Мишел Турние
Петкан, или дивият живот (3) (Авторска адаптация на романа „Петкан или чистилището на Пасифика“)

3.

Събудиха го първите лъчи на слънцето и Робинзон се запъти надолу към брега, откъдето беше тръгнал предишния ден. Скачаше по стръмния склон от скала на скала, от дънер на дънер, от сипей на сипей и от пън на пън, дори чувствуваше някаква радост, защото се усещаше свеж и бодър след здравия сън през нощта. В крайна сметка положението му не беше толкова отчайващо. Наистина островът изглеждаше безлюден. Но не е ли по-добре така, отколкото да служи за убежище на човекоядци? Освен това му се струваше доста приветлив с хубавия си плаж от северната страна, със сочните, явно мочурливи ливади на изток, с обширната гора на запад, а в средата — този скалист хълм, скътал в недрата си тайнствената пещера, място, откъдето се откриваше чудна гледка към целия хоризонт. От тия разсъждения го изтръгна трупът на козела, изопнат насред пътя, който беше изминал предишния ден. Пет-шестима лешояда с проскубани вратове и извити клюнове вече си оспорваха мършата. Робинзон развъртя тоягата над главата си, за да ги разпръсне, и едрите птици тежко излетяха една след друга, като се затичваха с кривите си крака, преди да се откъснат от земята. Той метна на рамо каквото бе останало от козела и продължи вече по-бавно към плажа. Там отряза с ножа къс месо и го изпече, закачено на три клона, свързани на тринога над разпалените дърва. Пращенето на огъня го ободри повече от жилавото месо с дъх на пърчовина. Той реши да поддържа постоянно огън, за да пести праханта, а и за да привлече вниманието на моряците от някой кораб, който случайно се залута край острова. Вярно, че едва ли нещо би могло така да вдигне на крак екипажа, както останките на „Вирджиния“, все още прикована на подводните скали, още повече че те обещаваха богата плячка на онзи, който си присвои разбития кораб.

Робинзон си помисли, че трябва да спаси оръжията, сечивата, храните от трюма на кораба, преди някоя нова буря да ги отнесе. Но все още се надяваше, че няма да му потрябват, защото предполагаше, че скоро ще дойде да го прибере някой кораб. И с всички сили се зае да слага знаци по плажа и на скалистия бряг. До непрекъснато пламтящия огън на чакълестата ивица струпа наръчи клони и голяма камара кафяви водорасли, за да вдигне стълб от пушек, щом на хоризонта се мерне платно. После се сети да забие в пясъка една мачта, а на върха й закрепи дълъг прът. Единият край на пръта опираше о земята. В случай на тревога Робинзон щеше да завърже наръч съчки на долния край, да го запали и да го издигне високо в небето, изтегляйки с една завързана лиана другия край на пръта. По-късно му хрумна нещо още по-добро: над скалата стърчеше голямо изсъхнало дърво, евкалипт с кух дънер. Той напълни дънера с вейки и клечки — оставаше да ги запали и те щяха бързо да превърнат цялото дърво в огромен факел, който да се вижда от километри.

Хранеше се, с каквото му попадне — миди, папратови корени, кокосови орехи, различни плодове, яйца на птици и костенурки. На третия ден захвърли надалеч трупа на козела, защото започваше да мирише. Но скоро съжали за тази постъпка — лешоядите се нагостиха до насита и от този миг насетне непрестанно го преследваха и дебнеха в очакване на нова гощавка. Отчаян, понякога той ги замеряше с камъни и цепеници. Зловещите птици бавно се отдалечаваха, но почти веднага се връщаха обратно.