Мишел Турние
Петкан, или дивият живот (7) (Авторска адаптация на романа „Петкан или чистилището на Пасифика“)

7.

През следващите седмици Робинзон се зае старателно да изследва острова, опита се да открие извори и естествени скривалища, най-добрите места за риболов, находищата на кокосови орехи, ананаси и палмово зеле. Главният си склад направи в пещерата на скалистия хълм в средата на острова. Пренесе всичко, което можа да измъкне от разбития кораб, по чудо оцеляло от бурите предишните месеци. Четиридесетте бурета с черен барут нареди в самото дъно на пещерата, до тях примъкна три сандъка с дрехи, пет чувала зърно, два коша със съдове и сребърни прибори, няколко каси с различни предмети: свещници, шпори, накити, лупи, далекогледи, ножове, морски карти, огледала, зарове, една бала с корабен инвентар — въжета, скрипци, фенери, въдици, поплавъци и други такива, а най-накрая ковчеже със златни, сребърни и медни монети. Книгите, намерени в каютите на разбития кораб, след дългото киснене в морската вода и дъжда, бяха с напълно изличен текст, но Робинзон си помисли, че може да изсуши тези бели листа на слънцето и да ги използува, за да си води дневник при условие че намери някаква течност, заместител на мастилото.

Той получи тази течност от една риба — диодон, или риба таралеж, която се въдеше в изобилие край отвесната скала на изток. Това е опасно животно, със силна челюст и отровни бодли, настръхнали по цялото му тяло. Ако нещо го заплашва, то се издува, става кръгло като топка и тъй като всичкият въздух се събира в корема му, то се обръща най-невъзмутимо и плува по гръб. Докато изследваше с пръчка една от тези риби, изхвърлени на пясъка, Робинзон забеляза, че всичко, което се допре до корема й, добива траен и ярък червен цвят. Ето откъде ще вземе мастило. Той изостри едно перо от лешояд и побърза да изпише първите слова върху лист хартия. Тогава се зарече всеки ден да отбелязва в най-дебелата книга важните неща, които му се случат. На първата страница изрисува картата на острова и отдолу написа името, което му даде — „Сперанца“^[1], защото беше решил никога вече да не се поддава на отчаянието.

Сред животните на острова безспорно най-полезни биха могли да бъдат многобройните козли и козлета, стига да успее да ги опитоми. Козичките се оставяха лесно да ги доближи, но ожесточено се съпротивляваха, когато се опитваше да ги дои. Той издигна кошара — заби колове, свърза ги с пръти и оплете всичко с лиани. Затвори вътре съвсем малки козлета и те привлякоха майките с врещенето. Тогава Робинзон пусна малките и изчака няколко дни. Издутите вимета на козите започнаха да им причиняват болка и те с желание се оставиха да ги издои.

Огледът на спасените от „Вирджиния“ чували с ориз, жито, ечемик и царевица, му донесе горчиво разочарование. Голяма част беше изядена, от мишки и гъгрици. Останали бяха само осили, примесени с мишляци. Друга част беше съсипана от дъжда и морската вода. Всичко трябваше да пречисти зрънце по зрънце — дълга, търпелива и уморителна работа. Робинзон успя все пак да засее няколко акра, като предварително изгори растителността и прекопа земята с едно парче желязо, донесено от „Вирджиния“, в което успя да пробие дупка за дръжка.

Така, като опитоми едно стадо и зася нива, Робинзон постави началото на облагородяването на острова, но това все още беше несигурна и недостатъчна работа и той често установяваше, че островът си е все така див и неприветлив. Една сутрин видя вампир, впит в гърба на едно козле да изсмуква кръвта му. Вампирите са гигантски прилепи, достигат до седемдесет и пет сантиметра с разперени криле, нощем кацат леко върху гърбовете на заспалите животни и смучат кръвта им. Друг път, докато събираше миди по скалите, наполовина покрити с вода, в лицето го блъсна една струя. Леко замаян, той пристъпи няколко крачки, но го настигна втора струя, която пак го улучи в лицето. Най-сетне откри в една дупка на скалата малък сив октопод, притежаващ учудващата способност да изхвърля с невероятна точност струя вода от устата си.

Един ден, след като строши лопатата и изтърва най-млечната си коза, Робинзон се поддаде на отчаянието. Краката му отново го поведоха към калта. Той захвърли дрехите и се потопи в хладната кал. Веднага го обгърнаха отровните пари на застоялата вода с облаците комари над нея и той изгуби представата за време. Забрави острова с лешоядите, вампирите и октоподите. Струваше му се, че отново е дете в дома на баща си, търговеца на платове в Йорк; струваше му се, че чува гласовете на родителите си, на братята и сестрите си. Така разбра, че опасността от бездействието, от обезсърчаването и отчаянието не е отминала и той трябва неотстъпно да работи, за да не й се поддаде.

От царевицата нищо не излезе, засетите нивички отново се изгубиха под бодилите и копривата. Но ечемикът и житото растяха добре и като галеше с ръка младите, гъвкави и нежни стъбла, Робинзон изпита първата радост, с която го дари Сперанца. Дойде време за жътва и той дълго търси заместител на сърпа или косата. Най-сетне откри една абордажна сабя, донесена с другите останки, която бе красила каютата на капитана. В началото тръгна с равна стъпка, както беше видял да постъпват селяните в неговия край. Но щом размаха героичното си оръжие, го обзе някакъв войнствен порив и той се втурна напред с яростни крясъци, размахвайки го над главата си. Този начин на действие не доведе до големи загуби на зърно, но сламата — насечена, разпиляна и стъпкана — беше неизползваема.

Робинзон овърша класовете с една бухалка в сгънато на две платно, после отвя зърното, като го пресипваше от една кошница в друга на открито, при силен вятър, който отнасяше надалеч осила и дребните отпадъци. Накрая с гордост установи, че добивът му възлиза на трийсет крини жито и двайсет големи крини ечемик. За мелене бе приготвил чутура и чукало — издълбан дънер и дебел клон със закръглен край, — а пещта беше напълнена за първото печене. И изведнъж реши да не меси хляб сега, а да остави всичкото жито за сеене. Стори му се, че лишаването от хляб е похвално и разумно дело. Всъщност той се поддаваше на една нова склонност — скъперничеството, — което щеше да му причини доста злини.

Скоро след първата си жътва Робинзон за голяма своя радост откри Тен, кучето от „Вирджиния“. Животното изскочи от един храст и като скимтеше и кършеше гръбнак, приветствува с неподправена радост своя някогашен господар. Робинзон така и не разбра как кучето е изкарало цялото това време на острова, нито защо не се е показало досега. Щом се сдоби с другар, той реши да осъществи плана, който се въртеше в главата му отдавна: да построи истинска къща, да не спи вече заврян в дъното на пещерата или под някое дърво. Избра за своя дом място до големия кедър в средата на острова. Най-напред изкопа правоъгълен трап, запълни го с чакъл, а отгоре насипа един пласт бял пясък. Върху тази основа, съвсем суха и незадържаща влагата, издигна стените от палмови стъбла. Покривът бе от тръстикова рогозка с ред смокинови листа отгоре, наредени като люспи на риба — все едно керемиди. Измаза отвън стените с глина. Пясъчната настилка покри с плоски камъни с неправилна форма, събрани оттук-оттам, като късове от картинна мозайка. Кози кожи и тръстикови рогозки, няколко ракитови стола, съдовете и фенерите, спасени от „Вирджиния“, далекогледът, сабята и една от пушките, закачени на стената, създадоха удобство и уют, каквито Робинзон от дълго време вече не знаеше. След като прегледа дрехите в сандъците, — а някои бяха твърде хубави, — той дори свикна да се облича вечер, преди да седне на масата, официално с редингот, бричове, шапка, чорапи и обувки.

По-късно забеляза, че слънцето се вижда само в определени часове на деня от къщата, и че ако иска да знае колко е часът, ще е по-удобно да си направи някакъв часовник, който денонощно да отмерва времето. Отначало опитите му бяха несполучливи, но най-сетне той измайстори клепсидра — воден часовник, с каквито са си служели някога. На дъното на една дамаджана от прозрачно стъкло проби съвсем малка дупчица, откъдето водата изтичаше капка по капка в медно котле, поставено на земята. Дамаджаната се изпразваше за двадесет и четири часа в котлето и Робинзон очерта по страните й двадесет и четири успоредни кръга, всеки обозначен с по една цифра. Така равнището на течността му показваше часа по всяко време. Трябваше му календар, обозначаващ дните на седмицата, месеците на годината и броя на изминалите години. Той нямаше никаква представа колко време е изтекло, откакто е на острова. Една година, две, може би повече? Реши да започне от нула. Заби пред къщата си стълб-календар. Това беше дънер с обелена кора, върху който всеки ден издълбаваше малка рязка, всеки месец — една по-дълбока, — а в края на дванадесетия месец щеше да изпише голяма цифра „1“ — година първа от местния календар.