Нейъми Джеймс
Насаме с морето (4)

IV. „Крусейдър“ на път

Когато катерът зави обратно и му помахах за последно сбогом, се огледах наоколо, за да видя дали не трябва да свърша нещо, и открих, че нямам никаква работа. Ветрилата бяха вдигнати и работеха, „Крусейдър“ вървеше криво-ляво в правилната посока, а сейломатът поддържаше курса. Контрастът между двете състояния — когато имах работа повече, отколкото наистина можех да свърша при подготовката, и сега, когато се видях с празни ръце, бе толкова ярък, че просто се свлякох в кокпита и се втренчих в брега, който бързо се смаляваше зад кърмата. Няколко яхти все още ме придружаваха, но „Крусейдър“ вървеше бързо и те изоставаха. Сега имах време да се дивя на авторулевото устройство и да оценявам каква безценна част от екипировката беше то. Мислех разсеяно за сейломата, който работи по 24 часа в денонощието без умора — ако, разбира се, не се повреди. Ако се повреди, ще трябва да прекарам цялото си време на кормилото, докато стигна до пристанище за ремонт. Спомних си сериозното предупреждение на Чей за подобен случай. Ама че съм и аз, още съм само на миля от Дартмът и вече мисля за принудително завръщане.

Скочих, изпомпих малко вода за чай и се замислих за навигацията. Беше тихо и спокойно, духаше постоянен вятър със скорост 15 възла, но от Уесан, точно оттам, накъдето исках да плавам. Така че вместо към изхода на Ламанша и след това към Бискайския залив, аз весело се носех към островите в протока. Спомних си обаче, че яхтата ми може да плава и по-остро към вятъра, отколкото старите ветроходи, а дори и вятърът да не завърти, знаех, че лавировката ще ме изведе там, където искам. След като нанесох курса си, препрочетох телеграмата, получена от Роб тази сутрин:

Преди отплаване направи предварителна прокладка с приблизителните курсове. Потърси помощ за новите ветрила преди старта. Ако се колебаеш, намалявай ветрилната площ. Карай бавно и сигурно. Обмисляй проблемите. Ако се наложи, искай съвет чрез „Експрес“. Предавай съобщения чрез татко. На добър час! С обич.

Роб.

Той изключваше всякакви рискове и случайности!

Закачих телеграмата над щурманската масичка да ми напомня, че Роб не е чак толкова далеч, и се развълнувах. Предполагах, че отдавна е подминал Канарите и е на около 1400 мили от мен, вероятно извън обсега на радиостанцията.

Изскочих отново на палубата да се уверя, че не ме заплашват кораби, и да хвърля още един поглед на Англия. През леката мъглица брегът се виждаше като размазана линия; виждаха се и един-два кораба, но бяха много далеч. Внезапно почувствувах простора и заедно с това — огромно облекчение. Отсега нататък можех да правя каквото си искам, без някой да види грешките ми. Можех да не бързам. Всичко, което се искаше от мен, бе да насоча яхтата във вярната посока и да съм сигурна, че няма да налетя на скали или кораби. Колко лесно! С чувство на забележително доволство слязох долу и си направих чаша чай.

Котето ми Борис не искаше да яде нищо и май не беше много добре. То се взираше с учудване в пластмасовата туба за гориво, от която се чуваше плискане и бълбукане като от поток. Изпих си чая и извадих лепило, за да залепя едно ъгълче от облицовката на тавана, което ме дразнеше.

Надвечер (първи ден) записах в дневника си:

Мъчи ме морска болест, от която нещата изглеждат твърде безрадостни, макар че Борис, както виждам, след боледуването си яде като разпран, тъй че трябва да съм благодарна и на малките радости. Направих всичко, за да съм спокойна за навигацията си — определих местоположението с разновременни пеленги на брега; тъй като се смрачава, запалих бордовите и топовата светлина. Наоколо има доста кораби. Опитах се да се свържа с Роб по предварително уговореното разписание, но не успях. Сигурно съм далеч извън обсега на радиостанцията му и ще трябва да се задоволявам с информация от втора ръка, чрез баща му.

А по-късно записах:

Окончателно съм болна и от това се чувствувам по-добре. Има моменти, когато да си по-зле е единственият начин да изпиташ облекчение. Сега е 11,30 вечерта и наблюдавам как бавно отминава един кораб. Понякога тези чудовища се мъкнат цели векове. Спя колкото мога, но нагласям будилника да звъни през 20 минути.

Смята се, че двадесет минути е средното време, за което един кораб може да стигне от хоризонта до теб и да те блъсне. На някои кораби, предполагам, им е необходимо и повече време, докато има и такива, които могат да покрият същото разстояние далеч по-бързо. Все пак човек не може да стои буден всяка минута на денонощието и аз смятах, че би било много подло някой кораб да ме връхлети точно когато си дремвам за малко. Необходимо е, разбира се, да се предвиди и голяма доза случайност и аз се опитвах да изчисля по мой специален закон вероятността да ме блъснат. Да речем, че съществува около 50-процентова възможност корабът на хоризонта да е на курс към мен, за другите 50 на сто бихме могли да допуснем, че вахтеният не води наблюдение, както се изисква, има и друга, но много малка възможност той да приближава, без да го забележа. В крайна сметка реших, че вероятността да бъда блъсната, при условие че водя разумна вахта, е твърде малка. По-късно през нощта стана един инцидент, който напълно опроверга теорията ми.

Видях един кораб да се приближава и мислех, че ще се разминем съвсем спокойно, без да променям курса, но останах на палубата да гледам какво ще стане. Когато бе само на четвърт миля, той, изглежда, изведнъж смени курса и пое право към мен. Може би съм била полусънна, но мигновено разбрах, че ще мине прекалено близо. Всъщност корабът би трябвало да ми даде път, но нямах намерение да губя време в спор с него. Завъртях рязко кормилото и минах зад кърмата му. Страшно беше да наблюдавам как масивната стоманена стена, пламнала в светлини, изорава морето край мен. Докато се люлеех в килватера му, разгневена мигах с фенерчето към кораба с желанието да сигнализирам нещо обидно, но познанията ми по морзовата азбука се свеждаха само до SOS, а освен това бе очевидно, че на вахта нямаше никой.

Отчаях се от бавните си реакции при инцидента — вече бях доста изморена, а това бе едва първата нощ. През следващите няколко дни трябваше да очаквам оживено корабоплаване около себе си, а така също и срещи с рибарски кораби. В ранните часове на утрото налетях на цяла флотилия. Бяха дузина, навсякъде около мен, и аз спрях, за да се уверя, че няма да се сблъскам с някой от тях. Риболовните кораби са доста непохватни — движат се обикновено в кръг. Точно като си помислиш колко хитро си се измъкнал и си намерил чист път, ще ги видиш как отново се задават право към теб! За мое успокоение на тези, изглежда, носеха много добре вахтата и въобще не ме приближиха. Въпреки това бях доволна, когато най-сетне ги оставих зад кърмата и можех да сляза долу и да си приготвя гореща напитка.

Вечерях с няколко бисквити и четири шоколада; успях и да дремна на четири пъти по петнадесетина минути. Трябваше да сменя халса през нощта, за да поема курс към Уесан, но сейломатът ме облекчи много при завоя. Трябваше само да наглася ъгъла на ветровото крило за следващия курс и яхтата автоматично зави, като ми даде възможност да натегна с лебедка шкота на предното ветрило.

Чувствувах се доста изтощена, но отново беше ден и всичко изглеждаше много по-весело — най-малкото бях цяла и невредима след нощта. Погледнах към пухкавия си „радар“, щастливо заспал в моята койка, и реших, че трябва да му дам нова възможност да прояви способностите си. Все пак това бе и неговият дебют.

Сутринта не се виждаше земя; така и би трябвало да бъде, макар че през нощта видимостта бе толкова добра, че виждах огньовете на навигационните опасности в протока. Преди обяд снех височината на слънцето, на обяд — още веднъж и когато нанесох местата на картата, бях изненадана, тъй като се оказах много по-напред, отколкото предполагах. След това погледнах през люка и видях френския бряг — ясен и ярък. Забелязах високата водна кула североизточно от Уесан и я идентифицирах на картата. Дотук много добре.

Ясно бе, че няма да успея да заобиколя сушата при сегашния си халс, затова плавах за известно време навътре в морето, което ми даде възможност да пробвам радиото. То имаше всякакви честоти и обхвати, съвсем тайнствени за мен, но ми бяха показали как работи и ме бяха уверили, че е съвсем просто. Включих го и извиках Портишед — основната станция за далечни връзки. Поиграх си с копчетата и когато опитах на 2182 килохерца — международната аварийна честота, чух някой да разговаря с брегова станция. Веднага след като разговорът приключи, попитах дали някой може да ме чуе; един мъжки глас веднага откликна: запита ме коя от множеството работни честоти бих използвала. Нямах нито една от споменатите и затова обясних, че всъщност искам да говоря с Портишед. Той любезно ме прехвърли.

Чувствувах се глупава и некомпетентна, но хората бяха приятелски настроени и с радост ме свързаха с бащата на Роб. Той ми каза, че яхтата изглеждала великолепно в телевизионните новини! Предадох координатите си, съобщих му, че всичко е наред, и прекратих връзката — бях се разтревожила от няколкото кораба наоколо.

Познавах тази част от Франция добре, тъй като бях плавала тук с Роб, и си спомних за силните приливно-отливни течения, ето защо си направих труда да ги проверя в алманаха. С приближаването към Уесан течението беше срещу мен, а вятърът вече замираше. Лавирах цяла вечност напред-назад, без да стигна доникъде, но знаех, че по пладне течението ще смени посоката си и тогава, ако имам късмет, ще мога да отмина.

На здрачаване все още се мъчех да задмина Уесан — това проклето място! Лъчът на фара започна да се отразява във ветрилата; вятърът беше почти напълно изчезнал и аз чувствувах безпокойство от близостта с брега, когато течението отново обърне. Завъртях към открито море и държах този курс цяла нощ. Поддържах същата 20-минутна система от вахти, но сега спях по-добре, вероятно защото бях изморена. Веднъж ми се наложи да стоя час и половина навън и тъжно да се взирам в един траулер, който упорито правеше приятелски набези в моята посока. Едва се бе отдалечил, когато няколко големи танкера избумтяха покрай мен и смутиха с двигателите си спокойствието на тихата нощ. Започнах да ненавиждам корабите, които минаваха близо до мен, макар преди да си въобразявах как тяхната големина и стабилност, фактът, че на борда има живот, ще ми носят някакво успокоение.

Лошото на петромаксовите фенери е, че са толкова шумни. И каква светлина имат само! Мислех да опитам фенера вместо електрическото осветление, за да пестя акумулаторите, но какъв гаден съскащ звук има петромаксовият фенер. Засега не съм сигурна дали ще мога да използвам повторно газовото чорапче. Ако не успея, запасът ми ще стигне за около 24 нощи. Ще пазя фенера за Ревящите четиридесет.^[1]

Нощта изглеждаше безкрайна, а когато зората пукна и нямаше и следа от бряг, подозирах, че съм издрейфувала покрай Уесан. Вятърът само спираше и духваше, имах затруднения с определянето на местоположението по светлините на брега, които никак не съвпадаха с посочените в моята карта. Както и да е, без съмнение вече бях в Бискайския залив. Беше се разгонила едра мъртва вълна, която затрудняваше всички действия под палубата.

Успях да снема слънцето рано сутринта и макар че едва сварих да го зърна през облаците, то показа, че местоположението ми е 30 мили след Уесан; приех този факт с радост! Обедните ми наблюдения по-късно обаче показаха, че вероятно той е неверен; чудех се къде бих могла да допусна грешка. Взех още две височини, но и те не ме успокоиха. След това към четири часа следобед взех още две и те показаха, че не съм напреднала толкова, колкото сочеха предишните ми наблюдения. Лавировката през нощта бе съсипала счислението ми, затова реших, че ще е от полза да наблюдавам преминаващите кораби с надеждата, че те ще се придържат към препоръчаните курсове, които малко или много съвпадаха с посоката, в която отивах.

Следобед, след като почистих кокпита от дървени стърготини, спах час и половина. В дневника си записах:

Сега, подпряна на щурманската масичка, уморена, но не и изтощена, не се чувствувам съвсем зле. Движението на яхтата е постоянно и вече свиквам с него. Досега това е най-бързото ми възстановяване след морска болест. Борис играе в салона, не го виждам, само чувам от време на време драскане и скимтене. Току-що получи голяма порция от моя гулаш, който много му хареса. Той е едно мило същество, доста любвеобилно понякога, но може чудесно да се забавлява и само.

Вятърът завъртя напълно и сега ме носи със скорост от 6 до 7 възла. Вълните са големи и понякога люлеят силно яхтата, а тогава ветрилата изпускат вятъра, плющят, блоковете тракат и дрънчат — изобщо е доста шумно. Слънцето се опитва да пробие слоестите облаци, дано грейне в 12,30 часа, когато трябва да снема височината му. Надявам се тогава да разбера къде съм! Взех две височини тази сутрин и макар да показаха, че съм там, където мислех, изчисленията се различаваха с 12 мили, което показва, че още не съм опекла добре занаята. С времето и натрупания опит очаквам да стана по-точна…

Първата половина на нощта бе смущавана от алармената система, която непрестанно сигнализираше за промяна в курса. „Крусейдър“ не можеше да поддържа курса си в променливите ветрове, а и те стихнаха напълно в края на нощта. Яхтата се въртя безцелно около час, докато вятърът се появи от северозапад и вече можех да поема с компасен курс 220°. Стремях се да поддържам непрекъснато наблюдение, защото според картата щях да пресека корабните пътища около полунощ. След това спах непробудно до седем сутринта, когато скочих уплашена и изхвърчах на палубата — вече зазоряваше. „Крусейдър“ безгрижно си плаваше, но вятърът бе завъртял и яхтата бе леко отклонена от курса. Беше попътен, затова отпуснах ветрилата. Сейломатът не хареса вятър право по кърмата, така че промених курса, за да го докарам до бакщаг. Бях разтревожена от някакво силно триене, което се чуваше от авторуля: открих, че един от болтовете на фундамента му се е разхлабил; затегнах го и шумът престана.

Морската болест вече не ме тормозеше, дори и в камбуза. За закуска си опържих малко картофи и две яйца; докато ядях, трябваше непрекъснато да отпъждам котето. Дадох му малко накрая, но за него бе по-интересно да се качи в чинията ми. Във всеки случай то имаше някои необикновени навици — да спи през деня и да играе през нощта, или пък да седи върху картите, докато аз се опитвах да работя с тях.

Следобед записах в дневника си:

Тоалетната ми е запушена. Тя бе може би единственото нещо, което не бе основно проверено (като не особено важна). Сега, както и други самотници трябва да се върна към добрата стара кофа — една от моите блестящи нови кофи. Какъв срам! Някой ден, когато се чувствувам особено храбра, ще атакувам тоалетната, за да се опитам да разбера причината за повредата й. Но това ще трябва да бъде един много, много хубав ден!

В късния следобед опитах от първата наистина изморителна работа с ветрилата, която ми помогна да усетя остро предела на физическите си сили. Ако при вятър, който идва точно по кърмата, ветрилата бъдат изнесени с гикове към всеки борд^[2], яхтата върви по-бързо. Но за нещастие при предното ветрило това означава да балансираш върху люлеещата се палуба на носа и да маневрираш с дълъг и тежък прът. Трудно е, защото единият край на този прът — гик — трябва да се вдигне с фал на няколко фута извън борда, докато другият му край трябва да се вдигне и да се закрепи към мачтата. Ако изберях неподходящ момент, опасността да загубя контрол над гика при някое по-силно залюляване и да го последвам зад борда щеше да е съвсем реална. Тъй като бях начинаеща, много внимавах: загубих час и половина, за да извърша тази проста операция — правенето на „пеперудата“, но си струваше труда: скоростта на яхтата подскочи над 8 възла и се задържа така доста часове.

Когато свърших, се почувствувах доста изморена, имах главоболие и слязох долу да си приготвя нещо топло, в случай че през нощта се наложи да работя. След като се нахраних, повиках радио Портишед, откъдето ми предадоха телеграма от Роб: „Дотук добре! На добър час! През цялото време мисля за теб. С любов. Роб.“

Милият Роб! В последните дни имаше толкова много неща, за които трябваше да помисля, и само на няколко пъти се сетих за него. Всъщност преднамерено го бях изхвърлила от съзнанието си, цялата ми енергия и мисъл трябваше да бъдат насочени към настоящето; миналото вече ми изглеждаше неясно и нереално. С това напомняне под формата на телеграма неочаквано видях Роб в друга светлина. Той бе не в миналото, а в бъдещето, не само физически, но и по някакъв успокояващ, осезаем начин; оттогава той винаги беше до мен и се връщаше в мислите ми по познатия начин.

Легнах си веднага, като се стъмни — едно, за да пестя акумулаторите, пък и защото бях много изморена. Намирах се извън оживените морски пътища, но от време на време все още срещах кораби; затова палех топовата светлина, ала разредих вахтите си през час. Вярно, че това наблюдение не беше най-доброто, но си мислех, и трябва да призная — извън всякаква логика, че щом като вече почти се бях сблъскала с кораб, поне за известно време такова нещо не можеше да се случи. Започнах да намразвам звънеца на будилника и като самоотбрана се събуждах преди позвъняването. Все пак никога не си позволих да се осланям само на себе си.

Звънът на будилника бе много противен, но още по-противен бе звукът на алармената система за промяна на курса. Той имаше зъл подтекст: съобщаваше не само че вятърът е променил посоката си, но и че е възможно да се засили или отслабне. Това от своя страна можеше да означава излизане на палубата за смяна на ветрилата — неприятна перспектива за среднощ. Когато будилникът позвънеше, аз изскачах на палубата, хвърлях бърз поглед наоколо и отново се мушвах в спалния чувал.

Въпреки че я проклинах, алармената система за промяна е курса ми даваше възможност да поддържам добра постоянна посока на движение. Тя бе електронна и издаваше дълго и неприятно бръмчене, което просто не можеше да се пренебрегне. Ако вятърът бе поривист, зумерът бръмчеше половината нощ и през първата седмица рядко спях повече от час, без да се събуждам. Но, изглежда, започнах да свиквам с разпокъсаното спане, защото се чувствувах добре и нямах нужда от дневен сън. Все пак, когато сменях ветрилата, забелязах, че се изморявам много бързо, затова си наложих да върша всяка работа бавно и спокойно. Спомних си също непрекъснатите съвети на Чей за топлата храна и си налагах да си приготвям поне веднъж, понякога и три пъти дневно, по нещо топло.

Цялата пета сутрин се трудих по ветрилата. Вятърът завъртя и се наложи да свалям спинакер-гика и да правя завой през кърма. Не бях особено доволна от начина, по който изпълних тази операция. Когато кърмата на яхтата премина през линията на вятъра, гротът се прехвърли на другия борд с такава сила, че се чу ужасен трясък. Реших, че трябва да измисля някаква по-внимателна процедура за този вид завой, иначе можех да строша мачтата! Следобед усетих, че с всяко следващо залюляване на яхтата скоростта на вятъра се увеличаваше. Анемометърът показваше 25 възла, а това бе вече твърде много за цял грот. Време бе да взема един риф. За пръв път се опитвах сама да намаля площта на грота. Когато свърших, трябваше да призная, че резултатът не беше най-добре рифованият грот, който съм виждала, въпреки че за новак не беше зле. Тук-там ветрилото висеше, имаше и грозни бръчки, но нямаше време да го съзерцавам: вятърът продължаваше да се усилва; оставих грота и се заех с голямото предно ветрило — стаксел номер едно. Предпочитах стакселиге пред малко по-голямата геноа, защото шкотовите им ъгли са скроени по-високо и беше по-лесно да се снемат и прибират. Смених стаксел номер едно с номер две, което също ми отне известно време, тъй като не можех да преценя колко голям удължител ще е необходим за фаловия ъгъл, избрах неподходящ и се наложи да го сменям. Свалянето на ветрилата беше още едно умение, което се нуждаеше от усъвършенствуване. Досега, независимо от силата на вятъра, просто отпусках фала и оставях ветрилото да падне във водата. Това явно не го повреждаше, а бе далеч по-лесно да измъкнеш мокро ветрило на борда, отколкото да използваш другия метод: да висиш на фала за бавно спускане и след това да се бориш с плющящото ветрило, което се мъчи да се усуче около теб.

От тези тренировки огладнях и се опитах да намеря френския дълготраен хляб, за да си направя топъл сандвич. Изумих се — спомних си, че го качих на борда, но къде го бях оставила? Кората на другия хляб бе мухлясала, но вътре изглеждаше добре, тъй че ядох само средата; във всеки случай не мислех, че малко мухъл изобщо ще ми навреди.

По-късно запалих двигателя, за да заредя акумулаторите. Поседях до маслената помпа, тъй като в сантините имаше много масло и подозирах, че тече, макар че мерителната пръчка сочеше все още максимума. Тревожех се, че като махна филтъра на отвора за наливане на маслото, виждах само празнота. Така ли трябваше да бъде? Моторът вървеше добре и помпата беше в ред. След известно време се отказах от наблюденията си, като си дадох сметка, че липсата на познания може да се окаже фатална, ако наистина нещо в мотора се повреди.