Нейъми Джеймс
Насаме с морето (11)

XI. Самотна Коледа

Времето продължи да е студено и досадно влажно. Малко след полунощ на 18-и станах от сън и се опитах да се обадя на родителите си в Нова Зеландия. За нещастие Кейптаун-радио не ме чуваше, макар аз добре да чувах как ме вика. Духаше силно и се тревожех за авторулевото устройство. Наистина то се справяше великолепно, но си имаше предел, до който можех да очаквам да издържи. Целия вчерашен ден трябваше да управлявам на ръка, но успях да се улесня, като монтирах аварийния румпел. Това означава, че не се налагаше да управлявам от откритата кърмова част на кокпита. С помощта на система от блокове и талии, доведена до входния люк, можех да променям курса, без да напускам кабината. Дори и при попътен вятър „Крусейдър“ оставаше за дълго на курса си, а когато излизаше от него, достатъчно бе да дръпна румпела, за да я върна.

Когато най-сетне получих телефонна връзка с Нова Зеландия, чуваемостта бе толкова лоша, че минаха пет минути, преди да разбера, че гласът, който чувах, принадлежи на мама! Роб прекарал тези дни с родителите ми, но в момента бил заедно с брат ми и баща ми в кръчмата. Изкрещях в телефона, че ще се обадя отново вечерта, но не разбрах дали мама ме чу. Докато вляза отново във връзка, часът вече беше три след полунощ. Чуваемостта отново бе лоша, но Роб и аз успяхме да си зададем нашите обичайни въпроси и да уговорим нов график за връзките през следващите дни.

Докато чаках реда си за радиото, използвах времето да направя ново перо за авторуля от вече строшените. (Преди няколко дни се бе счупило още едно.) Усилията да върша това и да се стремя да не бъда изхвърлена от единия борд на яхтата към другия ме съсипваха.

Следващата сутрин записах в дневника си:

Не можах да реша какво да закуся тази сутрин и затова си сготвих обяд: ризото от лук, грах и бекон — хубаво, но малко пресолено. Успях да отпия глътка чай, преди чашата да отхвръкне на пода. Добре е, че не се поддавам на яростни изблици, иначе досега да съм полудяла. Но въпреки това, трябва да си призная, че по някоя и друга мръсна дума успява да изскочи от устата ми.

Крайностите на времето ме подтикнаха към по-трезво мислене. Анализирах държането на авторулевото устройство. Изглежда, че скоростта не е единственият фактор, който допринася за авариите, във всеки случай не повече от лошото време и определени курсове на плаване. Причината е в комбинацията на трите фактора в един-единствен миг. Тоест, ако мога да управлявам ръчно яхтата, когато има изгледи тези условия да се съчетаят, бих могла да предотвратя счупванията. Но явно е невъзможно да управлявам през цялото време.

Вече бях карала при тези условия цял ден, като оставях сейломата да ме смени през нощта, уповавайки се на късмета си. Във всеки случай чувствувах се сигурна, че ще успея да стигна до Тасмания, преди да са свършили всичките ми резервни части.

На 20-и декември, 103-ия ден, времето се влоши. Вятърът със силен вой в такелажа нахлу в щурманската и салона, въпреки усилията ми да го заглуша с магнетофона. Намалих ветрилата до щормови стаксел, натегнат отново плоско. Така скоростта се намаляваше и сейломатът можеше да държи курса бакщаг. Цялата нощ прекарах в койката, облечена в непромокаемо облекло, готова да изскоча на палубата всеки момент, ако нещо се случи.

Нещо наистина се случи — в 12 часа на следващия ден — и то бе драматично. Претърпях нокдаун. Канех се да излизам на палубата и точно бях отворила люка, когато една вълна с невероятен рев се разпука над кокпита. Водата затръшна със сила вратичките в лицето ми; можах да почувствувам напора й върху тях. Част от водата си проби път по ръбовете на люка и се изля в щурманската. Аз висях на една от дръжките и изведнъж осъзнах, че яхтата лежи на едната си страна. Минаха секунди, докато си казах: „Хайде, «Крусейдър», изправи се!“; след малко, олюлявайки се, тя се изправи. Блъснах вратичката и видях кокпита — пълен догоре, спасителният сал, макар и завързан, плаваше. Водата се стичаше навсякъде и след първоначалното объркване си казах на глас: „Върни я на курса!“ Но преди да успея да стигна щурвала, друга вълна забуча откъм кърмата. Вместо да се разчупи над яхтата, тя повдигна „Крусейдър“ и я понесе със страхотна скорост. Помислих си: „Тя сърфира. Значи е неуправляема“, но преди да направя каквото и да е, вълната отмина и „Крусейдър“ рязко застина в шумящата пенлива водна маса. Хванах щурвала и завъртях кърмата към вълните.

Знаех, че яхтата се пълнеше с вода, но с изумление видях, че авторулят все още работеше, затова се втурнах в кабината и вдигнах пайолите от пода. Имаше много вода, но все още не бе стигнала до равнището на двигателя и аз запомпих с ожесточение, докато сантините почти не се изпразниха. След това изскочих на палубата да видя дали няма някакви повреди. Бензиновият резервоар се бе отвързал от транеца и бензинът се беше разлял навсякъде. Някои от тиковите скари се бяха изпотрошили, други бяха изчезнали, съдържанието на чекмеджетата от левия борд бе разпиляно из кокпита. Ветрилата бяха привързани към леерите и за късмет само едно крайче от стаксела бе във водата. Завързах го и отидох да прегледам авторуля. Перото му беше все още там, но не работеше както трябва, защото голямо парче от него липсваше. Махнах и перото, и греблото и започнах да карам на ръка, но трябваше през няколко минути да слизам долу да проверявам сантините, които отново бавно се пълнеха. По време на тези паузи „Крусейдър“, изглежда, се справяше сама с управлението, затова хвърлях по един поглед на курса и оставах долу да оправям бъркотията.

След време барометърът започна да се вдига, но прекалено бързо и вятърът се усили още повече. Цялата яхта трепереше от вибрациите на щормовия стаксел, предавани върху мачтата, и от ударите на вълните върху корпуса. Имах уговорена връзка с Кейптаун-радио и сред виещия вятър и разбиващите се вълни започнах да го викам. За моя изненада се свързах бързо с Роб, но той бе така настинал, че надали разбрах и една негова дума. Накратко му разказах за нокдауна, но добавих, че държа положението в ръцете си. Той все така ме окуражаваше, макар че този път изглеждаше загрижен. След това смущенията станаха много силни и трябваше да прекратя разговора.

След радиовръзката пропълзях до койката си — беше ми студено, бях изплашена и потисната. След време почувствувах как вятърът стихва, затова излязох на палубата и започнах да монтирам ново кормилно перо на авторуля. Перото беше претърпяло такъв страхотен удар по време на нокдауна, че бе силно изкривено; необходими бяха три часа чукане, за да го освободя от оста му. Когато го смених, вече почти се беше стъмнило, но устройството все още не работеше както трябва. Отворих редуктора му, за да видя какво не е в ред, и открих, че един лост е излязъл от мястото си. Опитах се да го сменя, но движението на яхтата бе толкова рязко, ръцете ми — толкова уморени, а неудобството да лежа просната по корем — толкова изтощително, че изтървах зад борда две отвертки, един джобен фенер и най-накрая се отказах. Легнах си и оставих „Крусейдър“ да следва своя доста неточен курс пред нощта.

Следващата сутрин започна добре, но свърши зловещо. След като можех да виждам ясно, поправих авторуля за минута, но вдигането на стаксел номер две ми коства цяла вечност, тъй като чувствувах пълно безсилие — сигурно поради недохранване. Ако това наистина е било така, то е причината за един пропуск, който можеше да тури край на всичко. При закрепването на ветровото крило върху авторулевото устройство се опрях върху релинга за опора. Знаех, че той не е много стабилен, но не се страхувах, тъй като носех осигурителния си колан. Прегърнах мачтата на ветровото крило и добре че преди това я бях притегнала, тъй като тя ме предпази от падане в морето. Бях уплашена, но не съвсем. В края на краищата, помислих си, нямаше да е чак толкова страшно, защото носех колана си. Но като се обърнах назад, кръвта ми се смрази: бях забравила да закопчея колана за яхтата. Така се разтреперих, че преди да се заема с каквото и да е, слязох долу и си приготвих омлет от шест яйца.

Следващият удар този ден беше загубата на стаксел-фала. Вдигах ветрилото, когато шегелът се откачи и фалът полетя към върха на мачтата. Нямаше друг начин да го сваля, освен да се покатеря.

Вече беше 22 декември и настроението ми беше предколедно. Фалът ми беше необходим, но в момента не беше от жизнено значение; реших, че може да изчака предколедното ми къпане, което според мен бе най-добрият начин да се сдобия с празнично настроение. Стоях съвсем гола и трепереща до камбуза, когато вятърът изведнъж се усили. Това ли ще ми е късметът, помислих си аз: „Нейъми Джеймс, самотна мореплавателка, предприела обиколка на света, е намерена замръзнала на борда, когато правела слънчеви бани в Южния океан. Яхтата по чудо се е завърнала в Дартмът…“ Всъщност трудно ще мина екватора замръзнала, помислих си, докато се мъчех да навлека полярния си костюм; после излязох да сменя геноата с по-малко ветрило.

Срещу 23-и изкарах още една бурна нощ, но не й обърнах внимание, тъй като на следващия ден вече можех да обърна картата, а на другата й страна беше Австралия! Или поне част от нея. Макар че времето беше лошо, преходите ми бяха добри и вече бях на 2500 мили от Тасмания. През последните четири седмици бях изминала приблизително същото разстояние от Кейптаун дотук, така че вече бях по средата на пътя. Следобед на 23-и отворих бутилка червено вино, започнах нова книга и се чудех какво ли има в голямата кутия с етикет „Щастлива Коледа“, която Морийн беше оставила на борда.

Тази вечер записах в дневника си:

Открих, че ми се иска по цял ден да дъвча. Омръзнаха ми шоколадите и бонбоните, затова преминах на сухи бисквити. Те се ронят страхотно и навсякъде, спалният ми чувал е пълен с трохи. Това, че ги обичам, винаги е дразнело Роб, който не би хапнал суха бисквита даже ако от това зависи животът му. Поне няма да надебелея.

На Бъдни вечер времето беше сравнително тихо и ми даде възможност да сваля изпуснатия фал. Впрегнах се в осигурителния колан и започнах да се катеря по мачтата. Яхтата така се клатеше, че едва не се отказах, преди още да съм стигнала краспиците. След това погледнах нагоре и не ми се видя толкова високо, затова продължих, но се държах по-здраво. Вече бях изкачила три четвърти от мачтата, но трябваше да се насиля, за да продължа; представих си, че Чей и Роб ме наблюдават от носа и ме подтикват (смесица от присмех и окуражаване). Чух Чей да казва на Роб: „Ако успее, ще се върне в Англия.“ Всяка стъпка нагоре изискваше мобилизация на цялата ми сила; няколко минути висях притисната към мачтата, люлеейки се с нея напред-назад, докато събера достатъчно воля за следващото стъпало. Когато стигнах до върха, вече ми беше прилошало. Протегнах се към блока, сграбчих края на фала и се засмъквах надолу, като на всяко стъпало се закопчавах с колана. Когато стигнах до палубата, пропълзях в кокпита и легнах за малко върху спасителния сал, за да се съвзема. Повече от час се бях катерила и слизала от мачтата. По-късно видях, че имам седем нови пришки по дланите и рани по ръцете и краката. Въпреки всичко това беше мой личен триумф и сама бях възхитена от себе си и от свършеното. Макар че горе не се бавих да се оглеждам, бях видяла как палубата на „Крусейдър“ се клати в облаци бяла пяна сред големи ивици красиво зелено, от онзи цвят, който можете да видите през лятото в дълбока вода край скалист бряг.

Поспах малко, за да си възвърна равновесието, и след това отново помислих за коледното чистене. Започнах с премитането и излъскването на салона. Бях пуснала радиото да свири високо през цялото време — хем да удави външния шум, хем да получа достатъчно настроение от коледните песни и музика. Радио Австралия се чуваше най-добре, макар че от време на време успявах да хвана и БиБиСи и исках да го слушам навръх Коледа, тъй като по молба на Роб щеше да има музикален поздрав за мен.

Въпреки всичко казано по-горе бях в лошо настроение, както показва следващият откъс от дневника ми:

Чета „Гръцкият ковчежник“ от Ървинг Стоун и навярно книгата или може би настъпващата Коледа със спомена за всичките ми близки ме накараха да изпадна в болезнена възбуда. Независимо от усилията ми да мисля само за хубавите неща, които ще правя, като се върна у дома, тези мисли често остават на заден план, изтласквани от страха, че преди това мога да намеря смъртта си. Казвам си, че ако внимавам и ако имам малко късмет, няма причини да предполагам, че морето ще ме погребе. Да се завърна невредима у дома при Роб е прекалено голяма надежда, а да завърша успешно плаването — прекалено голямо постижение. Защо не се задоволих да бъда щурман на „Грейт Бритън II“ и сега да съм с него? Изглежда, при мен мерилото за всяко постижение се свързва пряко със страданието, необходимо, за да го постигна. Дали не се самозалъгвам, като се правя на колкото се може по-нещастна, за да си откупя безопасно плаване?

Фактът, че вече съм изминала една трета от пътя около света, би трябвало да ме окуражава донякъде, че и с другите две трети ще мога да се справя. Потенциалните опасности са: 1. падане зад борда; 2. разбиване на яхтата на някой бряг поради слаба навигация; 3. корабокрушение в щорм; 4. сблъскване с нещо — кит, кораб, пън; 5. полудяване, което мисля, че е най-невероятно. Държа под контрол всичките тези неща и затова успехът или провалът зависят от метеорологичните условия. А щом притежавам достатъчно разум и моряшко умение, значи мога да опитам.

Предколедна тъга! За щастие беше още само Бъдни вечер, тъй че имах време за малко тъжно настроение, преди да се подготвя за празненствата на следващия ден. Тази нощ спах добре, вятърът се задържа постоянен и на сутринта се чувствувах доста жизнерадостна. .

Дневникът ми от тази сутрин:

Коледа. Първо отворих пакета на Морийн и намерих великолепно празнично меню. Супа от еленово месо във винен сос за начало. Цяло пиле в солен сос, което ще изпека с артишок и аспержи, после — плодове на манго. Освен това бутилка бяло немско вино, което сега се изстудява в кофата с лед (Южния океан). Имаше и книга с посвещение от Морийн и Чей. Ще им изпратя телеграма още днес.

Снощи минах без вечеря, за да си осигуря достатъчно място за пиршеството, а тази сутрин изядох само една купичка каша.

На обяд се обадих на Роб и говорих с него за последен път, преди да отплава в следващия етап до Рио на другия ден. Нямаше, разбира се, да мога да го чуя, преди да пристигне там, може би най-рано след шест седмици. Не се разстроих, когато му казах довиждане този път, тъй като това ми припомни, че още един етап от плаването е завършил, и се приближавах към дома.

Светът ми се бе изгубил в мъглата с цвят на войнишко одеяло и макар че не ми беше чак толкова студено, все пак включих отоплителя на кабината (газов отоплител, който работи без пламък), за да развесели обстановката; запалих и две свещи. Докато се печеше вечерята ми, отворих подаръка на Джулиет, който отново се оказа книга и захаросана ябълка на клечка. Отворих и великолепната книга с антики, подарък от Роб. Той бе я оставил в Кейптаун със строго нареждане да не отварям пакета преди Коледа. Не можах да издържа да не я отворя и да видя какво е написал, но само хвърлих един поглед и я прибрах за Коледа. Обичам много, всякакви антики и оставяйки със завист книгата, ме досмеша, като си помислих, че Роб не знае какво го очаква!

В девет вечерта записах:

Толкова много ядох, че трябваше да почивам цял час. Отворих виното в три часа и бутилката е вече почти празна; странно, но съм напълно трезва. Без малко да рифовам докрай точно преди вечеря, но вятърът изведнъж спадна. Зарадвах се, не исках да си развалям коледната вечеря с нова смяна на ветрилата — днес вече два пъти го правих. Малко поплаках, когато чух музикалния поздрав на Роб по БиБиСи, вдигнах тост за Роб, за семейството ми, за Чей, Морийн и приятелите ни. Сега ще си лягам.

Когато се събудих на следващия ден, главата ми малко тежеше, но иначе се чувствувах весела и подвижна. Измих си косата с малко сладка вода. О, какъв лукс е чистата копринена коса. Толкова ми беше добре, че дълго се гледах в ръчното си огледалце, което е всичко на всичко два квадратни инча. Не можех хубаво да разгледам лицето си, но толкова по-добре, тъй като внимателното взиране сигурно щеше да открие стари петна от масло, грес, мастило и други белези от дейността ми през миналите седмици. След това изведнъж се сетих, че ще се срещна с хора след по-малко от две седмици. По-добре да се погрижа да изглеждам по-представителна.

Дневникът ми е отбелязал приготовленията:

Започнах със серия от лосион, кремове и тоалетни млека и накрая се почувствувах отново човек. Не че лицето ми (или това, което можех да видя от него) изглежда много по-добре, но поне се чувствувам по-добре. Всъщност не го пренебрегвам изцяло — не е вярно, че не се мия, защото все пак от време на време го правя. Но никога не мога да видя какво мия, тъй като тук има крещяща липса на огледала цял ръст. Кой ще е този, дето ще стои на студения мокър под и като се измие със студена хлъзгава солена вода, която отказва да се пени, накрая ще бъде безупречно чист! Не мога дори да вляза в банята, защото е пълна с трюмни помпи и най-различни пакети, пък и в нея няма вана. Освен това не си позволявам да използвам сладка вода за миене, да не говорим за газ за затоплянето й.

Няколко дни по-късно седях на койката си следобед, когато се чу такъв отекващ звук, сякаш корпусът на „Крусейдър“ се бе блъснал в тухлена стена. Изскочих на палубата и погледнах борда в очакване да видя зееща дупка, но колкото и да бе чудно, нямаше нищо, никаква повреда, нямаше дори и одраскване. Първоначално си помислих, че трябва да е било някой кит или тежък дървен пън, но след това реших, че не е нито едното, нито другото, тъй като нямаше следи; накрая заключих, че трябва да е било вълна. Като видях, че курсът е непостоянен, погледнах към кърмата и видях, че кормилното перо на сейломата е изчезнало, беше останало само въженцето му. По гърба ми пробягаха тръпки. Бях останала само с едно резервно перо.

Вятърът се задържа умерен до слаб почти цяла седмица, старата година, изглежда, си отиваше доста тихо, но в последния й ден времето отново започна да се влошава. Искаше ми се да бъда в празнично настроение, но с щорм в открито море това трудно се удава. Изпих чаша южноафриканско вино, но ефектът беше нулев и затова върнах бутилката в кашона и реших вместо това да си опека малко хляб. Имах полуфабрикат, но или му сложих прекалено много вода, или пък твърде малко, или не го пекох достатъчно. Както и да е, резултатът имаше малко общо с нормалния хляб, въпреки че в крайна сметка си го изядох. Съвсем скоро след това ме заболя стомах.

Нова година дойде и си отиде незабелязана в обикновеното всекидневие в моя люлеещ се дом с всичките му шумове и неудобства. За късмет вятърът беше постоянен бейдевинд и можех да мина без авторулевото устройство. Този вятър означаваше и бързо плаване и успях да направя няколко добри денонощни прехода. Откъм австралийската част на картата видях, че съм на една линия с Пърт. Освен когато си мислех за срещата, рядко се сещах за местоположението си спрямо сушата; беше трудно съвместимо. Около мен имаше море и само море, а времето беше спряло. Би могло да съм тук от седмица или от три месеца. Нищо не показваше моето напредване, освен няколкото линии на картата.

Кейптаун-радио вече бе извън обхвата ми и в бъдеще щеше да ме слуша Уелингтън-радио. Чувах, че ме викат, и макар едва да ме разбираха, поне бях доволна, че родителите ми ще научават от станцията, че все още съм между живите.

На четвърти януари, 118-ия ден, видях невероятна гледка, която ме накара да се зачудя дали някой не е пуснал атомна бомба. Цялото небе представляваше светлинна маса, която се движеше на вълни и спирали, в искри и пламък, като че светът под хоризонта гореше. След като позяпах този спектакъл напълно объркана, бавно започнах да проумявам на какво съм свидетелка. В началото на плаването бях прочела книгата на Скот „Пътешествие до Антарктида“, в която той описваше явлението като „Аурора Аустралис“. Изрових книгата и открих, че то има нещо общо с южния магнитен полюс, но не разбрах какво точно. С облекчение узнах, че не става дума за края на света. След малко, хвърляйки последен поглед към хоризонта, с изненада видях още една светлина. Кораб, идващ от Антарктида!!! Погледнах отново и премигнах. Сега пък беше цяла флотилия! Бяха риболовни кораби. Въобще не ми беше идвало наум, че в Антарктида има риболовни флотилии.

На обяд на 11 януари записах:

Неприятно. Разликата между показанията на двата ми секстанта е 34 минути. На кого да вярвам? Досега не бях използвала новия пластмасов секстант, но огледалата на моя „Сестрел“ са така потъмнели, че ще трябва да прибягна до него. Ще трябва да видя в книгите си как се проверяват секстантите и да открия грешката. Подозирам, че е в „Сестрела“.

На следващия ден влязох в радиовръзка с Нова Зеландия. Уелингтън-радио успя да приеме моето ЕТА и съобщението ми с молба за резервните части, които „Сейломат“ изпращаха за мен в Тасмания; срещата трябваше да се осъществи след три дни. Малко след това чрез Мелбърн-радио успях да говоря с „Хобарт мъркюри“ (местния вестник, който любезно се бе съгласил да организира всичко) и попитах дали са пристигнали резервните части. Новините бяха ужасни. Казаха ми, че частите се загубили и не могли да ги открият. Отлетели от Швеция, но нито една авиокомпания нямала сведения за пристигането им. Направили запитвания до всички междинни летища по разписанията, но нищо не се изяснило. Вече беше петък и би трябвало да са в Хобарт. Човекът от „Мъркюри“ беше толкова разтревожен, че ми стана жал за него. Помолих с лодката за срещата да ми пратят една 24-волтова дрелка, за да се опитам сама да поправя устройството.

На 14-и в четири часа следобед открих брега великолепно, без всякакво лутане. Бях удовлетворена, но и изненадана, тъй като използвах пластмасовия секстант, а после открих, че именно той е имал 34-минутна грешка.

Бяха ми съобщили името на лодката за срещата и името на нейния шкипер — Бърн Кътбърсън, обадих му се, но радиото и му дадох своето ЕТА. То бе на разсъмване на следващия ден. Вечерта вятърът духна със сила седем бала точно откъм остров Маатсюйкер, където трябваше да отида, а в полунощ стана ясно, че няма да успея за срещата, както беше планирана. Обадих се отново на Бърн и му обясних положението, а той пък ми съобщи една чудесна новина: резервните части се намерили и били на борда му. Освен това ми каза, вместо да плавам към уговореното място, да се отправя към подветрената страна на острова, за да се срещнем там.

След ужасно тежко плаване най-сетне пристигнах до защитената страна на острова, снех ветрилата и останах на дрейф. Умирах за сън, тъй като на практика не бях спала последните две денонощия, затова проверих внимателно местоположението си спрямо сушата и си легнах.

Тъкмо се унасях, когато чух вик; помислих, че сънувам. Но не, чух още един вик, после друг и… още един. Втурнах се на палубата, уплашена, че виковете са предупреждение да не се блъсна в скалите, когато видях, че те идваха от рибарска лодка, застанала наблизо. Посрещнаха ме с дружни поздравления. Един от екипажа показваше омар, очевидно възнамеряваше да го хвърли на борда. „Съжалявам, но не обичам омари“, му казах аз с извинителен тон. Надявах се, че не са ме помислили за неблагодарница.