Мишел Турние
Петкан, или дивият живот (21) (Авторска адаптация на романа „Петкан или чистилището на Пасифика“)

21.

Петкан започна новия живот с дълъг период на безделие. Прекарваше по цели дни в хамака от плетени лиани, опънат между две палми на морския бряг. Лежеше, почти без да мърда и птиците кацаха по клоните съвсем до него. Тогава той стреляше по тях с духалото си и вечер печеше с Робинзон своя лов, добит по неоспоримо най-мързеливия начин на света.

От своя страна Робинзон беше започнал напълно да се преобразява. Преди ходеше с много къси коси, остригани почти до голо и обратното — с дълга брада, която му придаваше вид на дядо. Сега отряза брадата си — и без това обгорена от взрива, — остави косата си да расте на воля и тя се нави на златисти къдри по цялата му глава. Изведнъж съвсем се подмлади, наглед стана почти брат на Петкан. Не остана нищо губернаторско и още по-малко генералско в него. Тялото му също се преобрази. Винаги се бе страхувал да не изгори на слънцето, защото беше риж. Когато се наложеше да се излага на слънце, се покриваше от главата до петите, слагаше шапка, и на всичко отгоре не забравяше големия чадър от козя кожа. Кожата му беше бяла и нежна като на оскубано пиле.

Окуражен от Петкан, сега започна да ходи гол под слънцето. Отначало се свиваше, грозен и срамежлив. После се отпусна. Кожата му заякна и доби меден цвят. Вече се гордееше с издутата си гръд, с изпъкналите мускули. Заедно с Петкан се упражняваше във всякакви игри. Двамата се надбягваха по плажа, състезаваха се в бързо плуване, в скок на височина, хвърляне на бола. Робинзон се научи да ходи на ръце като своя другар. Опираше крака о някоя скала, после се откъсваше от тази опора и потегляше тромаво, насърчен от ръкоплясканията на Петкан.

Но преди всичко не откъсваше очи от Петкан, наблюдаваше го и се учеше от него как трябва да се живее на един безлюден остров в Тихия океан.

Например Петкан прекарваше часове наред да майстори лъкове и стрели. Отначало правеше обикновени лъкове; от най-гъвкавите дървета като лешник, сантал, червено дърво и копайба. После започна да ги изработва на пластове, по чилийски обичай — така ставаха по-мощни и по-трайни. За един прост лък привързваше пластинки от рога на дива коза и те прибавяха своята еластичност към тази на дървото.

Най-много труд той хвърляше за стрелите, защото правенето на все по-добри лъкове имаше за цел да се изстрелват стрели на все по-дълги разстояния. Скоро стигна до метър и половина дължина. Стрелата се състои от три части: острие, тяло и опашка. Петкан по цели часове неуморно уравновесяваше тези три елемента. Най-важното за полета на една стрела е съотношението между тежестта на острието и на опашката. Петкан кичеше пищно стрелите си с пера от птици или палмови листа. За острието използуваше не кремък или метал, а кости, предимно кози плешки и от тях изрязваше нещо като криле. Накрая Робинзон разбра, че целта на Петкан не е да има точни и мощни стрели, предназначени да пробождат птици или зайци. Не, той искаше стрелите да летят колкото може по-високо, по-далече и най-дълго време. Изстрелваше ги, не за да убива, а да им се любува, докато се реят в небето като чайки.

Един ден, когато доста остър морски вятър разпенваше вълните, Робинзон наблюдаваше как Петкан пуща стрели право към слънцето. Той взе една особено дълга — над два метра, с най-малко петдесет сантиметрова украса от албатросови пера. После с всичка сила опъна лъка, като се целеше на четиридесет и пет градуса над гората. Тетивата отскочи напред и удари силно по кожената лента, с която беше увил лявата си ръка, за да се предпазва. Стрелата се издигна най-малко на сто метра височина; там тя сякаш се поколеба, но вместо да падне обратно на плажа, понесена от вятъра, полетя към гората. Когато стрелата се изгуби зад първите дървета, Петкан се извърна с широка усмивка към Робинзон.

— Ще падне в клоните и няма да я намериш — каза Робинзон.

— Няма да я намеря — каза Петкан. — Но то е, защото тази стрела няма никога да падне.