Нейъми Джеймс
Насаме с морето (12)

XII. Бури и повреди в такелажа

Рибарите бяха самата любезност; чули ме да говоря по радиото за срещата и дошли да видят дали нямам нужда от нещо. Дадоха ми карта на южния бряг на Тасмания, която се оказа безценна, в добавък и риба, която ми хареса, а след това продължиха пътя си. Докато чаках, изслушах метеорологичната прогноза и научих, че над района е минал студен фронт, а се очаквал и друг след 12 часа. Барометърът падаше през целия ден и сега показваше депресия при 987 милибара. Не ме сдържаше да тръгна на път колкото се може по-скоро.

Точно тогава видях да приближава лодката, а като дойде близо, някой силно извика „хелоу“ — беше Бърн Кътбърсън. Шумът на вятъра не позволяваше да се чуем, затова той ми посочи с жест да го последвам и ме отведе в тихи води под някакъв малък остров. Още с пристигането той ми предаде резервните части за авторуля, пресни плодове, включително череши и грозде, малко масло, хляб, мляко и пощата ми! Като че ли отново беше Коледа! Но не можех да се бавя, тъй като времето ме плашеше, а трябваше да поправя щормовия стаксел, както и да монтирам кормилното перо на сейломата. Новото перо беше фантастично — много солидно и здраво, очевидно го бяха реконструирали. Сигурно повече нямаше да имам грижи с авторулевото устройство.

Още с тръгването ми след срещата вятърът връхлетя с диви пристъпи и едва можах да вдигна щормовия стаксел, който за съжаление намали скоростта. Знаех, че трябва да заобиколя най-източния край на Тасмания — на 45 мили от нос Пилар, преди да изляза отново на чиста вода.

До края на деня всичко вървеше добре, макар че много се тревожех от вида на небето. От край до край се простираха ивици и спирали в плътен сив цвят. Подобна картина досега не бях виждала. Барометърът бе застинал на зловещите 987 милибара.

Не можех да рискувам да спя, докато не отминех една група необозначени със светлини скали в открито море. Не беше справедливо от страна на природата да разпилее тези малки глупави камъни на толкова неудобно място. Не ги видях, но предположих, че в тъмнината съм ги отминала, и тъй като бях много изморена, откачих сейломата и пуснах яхтата по вятъра със силно натегнат щормови стаксел с надеждата, че ще поспя малко. Непрекъснато връхлитаха шквалове и не исках да рискувам толкова скоро скъпоценното си ново кормилно перо.

В полунощ, облечена отново в непромокаемите си дрехи, се взирах в тъмнината, където трябваше да е сушата. Към два часа след полунощ „Крусейдър“ започна да глисира по вълните. Сложих си осигурителния колан и хвърлих последен поглед към барометъра. Преди час бе паднал с още два милибара, но сега отново се вдигаше. Изпомпих водата, затворих добре люковете и застанах на щурвала. Навън беше истински ад. Шумът бе оглушителен. Вятърът се втурваше на диви пориви през няколко секунди, въздухът бе изпълнен с летящи пръски, които на светлината на джобния фенер изглеждаха като дъжд. Крушката на компаса бе изгоряла и трябваше да държа фенерчето със зъби, за да следя курса. Назад или настрани не можех да видя нищо, пречеха ми дъждът и пръските.

След един час започнах да замръзвам и да треперя от страх. Струваше ми се, че мачтата ще рухне всеки момент; най-горната ракса на стаксела се бе отворила, това доведе до разхлабване на фала, който започна да вибрира, и трябваше да пропълзя по палубата, за да се опитам да го натегна. Вятърът се стовари върху мен веднага щом се изправих до мачтата и натиснах дръжката на лебедката. В предната част на палубата можех да почувствувам вибрациите на такелажа при всеки удар. „Крусейдър“ се носеше прекалено бързо и аз отчаяно обмислях как да намаля скоростта й. Дойде ми наум, че можех да опитам със спуснатите зад кърмата въжета. Не вярвах, че това ще помогне, защото „Крусейдър“ беше голяма, но си казах, че независимо от съмненията, по-добре е да опитам. Първо взех два стаксел-шкота, свързах ги и ги прехвърлих през кърмата, като двата им края останаха на борда. Не настъпи никаква промяна, затова свързах още два шкота и дълго оранжево въже, много леко, но доста дебело. Беше закъсано на места, затова му навързах възли и също го изпратих зад борда. Ефектът беше мигновен. Всеки път, когато яхтата се опитваше да сърфира, въжетата я теглеха назад; излизайки на повърхността сред пяна и пръски, те сякаш я спираха. Тя вече плаваше по вятъра без моя помощ, а скоростта падна до три-четири възла.

Сега, след като яхтата беше успокоена, слязох долу да изчисля местоположението си — половината от страха ми се дължеше на незнанието къде се намирам. Вятърът беше завъртял откъм югозапад и се страхувах, че може да ме хвърли на нос Пилар. Счислението показа, че съм на десет-петнайсет мили навътре от носа и ако вятърът не завъртеше още, щях да мина безпрепятствено, макар и само с няколко мили резерв. Беше много страшно.

Докато съм била навън, барометърът се качил до 1002 — огромен скок, който показваше невероятната сила на вятъра. Вече се съмваше, затова отново излязох на палубата да огледам наоколо и за мое огромно облекчение видях сушата. Описанията от лоцията потвърждаваха, че базалтовите скали и островчетата със странни форми наоколо наистина бяха нос Пилар. Бях на около 15 мили от тях, така че ако вятърът не обърнеше от юг, щях да мина на безопасно разстояние. Почувствувах се много по-добре.

Когато слънцето изгря, картината стана доста внушителна. Черни шквалови облаци се носеха ниско над водата, а блестящи бели пухести облачета се тълпяха навред около мен. Въпреки пръските и периодичните шквалове видимостта беше великолепна. Отдалечените скали искряха на утринната светлина, а аз бях щастлива, че вятърът се запази постоянен и те си останаха далечна гледка.

В десет часа сутринта вятърът утихна, а в три следобед бях в пълно и вбесяващо безветрие. Все още виждах брега, но не му обръщах внимание, а вече мислех за следващата точка от сушата — протока Фово, между остров Стюарт и Южния остров на Нова Зеландия. Разстоянието дотам беше по-малко от 900 мили, а това означаваше осем денонощия плаване.

Студеният фронт бе последван веднага от гигантска област на високо налягане, която се задържа три седмици, като през първите три дни ми отпусна съвсем слаби ветрове, а после — устойчив северняк. Беше топло, с чудесни звездни нощи и за известно време успях да забравя щормовете и да се съсредоточа върху по-приятни неща.

Радиовръзките ми се подобриха и на третия ден след отплаването от Тасмания говорих с родителите си, с Фиона и Брендан и практически с всички останали от семейството. Очакваха обаждането ми, тъй като им бях пратила телеграма с точния час, в който ще позвъня. Освен разговора се чуваше много смях и бърборене, които ме накараха да се почувствувам отново у дома. Мама очевидно бе усъвършенствувала радиотехниката си, защото се чуваше ясно и точно, като изключим непрофесионалните изблици на смях. Баща ми довери, че не обича да говори по телефона, тъй като оглушавал и можел да пропусне нещо важно! Брендан и аз проведохме напълно непонятен разговор за китовете, бъбрихме дълго и можехме да продължим до безкрайност, ако не ни беше прекъснала Фиона, която искаше да знае кога и къде ще мина покрай Нова Зеландия. За нещастие нашата къща бе на Северния остров и те нямаше да могат да ми помахат, докато плавам край Нова Зеландия.

Радвах се на топлото тихо време; можех да прекарвам повече време на палубата — голяма промяна в сравнение с последните два месеца. Отделях малко време за поправяне на ветрилата, а радиото ми бе неизменно настроено на вълните на Радио Австралия, предавания за чужбина. Това бе най-ясната англоезична станция в тези ширини и след като свикнах с акцента, открих, че програмите й са много забавни.

Когато се обадих следващия път на семейството си, чух последните новини от „Уитбред“. Всички яхти бяха заобиколили Хорн и Роб беше начело! „Грейт Бритън II“ винаги вървеше добре в лошо време, затова се питах дали наистина условията са били лоши. Мама ми даде рецептата за палачинките, за която я бях помолила, а баща ми каза, че се тревожи от сушата и ниската цена на вълната.

Колкото повече наближавах Нова Зеландия, толкова повече се опасявах от мисълта, че трябва да мина през една теснина, която на картата изглеждаше като иглено ухо. На 200 мили от остров Стюарт взех решение.

Записах в дневника си:

След подробно изучаване и внимателно обмисляне на прочетеното в лоцията реших в крайна сметка да не минавам през протока Фово. Причината? Страхливка съм. Изглежда прекалено опасно и не виждам защо да се пъхам между шамарите, след като не съм принудена — мога съвсем лесно да заобиколя остров Стюарт от юг. След случая около нос Пилар край Тасмания искам колкото е възможно да избягвам сушата и подветрените брегове. От навигационна гледна точка единствената слабост на този нов курс е, че ще ме отклони още на юг и ще трябва да внимавам за необозначени със светлини скали в открито море. И друго — най-голямото неудобство е, че няма да мога да предам писмото от 12 страници, което съм написала до Роб. Ако ще трябва да чака до Азорите, то ще се превърне в цял ръкопис!

След решението да карам на юг се чувствувам по-добре. Мисълта за протока навярно ме е потискала; нещо сигурно ми е тежало, защото, откакто напуснах Тасмания, ме бе обзело странно неспокойствие. Този малък скок през Тасманово море е просто загрявка, за да вляза във форма преди голямото изпитание. Нова Зеландия е само един голям досаден риск. (Разбира се, обикновено не мисля така за родината си!) Мъчително е също така да си тъй близо до предишния си начин на живот и същевременно да си толкова далеко от него. Когато чувах познатите гласове на близките ми, заети сигурно със своите обичайни занимания, ме обхващаше чувство за нереалност. Сякаш изобщо не съм тук. Чета лоцията на Нова Зеландия, за да си припомня земята, флората и географията на страната; отдалечените необитаеми острови изглеждат много примамливи. Някои от тях се населени само с птици, по тях няма растения и вода. Какво пият птиците? Морска вода? Ако закотвянето не беше толкова непосилна задача за яхта с този размер, сигурно щях да се изкуша да посетя някой от островите, за да изразя уважението си към птиците.

Заобиколих остров Стюарт от юг в мъгла през нощта на 24-и. Не мигнах, защото трябваше да мина между две малки островни групи, наречени Снеърс и Трепс (и двете думи могат да се преведат като капани — б.пр.), които, разбира се, си останаха невидими за мен. В девет сутринта на другия ден видях ниско на хоризонта брега на остров Стюарт. Това трябва да е последната земя, която виждам, преди да стигна до Южна Америка.

Открих с радост, че имам достатъчно ток в акумулаторите, за да използвам спокойно големия си транзистор. Когато пуснеха песен, която ми харесваше, правех не много успешни опити да танцувам или пък пеех с цяло гърло. Редките птици, които прелитаха, свиваха към мен, но в крайна сметка не им правеше впечатление нито звукът, нито гледката. Учудваше ме, че бяха толкова безразлични, сякаш в техни води яхти плаваха всеки ден.

На първи февруари отново се върна обичайното лошо време. Преходът за предната седмица беше моят рекорд — почти хиляда мили за седем дни, средно по 140 на денонощие. Дори и това постижение не се доближаваше до добрите преходи на Чичестър, още повече че неговият курс е бил далеч по на север, където ветровете са доказано по-слаби и по-непостоянни.

Въпреки всичко да се състезавам с времето, постигнато от Чичестър, ми даваше кураж, стимулираше ме. Яхтата му беше по-бърза от моята, но за сметка на това той бе спрял в Сидней за няколко седмици, така че общото ни време засега беше горе-долу равно. Пресметнах, че би трябвало да се върна в Англия до десети юни, а ако можех да стигна Хорн до 14 март, имаше вероятност да успея.

Тази вечер записах в дневника си:

След пет месеца все още ми е трудно да обясня — дори и на себе си — защо правя това плаване. Фактът, че възможността да го извърша се появи сама, очевидно не бе единствената причина; имаше по-дълбоки мотиви. Дали се стремя към признание и слава? Не вярвам, а освен това дори този мотив да е бил толкова силен да ме накара да отплавам, само той едва ли би бил достатъчен да поддържа духа ми чак дотук.

Винаги малко съм се страхувала от хората, въобразявайки си, че във всичко търсят грешките и слабостите ми. Може би съм тук, за да избягам от критиката им, или пък ме води подсъзнателното желание да докажа на себе си и на света, че подобна критика е несправедлива. Да, това трябва да е — да докажа, че съм разумно, самостоятелно и способно човешко същество, което съзнателно е избрало да се опита да живее на границата на човешките възможности и все пак да оцелее. Удовлетворение ми носи и възможността да покажа, че невинаги е необходимо да приемеш, както повечето хора, начина на живот, който обикновено ти налагат средата и образованието. Можеш да направиш и нещо различно, стига да го искаш.

Красотата на самотния ми живот на море е в това, че усилията, които изисква от мен, са около предела на физическите и психическите ми възможности. Дали ще успея, или ще се проваля, зависи само от мен, без влиянието на външния свят. Харесва ми да съм свободна, да имам своя индивидуалност, което навярно обяснява защо съм срещу всички религии и политически доктрини, които се опитват да наложат на човечеството своята воля.

Сигурно лошото време ме е принудило да се впусна в подобен самоанализ.

Няколко дни по-късно отново мислех за дома и за Роб. Седях на тъмно след вечеря зад щурманската масичка, слушах касета с нашите любими песни и си спомнях за препускането ни със спортната кола със свален гюрук по хълмовете на Кингсуеър. Макар че бяхме живели в Южен Девън само две години, а и повече отсъствувахме, отколкото бяхме там, мислех за него като за свой дом. Обичах сънливите улички и дървените тротоари над Уотърхед Крийк, където обикновено се разхождахме с Роб и неговите родители. Имахме великолепен дом, но въпреки това аз исках да живея в самотна селска къща горе по хълмовете. С няколко акра земя и малко животни бихме могли да прекараме живота си в мир и спокойствие. Но сега започвах да разбирам, че не е важно в коя страна ще живеем, стига Роб да е там. Ще се заобиколя с всичките си книги и с любимите си стари мебели и където и да се намирахме, това щеше да бъде истински земен рай.

Когато се чувствувах с лошо настроение, понякога вадех фотоалбума, който ме връщаше към времето на нашето запознанство, и бавно го разлиствах. Той ми припомняше, че има и друг, съвсем реален свят, извън настоящия, макар очертанията му да се губеха в сякаш далечно минало. В албума имаше снимки на Роб и Чей на борда на „Грейт Бритън II“, които ме подтикнаха да извадя писалката и да запиша:

Роб ме научи да плавам с яхта преди малко повече от две години и досега би трябвало да е повярвал в умението ми. Също и Чей. Но дали наистина е така? Откъде биха могли да знаят на какво съм способна? Тази работа не зависи само от уменията, а освен това те знаят, че не съм и чак толкова сръчна. Тогава какво ги кара да мислят, че мога да обиколя сама света с яхта? Дали е моята увереност, че мога да го направя? Да, мисля, че това е отговорът. Те вярват, че мога да го направя, защото аз вярвам, че мога; подобно доверие в целеустремеността на една личност е изключителен израз на вяра. Но ако пропадна, пред очите на света ще са те. И няма да могат да се оправдаят, като твърдят, че съм загинала, защото съм допуснала грешка, дори това да е истината.

Горкият Роб! Ще трябва да успея. Ще бъде просто ужасно, ако не го сторя.

Не си позволявах често такива мисли да ме обземат, за да избягна мрачните настроения, но те учудващо внезапно се раждаха без всякаква видима причина. Мисли, които са ме озадачавали с години, сега изведнъж се изясняваха и откривах, че мога да видя смисъла в тях. Някога във Виена бях записала това, което дълбоко ме е вълнувало, но повечето под формата на въпроси. Сега, въпреки че не бях намерила всички отговори, открих, че писането ми помага да изясня нещата сама за себе си. Но всъщност сега се учех да мисля без помощта на дневник.

Всеки ден обаче водех дневник на плаването, защото вярвах, че си струва да имам точна картина, която, разбира се, щеше да е от полза, ако ми се наложеше да напиша книга по-късно. Но никога не пишех надълго и нашироко върху някой философски проблем, освен ако не се отнасяше пряко до работата през деня.

На трети февруари говорих с татко и Брендан; и двамата бяха много весели, току-що се бяха върнали от кръчмата. Брендан питаше защо не изпращам редовно радиограми до кръчмата, за да отбелязват курса ми на картата там! Не бях дооценила огромния интерес на местните хора към плаването. Те ме помнели от времето, когато помагах в стригането на овцете, идвали в кръчмата и жадно изучавали картата.

Рецептата на мама за палачинките се оказа пълна катастрофа в моите ръце, затова следващия път към съставките прибавих чесън и сладко. Резултатът беше неописуем. Истината бе, че диетата ми бе започнала да става еднообразна. Хлябът и маслото, които ми дадоха на срещата, напомниха на стомаха ми, че съществуват и други неща, освен консервираната и обезводнена храна, и това, което изпитвах сега, бе своего рода бунт. Имах чувалче с брашно и мислех да опитам още една серия палачинки. Но миризмата на брашното ми напомни мириса на бисквити и затова реших да го превърна в бисквити вместо в палачинки. Никога не бях пекла бисквити, но мислех, че сигурно не е много трудно. Разтопих малко маргарин, добавих захар, четири шепи брашно, две яйца, две лъжици какао и бърках сместа, докато стана гладка. След това я нарязах на малки квадратчета и я пъхнах във фурната. И какво си мислите…? Излязоха почти истински бисквити! За вечеря направих нов опит — тунец в бял сос с лук и грах. Оказа се също така добър.

За късмет гладът беше добър стимул за готвене, иначе нямаше да си давам труд. Волята ми беше учудващо слаба, когато ставаше дума за обичайните, абсолютно леки за вършене неща — например да си измия зъбите или да си облека непромокаемия костюм и да изляза на палубата.

Бях забелязала също така, че ставам все по-разсеяна. Например започвах да работя по определянето на височината на някое светило и по средата решавах, че трябва да изпомпя водата; тогава пък ожаднявах и слагах чайника да пия чай, след което погледът ми спираше върху някоя книга и започвах да чета. По някое време мисълта ми се връщаше върху денонощния преход и изведнъж се сещах, че бях започнала решаването на астрономическа задача.

Имаше и други моменти (особено когато времето беше лошо), в които седях с часове зад щурманската масичка, загледана в нищото, без да мисля за нещо определено. Но никога не скучаех, дори в тези периоди, а това беше най-важното. Фактът, че съм насаме със себе си, ми позволяваше да запълвам времето си с някакво приятно занимание. Съпротивата ми срещу скуката ме караше да бъда достатъчно дисциплинирана, за да използвам пълноценно времето и да не изпадна в апатия. Тя ми помагаше да запазя извън задълженията си по яхтата толкова много интереси: ако се уморях от четене, можех да прекарам няколко дни в дърворезба, да пиша дневника си или пък писма до Роб.

На шести февруари, 152-рия ден, времето беше наистина отвратително. Рано сутринта, точно се опитвах да се свържа с някого по радиото, когато вятърът изведнъж се усили от нула до шест бала и трябваше да се втурна към палубата, да спусна ветрилата и да ги сменя с щормови. Вятърът беше насрещен и след малко не можех повече да качвам срещу него и бях принудена да се спусна по вятъра на запад, с въжета зад кърмата, за да намаля колкото се може скоростта. Да бягаш пред щорма с обратен на желания курс беше бавно мъчение и често си мислех какво ли са правили Чей и Чичестър. Чей се е сблъсквал с подобни ситуации твърде често и макар че „Бритиш стийл“ е била конструирана за плаване срещу преобладаващите ветрове, сигурно понякога му се е искало да се откаже и да остане на дрейф. Бих искала и аз да рискувам и да легна на дрейф, макар вълните да бяха големи, но не можех да понасям напрегнатото очакване някоя голяма вълна да обърне „Крусейдър“.

Дъждът бе продължителен и държах отоплителя включен, за да отнема влагата. Той помагаше и за изсушаването на влагата от течовете, а най-важното — сушеше полярния ми костюм, който се бе втвърдил от солта. През няколко часа се опитвах да се свържа с Уелингтън-радио, тъй като вече бях просрочила връзката. Мислех си за горкия Роб — отново в пристанище без вест от мен, но линията бе безмълвна, с изключение на няколкото изпуквания и шумове като от врабче, което кълве грахови шушулки.

На осми отбелязах в дневника си:

Навлизам в познатия Океански ад, който ще трае, докато не обърна източната половина на картата (на сегашната половинка все още остава тънък резен от Нова Зеландия). Удивително е да гледаш такава огромна карта, на която няма нищо друго, освен море и някой и друг риф, но сега знам, че не се страхувам от морето. Ненавиждам бурното време, но не мога да мисля за морето като за зловещо или неприятелско; в крайна сметка това е същата вода, която човек тъй или иначе може да намери и във ваната си. Птиците въобще не му обръщат внимание. Независимо какво е състоянието на морето, огромните бели албатроси се реят над повърхността му, леко допират върховете на вълните с криле, мълчаливи, прилични на призраци, напълно у дома си в това мрачно обкръжение. Те поне изглеждат достатъчно едри, за да издържат на лошото време, но какво да кажа за малките птичета? Със сигурност щяха да са по-добре на сушата, край птичите си поилки, вместо така красиво да се спускат по гигантските вълни. Тази сутрин наблюдавах една птица — мисля, че беше малък ястреб — да кръжи непрестанно, без нито веднъж да размаха крилете си; чудех се как, по дяволите, го прави.

О, каква красива утрин! Тичах под дъжда, събирах вода и се мокрех. Бях с полярния си костюм, за да го измия от солта, а под грота нагласих пластмасова торба за събиране на вода. Събрах достатъчно да напълня петгалоновия контейнер, след което се измих от глава до пети с чудесна мека сапунена вода. Сега скърцам от чистота. С дъжда се повиши и температурата, което дори направи къпането приятно. Щурманската масичка изглежда като наводнена от водопад, но отоплителят ще я изсуши.

След няколко дни времето се промени и отново се заредиха затишия. Записах:

Да вървят по дяволите тези ужасни и проклети безветрия! Те карат кръвта ми да кипва. Вчера духаше добре и за да направя максимален преход, управлявах на ръка цели дванайсет часа. Сега вятъра го няма и съм с обичайните мазни мъртви вълни, които идват от всички посоки. Би трябвало да снема ветрилата и да чакам да духне, но „Крусейдър“ прави по някой и друг възел, което все пак е по-добре, отколкото да стоим на едно място. Единственият начин да се справя с това време е да се заема с нещо, да не му обръщам внимание. Почистих и гресирах всички инструменти, които бяха започнали да ръждясват. Изрязах от декоративна хартия един розов и един виолетов слон, които залепих върху циферблатите на уредите, които вече не работят. Хартията беше от коледния подарък на Джулиет — би трябвало да е с бели слонове. Част от вътрешността на яхтата е покрита с мухъл и влажни петна; най-лошо е засегната малката кабина, където държа инструментите и резервните части; не мога да направя много срещу това, тъй като сладката вода е скъпоценна, а измиването на плесента със солена вода само ще влоши положението. Ще атакувам цялата яхта, когато се върна в пасатната зона.

Шкафът с яйцата започна да мирише твърде много, за да се правя, че не го забелязвам, затова го претърсих, изрових развалените яйца и миризмата изчезна. Мислех, че всички яйца са се развалили, но оставащите три дузини изглеждаха добри. Имаха лек вкус на мухъл, но с това можех да се примиря.

В този момент вече изпитвах недостиг на провизии — поне от тези, които обичах най-много — консервирано кълцано месо с лук, дълготраен френски хляб, картофена салата и сок от грейпфрут. Бяха ми останали само шест глави лук, което за мен бе истинска трагедия. Обичах лука почти във всяко ядене, тъй като променяше вкуса на консервата. Но най-скъпоценните зеленчуци на борда в момента бяха двете останали тиквички. Изглеждаха все още пресни. Искаше ми се да ги изям, но реших да го сторя при следващия специален случай и да си направя истински пир.

На 19 февруари, 165-я ден, получих съобщение от родителите си, че Роб ще чака да се обадя следващата сутрин в три часа местно за Рио време! Този час ми се видя необичаен за радиовръзка, но направих уговорка с Уелингтън-радио. Въпреки всичко се съмнявах, че той ще е там и ще се свържем, тъй като ми се стори, че номерът, който ми дадоха, не беше на частен дом или хотел, а на яхтклуб. За мое учудване веднага се свързахме. Линията обаче бе лоша и едва се чувахме, затова се уговорихме да опитаме отново след 24 часа. Въпреки това бях разочарована, че не успях да кажа нещо повече от здравей и довиждане. През целия ден бях неспокойна и разтревожена, че нещо може да ми попречи да говоря с него на следващия ден.

На 20-и опитах още веднъж и след доста разочарования и бавене най-сетне Роб се обади. Този път линията беше далеч по-добра. Той отговори на всички въпроси, които си бях приготвила, и, най-важното, успя да ми съобщи границите на антарктическия лед за февруари. Той самият попаднал в лошо време, но не толкова лошо, както при същото състезание преди четири години. Стартът на последния етап до Портсмът щял да бъде даден след няколко часа, затова отново се сбогувахме до април, когато щеше да пристигне в Англия. Попита ме дали имам някакви проблеми и аз отговорих отрицателно. „Е, добре, горе главата — каза той. — Давай напред и няма да усетиш как ще се прибереш у дома!“

Както е известно, успях отново да говоря с Роб след пет седмици, но дори и да го знаех тогава, това нямаше да намали тъгата, която изпитах, като оставих слушалката. Чакането щеше да е дълго, особено като се има предвид, че навлизах в най-опасната част от плаването. Както и да е, погледнат от всички останали страни, духът ми бе висок. Оставаха ми 2500 мили до нос Хорн и още 1000 мили, преди да навляза в по-познатия и приятелски Атлантик. Времето беше лошо, но не мислех, че може още да се влоши, и вече чувствувах, че „Крусейдър“ може да се справи с всякакво време. Цялата екипировка на борда беше в добро състояние, силно бяха намалели и проблемите ми с авторулевото устройство. Чувствувах се добре, готова за последната част от плаването в южните ширини.

Три дни по-късно, на 23-и февруари, бях далеч по-несигурна:

Времето стана отвратително. Надявах се да поспя добре тази сутрин, а съм на крак от пет часа. По-рано пък скачах непрекъснато, тъй като ме атакуваха необикновено тежки шквалове. Наблюдавах страховит ален изгрев, който ми припомни всички зловещи предзнаменования, приписвани на това явление. Погледнато по-иначе, той приличаше на небе, което би нарисувал Дьолакроа, но липсваха конете; предполагам, че шкваловете ги бяха отнесли. В девет часа сутринта свалих грота; късите стръмни вълни, бягащи пред шкваловете, подхвърляха силно „Крусейдър“. А кой знае защо, стакселът трептеше като луд и ходеше по нервите ми; промених курса, за да облекча положението. Барометърът падна с още няколко деления, но сега се е стабилизирал и готви следващия си зъл ход. Е, добре, ще продължим битката. Нещата могат да бъдат и по-лоши, трябва да свиквам с подобни ситуации…

В шест часа сутринта на 24-и чух тракане по палубата. Всеки нов или необичаен шум обикновено е предвестник на беля, но тази беше катастрофална. Когато излязох на палубата, не можех да сторя нищо, само затаих дъх и се втренчих с ужас в мачтата. Тя се накланяше от борд на борд при всяко залюляване на яхтата, а върху палубата, струпани накуп, лежаха десните основни ванти.