Нейъми Джеймс
Насаме с морето (15)

XV. Среща в морето

Крещяхме си един на друг от двете лодки — Роб ме попита дали искам да вляза направо, или да чакам, докато съмне. Отговорих, че ще чакам до сутринта, и Роб предложи да ги последвам в защитени води.

След два часа бях до един траулер и получих дълга целувка — много трудна, въпреки че корпусите на яхтата и лодката бяха толкова близо, и все пак — чудесна. След това се запознах с телевизионния екип. Роб ги бе убедил, че ще се появя навреме, но не успял да убеди екипа на „Дейли експрес“, за който бе организирана срещата — неверници! Имахме да си казваме толкова много неща; Роб и аз стояхме — всеки на своята палуба, говорихме, докато съмна, и все още не бяхме успели да си зададем всички въпроси, които искахме. Щом стана достатъчно светло, приключиха с филмирането и отново с нежелание трябваше да кажа довиждане на Роб.

До Дартмът оставаха още 1200 мили и колкото повече се бавех, толкова по-трудно щеше да ми бъде да се изправя срещу тях, затова отдадох въжетата на траулера и поех. Придружаваха ме до открито море, където вятърът започна да се усилва. Сърцето ми се свиваше, като гледах Роб да ми маха за довиждане и си мислех за нещата, които могат да се случат, докато отново го видя. Необходимо бе едно последно усилие и плаването щеше да свърши. Просто трябваше да отбягвам корабите и навигационните опасности и щях отново да съм у дома. Това си казвах, докато хвърлях последен поглед към Роб и отегчена започвах дългото лавиране край острова.

На стъмване бях изтощена. Вълнението от срещата и бъбренето с Роб цяла нощ, последвано от тежкия ден в плаване срещу вятъра, си казаха думата. Трябваше обаче да остана будна и да внимавам за кораби. Роб ми бе донесъл един портативен предавател, взет под наем от „Рейкъл“, и можех да се обадя на „Дейли експрес“ и да предам своето ЕТА. Както бе подчертал Роб, трябваше да съм у дома на осми юни, дори и при лошо време, а това щеше да е постижение с два дни по-добро от Чичестъровото. Роб ми каза, че имало приготовления за отпразнуване на пристигането ми, и те ми се видяха фантастични.

Три дни имах затишия и бях склонна да съобщя за отлагане на моето ЕТА, но вятърът най-сетне пристигна — и още как! На 28 май, 262-рия ден, денонощният преход бе 170 мили — един от най-добрите ми преходи. Към 30 май ми бяха останали още 600 мили и вече използвах картата на района от Гибралтар до Англия. Попътните кораби си останаха главната ми грижа — единственото препятствие между мен и дома — и аз се върнах към старата практика да спя най-много по половин час. Радиовръзките с Роб бяха лоши, но научих, че се планира среща в морето на 100 мили от Дартмът — в точка на около 40 мили от нос Лендс енд вечерта на пети.

Миналата нощ, докато бях навън, прелетяха две малки пухкави птичета и направиха отчаян опит да кацнат на палубата. Отначало помислиха, че най-доброто място е гротът, но не можеха да се задържат на него. После решиха, че моето присъствие е по-окуражително, и няколко пъти се опитваха да кацнат върху мен — едното моментално се лепна за една от гънките на непромокаемото ми яке. По-късно то си намери място на лебедката на гротфала, а другото се скри от вятъра зад лебедката на шкота на геноата в кокпита. Сякаш се готвеха да останат, моето присъствие въобще не ги смущаваше. След това към полунощ вятърът стихна. Би трябвало да разрифовам грота, но тъй като птичето на лебедката имаше голяма нужда от сън, не можех да бъда толкова безсърдечна и да го безпокоя. Оставих го до 2,30 сутринта, но след това трябваше да взема мерки, защото „Крусейдър“ беше почти напълно спряла. Отидох до мачтата и се взрях в птичето под светлината на джобния фенер. Беше заспало, люлееше се леко напред-назад в ритъма на яхтата; когато го докоснах, перата му бяха студени, но се зарадвах, като почувствувах топлината на тялото му. Взех го, то изцвърча ужасено и започна да се мята в ръцете ми, но се успокои, когато го сложих в отворения шкаф в кокпита. Разрифовах грота и когато по-късно осветих шкафа с фенерчето, видях птичето дълбоко заспало.

На разсъмване и двете птичета все още спяха, прилични на мръсни бодливи топки, със затворени очи, чужди на останалия свят. В седем часа сутринта вече бяха отлетели.

Ужасно се страхувах да не ме блъсне кораб и носех вахтата колкото се може по-добре, но липсата на достатъчно сън ме правеше невнимателна и вечерта на първи юни едва не се случи нещастие. Лежах си в койката и слушах вятъра, чудех се дали да рифовам, когато нещо ме накара да стана и като изскочих, видях кораб, който бързо приближава: истинска грамада откъм десния ми борд. За щастие не трябваше да сменям халса, за да го избягна, а само леко завих и се насочих към кърмата му. Близостта с кораба ме изплаши много, докато гледах как ме подминава; няколко секунди по-късно „Крусейдър“ попадна под удара на неговата вълна, който я накара да се залюлее силно и да вземе вода на палубата. Доста странно, но не бях потресена от случилото се; статистически погледнато, то би трябвало да намали вероятността подобно нещо да стане отново. Имам доста голямо доверие в своята специална интерпретация на закона на вероятностите.

Чувствувам се много неспокойна. Въпреки че се намирам само на 100 мили от Англия, не мога да се свържа с никого по радиото. Портишед-радио едва ме чува, а от Лендс енд-радио не мога да получа отговор. Тези факт е отчайващ, защото тъкмо сега ми се иска да поговоря с някого. По-късно отново ще опитам с Портишед; може би довечера условията ще са по-добри.

Добре е, че имам три дни до срещата, защото сега вървя с един възел, при това в обратна посока! Днес видях доста кораби и през нощта ще трябва да поддържам добро наблюдение. За да сигнализирам присъствието си, осветявам с джобен фенер ветрилата на „Крусейдър“; ходовите ми светлини отдавна не работят.

Въпреки ниската скорост и малките преходи вече бе очевидно, че ще пристигна на мястото на срещата прекалено рано. Вечерта на втори юни бях само на 40 мили от него. Въпреки това не исках да съобщавам ново ЕТА, тъй като се страхувах да не объркам огромните приготовления в моя чест, ако се покажех твърде скоро. Просто не беше честно да разстройвам организаторите толкова късно; разбрах, че повече не бързам. Напрегнатостта, която усещах през цялото плаване, внезапно се бе изпарила и ме бе оставила учудващо безчувствена; исках да имам време, за да осъзная факта, че това, което се опитвах да направя, вече бе сторено. В съзвучие с тези мисли бе и нежеланието ми да се срещна с тълпите и щумотевицата в Дартмът. Можех, разбира се, да се промъкна и незабелязана, но това щеше да разочарова много хора, а и след всичко, през което бяха минали моето семейство и приятелите ми, подобна постъпка би била непочтена спрямо тях.

Сутринта на трети, с приближаването ми към мястото на срещата ниско над мен прелетя още един голям самолет. Чудех се дали го прави, за да избегне облачната покривка. Може да беше ДС–8, но познанията ми в авиацията са толкова бегли, че със същия успех би могъл да бъде и „Сопуит кемъл“. Помахах на пилотите, когато прелитаха над мен, но едва ли са ме видели. Самолетът летеше само на няколкостотин фута над морето и беше вълнуващо да видиш други човешки създания толкова близо.

На няколко мили от мястото на срещата снех ветрилата и останах на дрейф; трябваше да чакам още два дни. Видимостта беше лоша, макар че вятърът бе спрял и беше много тихо. Отворих люковете с надеждата, че така ще чувам приближаващите кораби, без да е нужно непрекъснато да излизам на палубата и да наблюдавам. Привърших с излъскването на някои неща в салона и поработих няколко часа върху моите фигури за шах. Забелязах, че на един от горките ми офицери има пукнатина, която можеше да стане по-дълбока — тя минаваше от брадичката през носа и по задната страна на шапката му. Очевидно бе, че се нуждае от първа помощ, затова пробих дупка в главата му и заковах двете половини. Това свърши работа, само гдето пиронът стърчеше. Прибрах офицера обратно в кутията и му обещах прилична хирургия, като се върна у дома. Тайно се надявах, че ще имам времето и търпението да го ремонтирам и дори да завърша комплекта — след дълги часове упорита работа бях изрязала само 16 фигури, а това е, разбира се, само половин комплект.

Вечерта седях зад щурманската масичка, пийвах си сладко мартини и гледах как светлината чезне от небето. „Крусейдър“ леко се полюшваше на мъртвата вълна, тишината се нарушаваше само от постоянното тракане на блоковете и мекото пляскане на вълните в борда. Странна беше тази липса на движение след толкова време на ход, а още по-странно бе, че не съм отчаяна от забавянето. От мястото си в щурманската оглеждах с любов яхтата и се чудех на вярата, която бях вложила в нейния здрав десетгодишен корпус. Сега изпитвах огромно доверие в нея, бях сигурна, че може да ме отведе в още едно околосветско плаване без нито една повреда. Бих ли могла да намеря по-добра, по-мореходна и сигурна яхта? Не, съмнявам се, дори да я търся с години.

Мислех отново за другите самотници, питах се за техните мотиви и движещи сили. Дали мотивите им бяха като моите? Кой знае. Но имаше нещо, което беше общо за всички ни, и това беше, освен притежанието на добра яхта и достатъчно знания, за да избягваме неприятностите, също и вяра!

Тази вечер записах по този повод в дневника си:

Робин Нокс-Джонстън е само отчасти прав, когато казва, че „човек трябва да има нечовешка вяра и да разчита единствено на себе си, за да направи такова плаване, без вярата в бога“. Има и друга вяра. Вярата е сигурност, моята среда ми я дава — Роб, семейството, приятелите ми. С тях аз никога не съм сама. Независимо дали ги виждам или не, те са част от съзнанието ми и са толкова непогрешим източник на спокойствие и сила за мен, колкото навярно е господ за вярващите. Вярата не означава да очакваш чудеса. Не вярвам въобще, че който и да е в подхвърляната от бурята лодка ще очаква господ да успокои вълнението. Това, за което би могъл да се помоли, е да се подсили волята му, за да оцелее. Силата на вярата е в самия вярващ; независимо на какво се основава тази вяра — и смятам, че между моята гледна точка и гледните точки на Чей, Чичестър, Нокс-Джонстън има малко различия: ние викаме на помощ собствените си резерви от вяра и воля и се надяваме те да ни помогнат. Докато се борех два часа на мачтата, опитвайки се да развия онази затегната гайка, трябваше да си повтарям: „Ти просто трябва да отвиеш това проклето нещо!“ И най-накрая благодарение на нечовешка сила, която не подозирах, че имам, гайката започна да поддава. Моята среда ме бе осигурила с волята да бъда настойчива, а съзнанието, че бях сама и само от мен зависи отвиването на гайката, бе породило тази невероятна сила.

След обедните наблюдения на четвърти юни, 269-ия ден, разбрах, че ме е отнесло на десет мили от точката на срещата, затова отново вдигнах ветрилата и мързеливо поех обратно. Валеше, над мен висеше плътен черен облак, но вятърът беше умерен. Казах си, че ако се задържи, ще ме издуха добре до дома. На мястото на срещата привързах кормилото и си сготвих вечеря.

Цялата сутрин на пети юни прекарах в безуспешни опити да се свържа с Лендс енд-радио. Обади се обаче моторната лодка „Фльор“ и любезно ме свърза с радиостанцията. Съобщиха ми, че Роб заедно с репортерите и фотографите ще напусне Пензанс с траулера „Патфайндър“ на обяд и ще бъде в моя район около шест часа вечерта.

Снех още височини и открих, че ме е отнесло на запад, затова вдигнах ветрилата и се отправих в посоката, където смятах да пресрещна траулера.

Към шест часа вечерта бях силно изнервена; наоколо не се виждаше никакъв плавателен съд, а аз бях напълно сигурна, че съм точно където трябва. Искам да кажа, че бях сигурна само докато Лендс енд-радио не ми съобщи, че силата на сигнала ми била такава, сякаш още съм в Бискайския залив. Но докато ужасните съмнения започваха да пълзят в съзнанието ми, чух разговор на Роб с Лендс енд-радио. Гласът му звучеше мрачно, той съобщи, че траулерът имал повреда в машината и трябвало да бъде отведен на влекало във Фалмът. Надявайки се, че и аз ще слушам този разговор, той каза, че няма да успее за срещата тази нощ, но ще намери някакъв начин да стигне при мен сутринта. Междувременно аз трябваше да приближа брега. Горкият Роб, никога не е имал късмет с двигателите.

Наистина това обясняваше защо не можах да забележа посрещачите в открито море, но не можеше да обясни защо не бях видяла Англия. По моите изчисления трябваше да съм само на двайсет мили от нея! Плавах към точката, където смятах, че трябва да е фарът на нос Лизард, и се изкачих на мачтата, за да го търся. Ръмеше, видимостта беше лоша и хоризонтът пред мен бе покрит от плътни маси черни облаци; отчаяно го молех да се превърне в приятелския зелен английски бряг, но, излишно е да казвам, той инатливо отказваше. Плавах още пет мили и когато здрачината започна да оглажда ръбовете на облаците, отново се изкачих на мачтата и се завзирах напред. Минаха минути, преди да зърна това, което търсех. Проблясване, после още едно, още едно; фара Лизард — бях го открила! Бях толкова облекчена и развълнувана, че се спуснах бързо по мачтата и затанцувах по палубата, като крещях колкото ми глас държеше.