Мишел Турние
Петкан, или дивият живот (12) (Авторска адаптация на романа „Петкан или чистилището на Пасифика“)

12.

Още от първите дни пещерата в центъра на острова му бе послужила, за да прибере на сигурно място най-ценните си неща: зърното, плодовите и месните консерви, още по-дълбоко — сандъците с дрехи, сечивата, оръжието, златото, а в най-отдалечената част — буретата с черен барут, с които можеше да се хвърли във въздуха целият остров. От дълго време вече нямаше нужда да излиза на лов с пушка, но беше доволен, че разполага с всичкия този барут. Това го успокояваше и го изпълваше с чувство на превъзходство.

Той никога не се беше залавял да изследва дъното на пещерата и понякога си мислеше, че сигурно ще бъде много интересно. Зад буретата с барут тунелът продължаваше в някакъв стръмен ход, по който един ден реши да тръгне, за да види докъде води. Проучването се натъкваше на една основна трудност — липсата на осветление. Робинзон разполагаше само с факли от насмолено дърво, но не можеше да влезе навътре в пещерата с борина в ръката, без опасност да вдигне барута от буретата във въздуха, още повече че сигурно барут се беше пръснал и по земята. Освен това и димът бързо би направил въздуха невъзможен за дишане. В един момент дори бе решил да пробие в дъното на пещерата комин за проветряване и осветление, но естествено твърдата скала правеше този план неосъществим. Така че оставаше само едно решение: да приеме тъмнината и някак да свикне с нея. Затова с малко царевични питки и оканица козе мляко той навлезе колкото може по-навътре и зачака.

Наоколо цареше пълна тишина. Той знаеше, че в момента слънцето преваля към хоризонта. А отворът на пещерата беше обърнат така, че в един момент лъчите щяха да проникнат точно по средата на тунела. За миг пещерата щеше да бъде осветена до дъно. Наистина проблесна бързо като светкавица, но това беше достатъчно за Робинзон, за да разбере, че първият му ден в пещерата преваляше.

Той заспа, изяде една питка, пак спа, пи мляко. И изведнъж светкавицата отново блесна. Двадесет и четири часа бяха изтекли, но за Робинзон те отминаха като сън. Вече започваше да губи представа за времето. Следващото денонощие отлетя още по-бързо и той вече не знаеше дали спи, или е буден.

Най-после се реши да стане и тръгна към дъното на пещерата. Не се наложи дълго да опипва, докато намери онова, което търсеше: отворът на един отвесен и съвсем тесен комин. Стените му бяха гладки като кожата на човек, но дупката беше толкова тясна, че Робинзон успя да се пъхне, само до половината и се заклещи. Тогава му хрумна да свали дрехите и да намаже тялото си с прокисналото мляко, останало по дъното на оканицата. После се спусна с главата напред в тясното гърло и този път бавно, на равни изтласквания се плъзна надолу, като жаба в гърлото на змия, която я гълта.

Леко стигна до някаква прохладна ниша, чието дъно точно съвпадаше с формата на свитото му тяло. Той се намести съвсем свит, с колене, опрени в брадата и обхвана с ръце кръстосаните си глезени. В това положение се почувствува така добре, че веднага заспа. Когато се събуди — каква изненада, тъмнината край него белееше! Той все така нищо не виждаше, но вече тънеше в белота, а не в мрак. И тази дупка, в която стоеше така свит, беше толкова приятна, топла и бяла, че неволно му напомни за майка му. Струваше му се, че тя го люлее на ръце и му пее. Баща му беше дребен и болнав човек, майка му обаче беше висока жена, силна и спокойна, никога не се гневеше, но щом погледнеше децата си, винаги отгатваше истината.

Един ден тя стоеше на първия етаж с всичките си деца, а бащата го нямаше, когато в дюкянчето в дома избухна пожар. Къщата беше много стара, цялата дървена и огънят се разпростря с ужасяваща бързина. Дребният търговец на платове бе дотичал набързо и се вайкаше, тичаше насам-натам по улицата пред горящата къща с жена му и децата в нея. Изведнъж пред очите му от пламъците се показа тя, неговата съпруга с всичките деца, увиснали по раменете, ръцете и гърба й, вкопчени в престилката. Така я виждаше и Робинзон от дъното на своята дупка — като дърво, огънато под тежестта — на плодовете си. Или каквато беше вечерта на Богоявление. Тогава тя месеше тестото със скритото вътре бобче, което на другия ден щеше да определи кой е царят^[1]. На Робинзон му се струваше, че целият остров е една огромна пита, а той самият — малко бобено зърно, скрито в сърцевината й.

Тогава разбра, че трябва да излезе от дупката, ако не иска да остане в нея завинаги. Измъкна се с усилие и се изкатери по отвора. Щом стигна до дъното на пещерата, пипнешком намери дрехите си, сви ги под мишница, без да губи време да се облича. Беше разтревожен, защото непрогледната белота продължаваше да се стеле навред. Нима беше ослепял? Той несигурно се приближаваше към изхода, когато изведнъж слънчевата светлина го шибна в лицето.

Беше най-горещият час на деня, когато дори гущерите търсят сянка. А Робинзон целият трепереше от студ и притискаше бедрата си едно към друго, все още лепнещи от пресеченото мляко. Той хукна към къщата, скрил лице в шепа. Тен подскачаше наоколо щастлив, че отново го намира, но и объркан, че го вижда така гол и безпомощен.