Нейъми Джеймс
Насаме с морето (13)

XIII. Преобръщане преди нос Хорн

След няколко секунди притичах до мачтата и смъкнах грота. Остана ми щормовия стаксел; отпуснах и неговия фал. Но тогава видях, че без ветрило, което да я стабилизира, мачтата се люлееше още по-силно, затова бързо вдигнах отново стаксела. Отдръпнах се и погледнах. Бяха се скъсали подветрените ванти, а не тези, които бяха натоварени — наветрените. Това бе странно, но щастливо обстоятелство, тъй като, ако бяха се скъсали наветрените, отдавна щях да съм без мачта.

След като погледах известно време, реших, че няма изгледи мачтата да падне, и се покатерих да проверя фитинга, който поддържаше наветрените ванти. Изглеждаше ми здрав. После се обърнах към другата страна на мачтата да проверя каква е причината за падането на вантите и видях, че фитингът им е откъснат. Слязох долу и трескаво затърсих някакъв бърз начин да укрепя мачтата, дори и временно. Помислих си, че дебелите контрабраси на спинакера могат да свършат работа. Бяха в шкафа в кокпита, извадих единия и отново се изкачих на мачтата, за да завържа края му под краспицата, на мястото на строшения фитинг. След това прекарах другия му край през блок, който бях закрепила на палубата, и натегнах въжето през лебедка. Погледнах нагоре и видях с облекчение, че мачтата спря да се люлее. След това се върнах в койката, за да обмисля положението. Не можех да продължа плаването с тази опасна мачта, затова първо трябваше да реша как да я заздравя. Можех ли отново да закрепя вантите?

Фитингът, който прикрепяше вантите към мачтата, представляваше планка с формата на вилица, която от своя страна се крепеше към мачтата от дълъг стоманен болт. Всяка ванта се държеше към върховете на вилицата, а точно те се бяха счупили. Ако можех да пробия дупки във всяко повредено парче от планката, може би щеше да е възможно да се монтират отново над основния болт. Разбира се, при условие че успея да развия гайката му.

Междувременно положението изглеждаше доста сериозно. Не знаех колко дълго ще издържи мачтата с въжета вместо ванти, а не смеех да вдигна по-голяма ветрилна площ, докато не я поправя поне що-годе. Моментално пресметнах местоположението си и веднага го изхвърлих от ума си — 2800 мили от Нова Зеландия и 2200 от Хорн не беше кой знае колко сериозна перспектива за обсъждане. Останах за малко в койката да се постопля, докато реша с коя част от планираната операция да започна.

Най-добре бе първо да закуся; след двукратното качване на мачтата краката ми трепереха като варени макарони. Стоплих си малко спагети, но трябваше да се насиля да ги изям. След това тършувах сред резервните части за инструменти и подходящи материали за ремонта.

В един часа следобед записах в дневника си:

Нещата изглеждат доста мрачни. Бях два пъти на мачтата и макар че вятърът поотслабна, това висене ме изтощава. Първо се опитах да отвия гайката на болта, но тя не мръдна — нещо повече, болтът ми се вижда недостатъчно дълъг да държи двете планки, които искам да сложа. Все пак си струва да опитам още веднъж. Имам друг болт — по-дълъг и по-тънък, не е идеален, но все пак е нещо. Пробих дупка в едно от счупените парчета, а след това трябваше да го изпиля, за да пасне болтът. Какъв късмет, че съм взела кухненско точило.

Барометърът продължава да пада, вали. Все още няма признаци за промяна на вятъра. Да се опитвам да плавам срещу него в щормово време е безсмислено, но съм оставила стаксела вдигнат и подтичвам с два-три възла скорост. Приготвих още един контрабрас и сега имам две временни ванти. Освен това си приготвих столче, което ще вдигна с фал, и ще мога да седя, докато работя на мачтата; а ако го завържа към мачтата, това ще означава, че и двете ми ръце ще са свободни и няма да е нужна цялата ми сила, за да се държа. Лошото е, че нямам късмет морето да е гладко, за да си свърша спокойно работата, но подобни неща в тези райони не се случват, а дори когато има затишие, клатенето става най-тежко. Лек вятър, за да може яхтата да качва остро — това би ми се искало, само че едва ли мога да разчитам на такива условия. Едва сега, след като вълненията ми се уталожват, разбирам колко съм затънала. Все пак изход трябва да има. Само дано времето да е благосклонно към мен…

Ще се опитам малко да поспя. Чувствувам се така обезсилена! Сигурна съм, че се дължи на липсата на сън.

В три часа следобед записах:

Не можах да спя — прекалено възбудена съм. Ще продължа с пробиването. Току-що разбрах, че барометърът и времето се държат също като в деня, когато отплавах от Тасмания…

Още щом се стъмни, пропълзях в койката си, за да изчакам да мине нощта. Времето очевидно ми готвеше нещо ужасно, но се стараех да не позволя на мислите си да се въртят около спомените за бурята край Тасмания.

На следващата сутрин записах:

Времето не се промени през нощта, но барометърът продължи да пада, докато не стигна 987 милибара. Тъй като не можах да заспя, обмислих друг начин да закрепя вантите и затова тази сутрин станах рано, пих чай, изядох един сандвич и облякох непромокаемите дрехи. Извадих столчето и поставих още един осигурителен колан около мачтата, който да ме спре, ако се завъртя. В добавка взех гаечен и френски ключ, като ги завързах с тънки въженца (предвидливост, за която се сетих, след като вчера изгубих най-добрия си гаечен ключ).

Новата ми идея бе да прегъна и да прикрепя с болт строшените части върху оригиналната планка, но това беше неосъществимо, тъй като беше останало твърде малко място за пробиване. Въпреки всичко след двучасова борба успях да развия гайката от болта — нещо, което не можах да извърша вчера.

Чувствувах се сравнително доволна от себе си, докато не погледнах внимателно фитинга от другата страна на мачтата и за мой ужас не забелязах, че и той е пукнат. А пукнатината беше точно на същото място, откъдето се бяха откъснали дяснобордовите ванти. Тъй като и лявобордовите заплашваха да се измъкнат, стъкмих контрабраси и от тяхната страна. Нищо повече не можех да направя и след като имах толкова много тревоги, просто продължих да пробивам дупките.

През нощта на 25 февруари записах в дневника си:

Днешният ден ми се стори цяла вечност. Прекарах сутринта в пробиване и пилене, след това на обяд, докато още нямаше вятър и барометърът беше горе-долу стабилен, реших да изляза и да се опитам да приключа с работата си.

Покатерих се на мачтата да сложа новия болт и тогава открих, че той е по-къс и от стария! Как е възможно? Бях абсолютно сигурна, че е по-дълъг. Почувствувах се победена, дори измамена и толкова потисната, че бях готова и да се разрева. Сега трябваше да се заема отново със стария болт с надеждата, че дължината му ще е достатъчна; този ден бе вече късно да изпилявам по-големи дупки в планките, за да паснат на по-дебелия болт. Като последна отчаяна мярка закрепих вантите с карабинер към болта — само за това ми отидоха два часа.

Когато най-сетне слязох на палубата, времето се влошаваше и след минути над морето бръснеха щормови пориви и дъжд. Привързах по-сигурно ветрилата, свалих всички свободни предмети от палубата и ги складирах вътре. През последните няколко часа барометърът се беше вдигнал с няколко милибара и се надявах, че няма да продължи да се вдига прекалено бързо. Целият хоризонт бе тъмносин.

Сега е 23,00 часът и от един час се опитвам да вляза във връзка с Уелингтън-радио. Чувам го много ясно, но, изглежда, там въобще не ме чуват. И всичкото това след толкова труд по вдигането на антената — отново се качвах по мачтата, за да я освободя от временните ванти. Исках да се свържа с Роб и да го известя за случилото се. Но, изглежда, че и това не мога да сторя вече.

Вантите от десния борд паднаха отново в седем часа на следващата сутрин. Не можах да видя какво точно се е случило, тъй като вълнението беше много силно, за да се катеря по мачтата. Все пак лявобордовите ванти, както и моите контрабраси държаха; надявах се поне гайката да е останала на болта. Времето се държеше възможно най-добре и вятърът нито веднъж не надхвърли осем бала. Барометърът също забавяше покачването си.

Започнах да обмислям вариантите, които предлагаше положението: ако успеех да извърша сносен ремонт, щях да продължа до Фолкландските острови. Ако не сполучех с ремонта, трябваше да мисля за друг план, тъй като мачтата нямаше да издържи бурите, характерни за Хорн. Може би пристанище в Южна Америка? Колебаех се. Прегледах картата, но не видях подходящо място южно от 30° южна ширина. Освен това нямах едромащабни карти, с които да плавам покрай брега. И още — яхтата вероятно нямаше да може да върви срещу вятъра, както често се изисква в крайбрежното плаване. Мислех си и за връщане в Нова Зеландия, макар никак да не ми се искаше — така преминаването ми край Хорн щеше да се забави до следващата година. И само за да стигна дотам, щеше да е необходимо да измина 3000 мили в лавиране срещу ветровете.

Заключих, че най-благоприятният курс е към Фолкландските острови, но за да го следвам, трябваше на всяка цена да приключа успешно с ремонта на такелажа.

Междувременно барометърът бе стигнал до 999 милибара и отново бавно падаше, а вятърът беше стихнал напълно. Прекарах сутринта в пробиване на дупки, за да пасне по-големият болт, но докато правех това, ме осени друга идея. Тъй като не бях сигурна, че планката ще стане, реших да бандажирам с проволка мачтата и краспиците. Щеше да е сигурно и здраво, макар че проволката щеше да обвие и канала за раксите на грота и нямаше да мога да вдигам това ветрило до обичайната му височина.

В ранния следобед планките бяха готови с нови отвори, достатъчно големи, за да влязат в тях подходящи болтове. Вдигнах „превръзката“ по мачтата, като предварително бях издигнала с фал и вантите, да ми са подръка, като се кача на столчето. Закрепих проволката, затегнах вантите за нея; системата изглеждаше добре припасната, макар да бях разочарована, че не можах да я натегна достатъчно. Ухото от металното въже с планките беше прекалено дълго и трябваше да се скъси. Но видях, че нямам време за това, тъй като времето се влоши.

Друго дразнещо опасение, което все пак бе избледняло в сравнение с останалите ми страхове, бе прекалено големият луфт на главното кормилно перо. Този луфт, изглежда, ставаше все по-голям и сега — за капак на всичко останало — трябваше да треперя пред вероятността кормилното перо да се откъсне. Какво би трябвало да направя? Да продължа… или да се върна? Какво би направил Роб? Защо не можех да го попитам? Дори и да му изпратех телеграма, щеше да мине седмица, преди да получа отговор, а трябваше да взема решение веднага. Бях много потисната, а от катеренето ме болеше цялото тяло.

Желанието ми да постигна рекорд за най-кратко време губеше значение сега, когато съдбата на самото плаване беше под въпрос; вечерта на 26-и февруари, два дни след повредата в такелажа, сериозно обмислях промяна в курса. С бързото разваляне на времето страхът ме обземаше по-силно и — изведнъж ми хрумна блестяща идея. Можех да се откажа от плаването около света през нос Хорн и да мина през Панамския канал! Това щеше да означава да се върна в Нова Зеландия, за да поправя такелажа, да взема още карти и едва тогава да продължа. Разстоянието щеше да се увеличи, но си струваше да размисля над този вариант. Идеята беше съблазнителна, тъй като ми даваше възможност да превърна поражението в нещо по-малко от поражение. Най-важното за момента бе, че можех да се отърва от мисълта да подновявам курса към Хорн и да се изправям пред новите изпитания на южните ширини.

 

 

Шест часът следобед; боже, как всичко ме боли! Усещам всеки мускул, всяка драскотина. Най-важното сега е: 1. да оцелея в това противно време; 2. да укрепя по-добре вантите; 3. да продължа на север.

Жестоки шквалове със сила не по-малко от 50 възла преминават на всеки десет минути. Всеки от тях идва със своите ужасни вълни — една току-що се разпука над „Крусейдър“. Видях я как връхлита, както си гледах през илюминатора, и се вкопчих в каквото ми попадна. За късмет яхтата не се накрени прекалено много. Само да се вдигне малко барометърът! През по-голямата част от последните три дни или лежа на дрейф, или едва-едва пълзя под щормови стаксел, а знам, че това може да продължи още дълго. Бих искала да знам как да се ободря. Започнах да препрочитам една от книгите в библиотеката си, но въобще не съм в състояние да се съсредоточа.

Понякога лежа в койката по цял час и за да отклоня погледа си от барометъра, се взирам през светлика към такелажа и небето, но гледката не оправя настроението ми. Не мога да спя.

Осем часът вечерта. Скоро ще трябва да взема решение дали да легна на дрейф и да рискувам да се преобърна, или пък да управлявам по вятъра и да рискувам да бъда контузена от вълните, които ще се разпукат над кърмата. Мисълта за силата, с която една вълна изкриви перото на авторуля, ме кара да потръпвам. Сега имам поне осем бала с ужасни шквалове и вълните блъскат „Крусейдър“ с поразяващ глух рев. Пуснала съм двигателя, за да заредя акумулаторите, в случай че Уелингтън-радио се опита да влезе във връзка с мен тази нощ. Дизелът поне заглушава външния шум, а със запалена светлина в кабината светът изглежда съвсем приятелски настроен — стига да не поглеждам навън.

Пренаредих нещата долу и сложих тежките предмети като кутии с маргарин и торби със захар в празни шкафове, които могат да се заключват. Досега ги държах завързани с въженца на горната койка; сега са на сигурно място (но не и ако яхтата се преобърне).

Точно преди да мръкне, наблюдавах резултатите от един шквал, преминаващ над морето. То се изглади, но повърхността му завря под дивия вятър. При всеки пореден шквал мачтата се разтърсва, макар че нямам и късче вдигнато ветрило. За да заглуша шума, вместо двигателя съм си пуснала касета с музика и се опитвам да замъгля съзнанието си с чаша червено вино.

На 27-и това, от което винаги съм се страхувала, се случи. Часове по-късно записах в дневника си:

В 05,00 часа тази сутрин се преобърнах. Бях полубудна, но внезапно усетих, че вятърът се е усилил и беснее с повече от десет бала. Току-що се бе разсъмнало и тъкмо се питах дали да стана и да изляза да управлявам на ръка, когато чух оглушителния рев на приближаваща вълна. Почувствувах удара, водната планина се стовари върху корпуса на „Крусейдър“ и отмина. Лавина от най-различни предмети се изсипа върху мен, докато вълната отминаваше, а аз се мъчех с ръце да предпазя лицето си. След дълга, агонизираща пауза яхтата отново се изправи. Не си спомням как съм излязла от койката, още по-малко — от спалния чувал, но се намерих вън и от едното, и от другото.

Доколкото си спомням, първото ми действие бе да погледна през светлика към такелажа. Чувах водата в яхтата и затова веднага започнах да изпомпвам. В първия ужасен момент си помислих, че яхтата потъва, но с изпомпването забелязах, че нивото на водата спада. Няколко минути помпих като бясна и след това изскочих на палубата да се уверя, че мачтата и такелажът наистина са в ред.

Видях, че единият спинакер-гик е изчезнал, а другият е строшен. Ветрилата, които бяха привързани към леерите, се влачеха във водата. Откъсната бе антената на радиото, а на мястото й на палубата зееха дупки, през които навлизаше вода. Като временна мярка ги затиснах със стара тениска и се върнах долу да продължа изпомпването. Носеше се миризма на газ и мляко. Всички припаси от горната койка се бяха изсипали. Най-вече се страхувах, че яхтата може да се обърне отново, затова оставих нещата, както са си, изрових дебели чорапи, ръкавици, шапка и водонепроницаемо облекло (всичко — мокро) и излязох на щурвала да управлявам.

Прикачих осигурителния колан към колонката на компаса и се обърнах към вълните, за да ги виждам, като идват. Гледката здравата ме изплаши. Вълните бяха гигантски, съчетание от 20-футови мъртваци с 20- до 30-футови вълни върху тях. Една се разпука наблизо и не бе необходимо кой знае какво въображение, за да си представя какво можеше да се случи, ако тези чудовища се стоварят върху мен.

Изведнъж „Крусейдър“ започна да глисира, сграбчих щурвала в отчаяно желание да задържа кърмата право към вълната. Следващата вълна я повдигна като детска играчка и изтръгна управлението от ръцете ми. Наоколо нямаше нищо друго, освен вълни, вълни навсякъде, истински водопади. Невъзможно бе да преценя скоростта, тъй като нямаше с какво да я сравня — водата наоколо бе на равнището на палубата, шумяща н клокочеща, сякаш вреше. Най-сетне вълната отмина и яхтата намали хода си. Разплаках се от безпомощност — яхтата бе извън контрола ми и бях се оставила напълно в ръцете на една от тези ужасни вълни. Все пак трябваше да сляза долу да изпомпвам вода. Когато се върнах на щурвала, друга вълна се разпука над кърмата; прегърнах здраво колонката на компаса, докато водата ме обливаше и пълнеше кокпита. За щастие водата не бе чак толкова много. Чудех се кое е по-малкото зло — да се преобърна или да бъда смачкана от някоя вълна? Какво би направил Роб? Да остане спокоен и да се довери на късмета си? Трябваше да се примиря с мрачната мисъл, че съм сама със своята участ; продължих безчувствена да управлявам, като се надявах, че ще имам още късмет.

На четвъртото ми слизане долу да помпя забелязах, че барометърът показва 1003 милибара и бавно се качва. Изправих се пред ужасна бъркотия, но най-големите предмети бяха останали по местата си; всъщност нямаше повреди освен няколко белега от удари по покрива на кабината. Болеше ме силно вратът — сигурно бях разтегнала някой мускул по време на преобръщането, защото усетих болката още с излизането си на палубата.

Продължих да управлявам, неспособна да мисля и да чувствувам. В 10,30 часа сутринта настъпи малко затишие, последвано половин час по-късно от друго. Най-сетне започвах да се чувствувам по-добре и при едно слизане долу забелязах, че в ъгъла се търкаля бутилка червено вино; опънах една глътка. Грабнах и няколко бисквити, които изядох, докато бях на щурвала.

В 11,30 вятърът бе спаднал до осем бала, но продължих да управлявам до два часа следобед, когато шкваловете почти затихнаха. Вече смятах, че е безопасно да остана на дрейф. Радиото беше наводнено, но работеше, а след едночасово почистване вътрешността на яхтата изглеждаше почти нормално. Все пак имаше един списък на липсващи вещи, включително писалката ми, отварачката за консерви, четката за коса и чайникът. Повечето от кухненските съдове бяха изпотрошени. Лош момент изживях, когато открих, че транзисторът ми бе онемял; това означаваше, че няма да мога да получавам повече сигнали за точно време, за да сверявам хронометъра. Но той бе кварцов и много точен, нямаше причина да смятам, че може неочаквано да се повреди.

Койката ми бе напълно мокра, но за късмет бях скътала в найлонова торба резервен спален чувал. Извадих го и — успех! Беше напълно сух! Отоплителят изсуши възглавницата ми. Нямах нищо сухо за обуване, а подът на кабината бе покрит с хлъзгава смес от газ, мляко и сантинна вода.

След почистването си направих чай и стоплих малко доматена супа. После поспах един час, по-точно дремех, тъй като чувах плискането на водата в яхтата. Най-сетне се размърдах и открих, че водата идва от една дупка в палубата, където бе монтиран антенният изолатор. Най-доброто, което можех да направя, докато се подобри времето, бе да напъхам в отвора още парцали. В пет часа следобед силата на вятъра отново беше осем бала, но вълните намаляваха, а след два часа барометърът започна да се качва. Времето май че се подобряваше; аз обаче се чувствувах все още зле.

Вратът продължава да ме боли, ръцете ми са покрити с рани, които смъдят. Нямам воля да изляза на палубата и да управлявам яхтата, но въпреки това, ако вятърът отново се усили до щорм, ще трябва да го направя. Времето сякаш се оправя, но твърде бавно.

На следващата сутрин се събудих разглобена и апатична. Все още продължавах на север, с ход около два възла. Не смеех да рискувам да вдигна повече ветрила — поне засега. Тъй като решението ми от вчера да се върна в Нова Зеландия още се въртеше в ума ми, проучих картата и се почувствувах страшно потисната. Всичките тези мили за нищо! Това, което бях постигнала дотук, щеше да иде на вятъра. Всичко ми се струваше грешно, неправилно. Седнах и още веднъж записах всички аргументи за отказването си (или по-скоро за това, че не продължавам).

Обзе ме отново ужасна нерешителност. Все пак „Крусейдър“ бе оцеляла след вчерашната буря и сега нямаше да е справедливо да използвам съмненията си в нейната мореходност при лошо време като аргумент да изоставя курса към Хорн. Неочаквано започнах да преосмислям мотивите за връщането и пак така неочаквано ми просветна, че решението ми е било продиктувано от страх. Тогава какво ме накара отново да се върна към мисълта да продължа? Отговорът бе: точно в този момент осъзнах, че с преодоляването на бурята аз почти бях преодоляла страха, който ме бе преследвал толкова дълго.

Записах в дневника си:

а) щом такелажът може да издържи преобръщане без щатните си ванти, той би трябвало да издържи и нормално лошо време, ако извърша подходящ ремонт; б) до Фолкландите са 2800 мили, а до Нова Зеландия — 3000, и то срещу течението и насрещните ветрове; в) следващите три-четири седмици няма изгледи чак за такива щормове.

След като записах тези съображения, решението се изясни: още веднъж обърнах курса и поех към Хорн. Настроението ми бързо се смени — от песимизъм към оптимизъм, отново вървях по пътя си. Записах и най-важното, което трябваше да свърша за деня:

Да запуша дупката на палубата, причинена от откъртването на антената. Да направя нов капак за сандъка в кокпита, който зяпа и пропуска вода.

Да укрепя вантите. Ура! Продължаваме!

През следващите десет дни имах сравнително добри преходи и към осми март бях на 1300 мили от Хорн. Свърших всички работи по палубата и след 11 часа, прекарани горе, дори успях да направя задоволителен ремонт на такелажа. Бях открила също, че като махна горните седем ракси на рифования грот, можех да вдигна ветрилото доста над мястото, където импровизираният такелаж прекъсваше канала. Не беше най-доброто решение, но при плаване на попътни ветрове бе достатъчно разумно.

Въпреки тези окуражителни постижения високият ми дух бързо спадна и отново потънах в отчаяние.

Едри вълни идват от запад, а аз не мога да използвам благоприятната посока на вятъра, тъй като нямам спинакер-гик, за да изнеса стаксела. Бих искала да не съм толкова неспокойна. Ако барометърът се вдигне, ще се повдигне и духът ми. Преходите са доста добри, но спомените от бурята са толкова ярки, че потръпвам всеки път, щом се появят признаци за приближаването на нова депресия. Не мога да гледам по-далеч от нос Хорн. Мислите ми се въртят около това „ако“ стигна там, а не около въпроса „кога“. Ако съм жива да заобиколя Хорн, тепърва ще ми предстои работа, докато изляза от южните ширини. Как се страхувам от тях! Когато погледна снимката на Роб, ми идва да заплача; дори и той вече не ми се струва реален. Животът ми се свежда до една-единствена цел — да преодолявам дните, докато заобиколя Хорн. Всичко останало на тоя свят е изгубило смисъл за мен. Това изпълва целия ми живот, не съществува друго нищо.

В допълнение към потиснатостта ми не се чувствувах добре и физически. Вероятно ми влияеше съчетанието от месеците, прекарани в относително бездействие, и периодите на принудителна и изключително тежка работа. Хранех се добре, макар и с не особено вкусни неща.

 

 

Какво необичайно време! Налягането е високо, макар че има много вятър, много работа и малко сън. Непрестанните шквалове, редуващи се със затишия, изискват пренагласа на управлението през половин час. Но този труд се отплаща с още 120 мили денонощен преход; остават ми 1100 мили до Хорн.

На 12-и записах:

Все още налягането е високо, а вятърът — силен; намирам се на 300 мили от чилийския бряг и скоро ще трябва да променя курса на юг-югоизток към Хорн. Започвам да усещам как ме обзема вълнението точно сега, пред самото начало на истинската битка.

Изчислих, че ако се има предвид плавателното време, водех с малко пред времето на Чичестър отпреди 11 години, така че имах още възможност да го „изпреваря“ около Хорн. Все пак мисълта за такова състезание рядко завладяваше ума ми — по-скоро то бе състезание за оцеляване. Чичестър бе случил най-лошото време от цялото си плаване точно при заобикалянето на нос Хорн. Той бе минал доста близо, а там вълнението бездруго е по-лошо поради плиткото дъно, което създава допълнително разбъркване на вълните. Не исках това да се случи и с мен, затова избрах път, достатъчно отдалечен от Хорн. Предпочитах да рискувам по-скоро среща с айсберги, отколкото да зърна зловещата, покрита с птици скала — така поне си представях нос Хорн.

В полунощ на 14 март дяснобордовите ванти отново се свлякоха. Напредвах криво-ляво с намалени ветрила до сутринта, когато се качих на мачтата, за да прегледам повредите. За късмет не бяха непоправими. Тъй като не бях успяла да свържа, както възнамерявах, планките направо с болта, бях го сторила посредством шегел и голяма стоманена халка. Точно тази халка бе пострадала. Напрежението върху нея трябва да е било огромно, тъй като, преди да се скъса, е добила елипсовидна форма. Замених я с масивен шегел и след час и половина отново бях на път. На обяд се намирах на 500 мили от Хорн.

На 17 март (191-ви ден) внимателно снех достатъчно височини, за да съм сигурна в изчисленията на местоположението си. Можех да разчитам само на късмет, че грешката на хронометъра си е останала същата; при друг случай такава опасност би ме тревожела много, но сега я пренебрегнах и се съсредоточих върху по-наложителното.

Чувствувам облекчение, че успях да определя поне веднъж точното си местоположение, защото, ако времето се развали, може да не съм в състояние да снема светило по цели дни наред. Барометърът се е задържал на 998 милибара, което не е чак най-доброто, но стискам палци. Все още мога да изпреваря Чичестър, ако продължа с подобни преходи.

 

 

На палубата е леденостудено. Облякох се с намерението да наблюдавам залеза, но след десет минути се прибрах замръзнала. Временни пориви на вятъра, при които „Крусейдър.“ прави по седем възла само с щормови стаксел и рифован докрай грот. На небето изгря половин луна, чиято светлина ми върши работа. Мога да виждам накъде вървя.

Рано сутринта на 19-и вятърът стихна напълно и успях да поспя няколко часа; станах в два сутринта, когато изведнъж духна силно от запад-югозапад. Държах грота вдигнат до шест часа, след това го снех в засилващия се вятър, откачих сейломата и поех управлението. Правех си сметка да мина на около 15 мили южно (и наветрено) от островите Диего Гарсия, които са на 60 мили западно от нос Хорн, но не очаквах да ги видя, освен ако видимостта не се подобреше. Беше много студено, валеше непрекъснато. И все пак въпреки отвратителното време не се тревожех особено от щорма, защото бях се подготвила вътрешно за последната битка и чувствувах, че мога да се справя с всичко!

В четири часа следобед записах:

Управлявах яхтата цял ден. Вятърът не дава признаци на отслабване, видимостта е още много лоша, но досега трябва да съм минала край островите. Ще остана на този курс, докато не пресметна, че съм оставила Хорн далеч зад себе си; след това ще завия и ще се насоча към източната страна на остров Естадос. Моля се само вятърът да не ме принуди да сляза още на юг, сред ледовете. Курсът ми трябва да ме отведе на около 50–60 мили южно от Хорн, тоест ще пресека ледовата граница за тази година. Вълнението промени вида си, вълните сега са много по-къси и по-стръмни, което е характерно за по-плитки води. „Крусейдър“ се мята като коркова тапа. Радвам се, че силата на вятъра не е повече, отколкото при обикновен щорм.

Късно вечерта завих през кърма и се насочих към остров Естадос, след като предположих, че най-сетне съм отминала нос Хорн — фокуса, в който се събираха всичките ми страхове и опасения от последните четири месеца. След това в 11,30 часа си легнах и спах четири часа, най-дългият ми непрекъснат сън от шест месеца насам. Когато се събудих, заварих яхтата да върви на юг и бързо промених курса на североизток. Интересно, но не мислех за айсбергите, просто се бях съсредоточила върху управлението на яхтата при навлизането сред източните ветрове и се тревожех, че започваше да духа все по-силно.

Само да знаех… такъв късмет съм имала! Айсбергите трябва да са били там, но аз не ги видях — не се и озърнах да ги потърся!

Преди обяд вятърът се усили дотолкова, че бях принудена да легна на дрейф; докъм следобед той завъртя от югозапад. През останалото време от деня управлявах яхтата под гол рангоут. Силата на вятъра бе осем бала с тежки силни шквалове, но към осем вечерта утихна достатъчно, за да вдигна щормови стаксел и да закача отново авторулевото устройство. Върнах се в койката, много изморена и без всякакво въодушевление от мисълта, че съм заобиколила Хорн.

Всъщност аз не бях видяла страховитата скала, за мен тя можеше и да не съществува! Не бях сигурна и къде се намирам, защото не успях да снема светила предишните три дни, а курсът ми бе така объркан, че и счислимото местоположение бе по-скоро въпрос на догадки. Въпреки всичко бях почти сигурна, че съм прехвърлила ледовата граница, и това доста ме безпокоеше.

Не следващия ден настроението ми се промени:

Заобиколих го! Ура! Нещо повече, почти отминах и Естадос! Изпитах безкрайна радост, когато тази сутрин се изкачих на мачтата и на около 20–30 мили видях смътно очертанията на планините му. Моите изчисления отпреди три дни показваха, че ще мина на 50 мили. Е, никой не е безгрешен!

Снех височината на слънцето веднага щом забелязах суша и изчисленията ми потвърдиха, че това е остров Естадос — отворих бутилка ризлинг, налях една чаша и я метнах в океана. И така бях заобиколила това старо плашило Хорн, без дори да го съзра. Може дори и да съм го проспала.