Глен Кук
Тя е тъмата (93)

93

Нещо ставаше наоколо. Всеки, на когото попадахме, докато сечахме напряко към лагера, искаше да знае какво се случва. Не беше въпрос на разпространяващ се слух. Никой не бе чул за насилие. Но всеки усещаше някакво неопределено кълбо от нерви. Самият аз го чувствах.

Всичко изглеждаше зловещо, въпреки че никой не можеше да каже защо. Докато навлизах в мизерното селце, което беше възникнало под Портата на сенките, забелязах, че повечето от хората ми преглеждаха оръжията и екипировката си, просто за всеки случай. Отбелязах си наум да се възползвам от нервите им и да ги дресирам да се поддържат в по-прилична форма.

Беше време да събера тия дрипави доброволци и да начена оформянето им в братя.

Броейки войниците, офицерите и лагерните придружители, най-малко сто хиляди талианци бяха въвлечени в последния свещен поход на Знахаря срещу Господаря на сенките. Не бях отделял внимание на това, но смъртта си поиска повечето от тези хора — някои загинаха в битка, а повечето от заболяване, беда и лишение. Болестите, трудностите и талианците вероятно погубиха и още по-голям брой сенчести. Конфликтът създаде човешко бедствие, далеч по-голямо от най-лошото от земетресенията, разлюлели областта.

Болестите си оставаха проблем. Винаги.

Въпросът е, че тук нямаше много забавление и слава напоследък. Няколкото хиляди души, които останаха с нас, много от които трайно осакатени по някакъв начин, са истински нерваци. Те откриват знаци и предзнаменования във всичко.

Като повечето, които попадат в наемническия живот, те са хора, които обществото им не ценеше високо. Може би нямаха семейства, в които да се върнат. Вероятно са вършили неща, преобърнали наопаки мисленето им. Или са били престъпници или бегълци от врагове или от съпруги или събирачи на дългове. Да внесеш ред и дисциплина сред подобни хора изисква огромен труд. Концепцията на Отряда за себе си като дом и семейство беше работила доста добре за миналите няколко поколения, но по онова време командата никога не е достигала повече от няколкостотин човека. Никога не е била толкова многобройна, че всеки един да не познава останалите.

Осъзнах, че аз самият, въпреки цялата претенция за обратното, не правех всичко по силите си, за да сплотя семейството. Бях позволил липсата на външен натиск да ме приспи и отпусне. Параноята е необходимост. Още повече, когато времената изглеждат изобилни и благосклонни.

Сега хората бяха нервни. Време беше да ги обработя малко по-твърдо.

— Откъс от Първата книга на Знахаря — казах на събраната войска. Бях леко слисан. Тук трябваше да има шестстотин от тях. Дори най-зле пострадалите куци и сакати бяха дошли. — В онези дни Отрядът беше на служба при синдика на Берил… — Това трябваше да е добро четиво. Стига да не се появяха Мускуса и Хагоп, онези времена бяха безопасно отдалечени в миналото, макар и достатъчно близо, че хората да разберат как ветераните от тези събития още са сред тях. Те щяха да научат, че има сили, настроени срещу нас, които техните предшественици първи са срещнали тогава. Самата емблема на значките им бе избрана от Отряда по онова време. Четивото представляваше лесна връзка с миналото, разбираема, с текуща практическа приложимост. То беше вход, през който те можеха да бъдат водени, за да приемат вярата, че са част от нещо, надживяло всичко през повече от четиристотин години.

Не получих аплодисменти. Бях достатъчно пламенен, за да накарам дори най-циничния член на моята публика да заподозре, че може да има нещо в онова, което казвам.

Произнесох речта и прочетох книгата от покрива на моя бункер. Дремльо седеше край входа, показвайки цялата амбиция на каменен водоливник. Чудех се дали някакво силово натоварване няма да помогне да си го върнем.

* * *

Врявата от спора между Кофата и Тай Дей ме събуди.

— Какво, по дяволите, става? — изкрещях аз.

— Домъкни си задника тук, Мъргън!

Хлъзнах се по каменния под и попаднах в блестяща нощ.

Нямаше нужда да ми се показва нещо. Сами по себе си фойерверките бяха достатъчни.

Оръжейната фабрика на Господарката гореше. Разлетяха се огнени кълба. Започнаха да горят огньове в гората, в руините на Киаулун и сред колибите на лагерните придружители по пътя. Няколко пламтящи кълба дори достигнаха до нашия квартал, макар че моите хора бяха достатъчно нащрек, за да ги избегнат.

— Няма начин да отида там — казах аз.

— Някой не се страхува — отбеляза Кофата. Мъждукане издаде чичо Дой, подскачащ нататък, с Пепелявия жезъл в ръка, чието острие хвърляше пъстри отражения.

— Тай Дей — излаях аз. — Какво, по дяволите, прави той?

— Не знам.

Вълнението край пътя стана толкова гръмогласно, че можехме да различим отделни крясъци в общия рев.

— Проклятие и два пъти проклятие — каза някой. — Можеш ли да повярваш?

Аз повторих:

— Няма начин да отида там.

Фойерверките продължиха. Случайни топки се извиваха в дъга през нощното небе. Понякога бамбуков прът се изпразваше бързо, изхвърляйки струя от огнени кълба в тъмнината. Фабриката на Господарката се намираше в по-голямата си част под земята, но това не ограничи опустошението.

За няколко минути нощта се изгуби в сияние.

Зад мен обичайният от мръкване до зора мъглив здрач, струпващ се около Портата на сенките, се разкъса до подножието на хълмовете, вкопчвайки се в най-дълбоките корита на реки и дерета. На сенките не им хареса случващото се.

Нито пък на мен. Отново отбелязах:

— Няма начин да отида там.

Някакъв умник се обади:

— Дали някой от вас, момчета, смята, че Мъргън може би няма да отиде там?

Тъпанар.

Изкарах навън няколко часа. Дори и поспах малко.