Мишел Турние
Петкан, или дивият живот (6) (Авторска адаптация на романа „Петкан или чистилището на Пасифика“)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vendredi ou la vie sauvage, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Диан Жон
Корекция
essen (2016)

Издание:

Автор: Мишел Турние

Заглавие: Петкан, или дивият живот

Преводач: Добринка Савова-Габровска, Мария Георгиева, Нина Венова

Година на превод: 1987

Език, от който е преведено: Френски

Издание: Първо издание

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1987

Тип: Роман и разкази

Националност: Френска

Печатница: Държавна печатница „Г. Димитров“

Излязла от печат: 26.X. 1987 г.

Редактор: Красимир Мирчев

Редактор на издателството: Жела Георгиева

Художествен редактор: Борис Бранков

Технически редактор: Костадинка Апостолова

Рецензент: Лилия Рачева

Художник: Киро Мавров

Коректор: Цветелина Нецова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1881

История

  1. — Добавяне

6.

През лятото, в часовете на най-голямата жега, глиганите и техните братовчеди от Южна Америка — горските пекари — имат навика да се потапят в някое горско блато. Те бият застоялата вода с крака, докато се образува съвсем рядка кал, и се завират в нея, като оставят само главите си навън, за да намерят спасение от горещината и комарите.

Отчаян от провала с „Избавление“, Робинзон един ден машинално тръгна подир стадо диви свине и видя как се рият в тинята. Беше така обезсърчен и изморен, че усети желание да направи като тях. Хвърли дрехите си и се потопи в хладната кал, като показа отгоре само носа, очите и устата си. Започна така да прекарва дните си, излегнат сред водорасли, водни лилии и жабешки яйца. Изпаренията на застоялата воняща вода размътваха мозъка му. Понякога му се струваше, че все още е сред семейството си в Йорк, чуваше гласовете на жена си и на децата си. Или пък си въобразяваше, че е бебе в люлката, а дърветата, които вятърът поклащаше отгоре, му изглеждаха като възрастни хора, надвесени над него.

Вечер се измъкваше съвсем замаян от хладната кал. Можеше да върви само на четири крака и ядеше каквото му попадне, зарил нос в земята като прасе. Не се миеше и кора от засъхнала кал и мръсотия го покриваше от главата до петите.

Един ден, докато дъвчеше сноп мокреш, му се стори, че чува музика. Наоколо отекваше някаква небесна симфония, ангелски гласове, съпроводени от акорди на арфа. Робинзон помисли, че е умрял и това са райските песнопения. Но щом вдигна очи, видя бяло платно към източния край на хоризонта. Той се втурна към „Избавление“, където сечивата му се търкаляха по земята, и намери огнивото си. После изтърча до кухото евкалиптово дърво, запали наръч сухи клони и го пъхна в кухината на дънера. Веднага се издигна лют дим, но огънят като че не бързаше да се разгори.

А и имаше ли смисъл? Корабът се бе насочил право към острова. Скоро ще хвърли котва пред плажа и една лодка ще се отдели от него. Робинзон се кискаше като луд, тичаше насам-натам и търсеше панталоните и ризата, които най-сетне успя да открие, пъхнати под корпуса на „Избавление“. После се завтече към плажа, като разресваше с ръце сплъстената си коса и брадата, превърнали лицето му в животинска маска. Сега корабът беше съвсем близо, и Робинзон ясно виждаше как грациозно накланя платната си към пенестите гребени на вълните. Беше един от ония испански галеони, които някога бяха пренасяли през океана злато, сребро и скъпоценни камъни от Мексико. Колкото повече приближаваше, толкова по-ясно Робинзон различаваше на палубата някакво бляскаво множество. На кораба, изглежда, имаше празник. Музиката идваше от един малък оркестър и Хор от деца в бели дрехи, събрани в задната част на горната палуба. Край маса, отрупана със златни и кристални съдове, изискано танцуваха двойки. Като че ли никой не забелязваше корабокрушенеца, нито дори брега, покрай който се носеше галеонът, след като беше променил посоката си. Робинзон тичаше след него покрай водата. Крещеше, размахваше ръце, спираше се, събираше камъни и ги мяташе към кораба. Падна по очи, изправи се, пак падна. Галеонът вече достигаше края на плажа, нататък започваха пясъчни дюни. Робинзон се хвърли във водата й с всички сили заплува към кораба, от който сега се виждаше само кърмовата надстройка, обвита в брокат. На едно от прозорчетата в най-издадената част се беше облегнала девойка и тъжно му се усмихваше. Робинзон познаваше това момиче. Сигурен беше. Но коя, коя наистина беше тя? Той отвори уста, за да я повика. Солената вода го задави. Пред очите му се виждаше само зелена вода, сред която една малка морска котка се отдалечаваше от него заднишком…

От замайването го изтръгна един огнен стълб. Колко му беше студено! Горе на скалата евкалиптовото дърво пламтеше като факла в нощта. Като се препъваше, Робинзон се запъти към този извор на светлина и топлина.

Останалата част от нощта прекара свит в тревата, с лице към горящия ствол и понеже огънят постепенно гаснеше, той се примъкваше все по-близо. На зазоряване най-накрая се сети коя беше девойката от галеона. Това беше собствената му сестра Люси, умряла няколко години преди неговото заминаване. Значи корабът, този галеон — съдовете от този вид бяха изчезнали от моретата преди повече от два века, — не съществуваше. Всичко беше бълнуване, плод на болния му мозък.

Робинзон осъзна, че баните в калта и досегашният бездеен живот ще го докарат до лудост. Въображаемият кораб беше сериозно предупреждение! Трябваше да се стегне, да работи, да поеме съдбата си в свои ръце.

Той обърна гръб на морето, което, омайвайки го, му беше причинило толкова болка, откакто бе попаднал на острова, и се запъти към гората и скалистата грамада.