден денонощен преход 113,4 мили (така си мисля). В момента се чувствувам доста изтерзана.