Глен Кук
Тя е тъмата (52)

52

Казах на Стареца, че войниците стрелят по Портата на сенките. Той се намръщи мрачно.

— Не мисля, че е добра идея — и изрева за куриер. Изпрати недвусмислен намек на нашите братя от южната дивизия.

— Наоколо няма гарвани — забелязах аз.

— Поръчах на Едноокия да ми направи заклинание, което мога да използвам, за да ги накарам да изгладнеят и да се махнат за известно време. Но не завинаги.

Разбрах намека.

— Не смятам, че правим достатъчно за хората на Господарката вътре в Наблюдателницата.

Знахаря сви рамене:

— Вече не ме е грижа за Наблюдателницата. Много.

— Какво? Не се тревожиш за Дългата сянка? Оплаквача? Нараян Сингх и твоята… Дъщерята на нощта?

— Не ме разбирай погрешно. Не ми е безразлично. Но вече не са толкова важни, колкото бяха.

— Трябва да съм пропуснал нещо. Какво искаш да кажеш?

— Само предполагам, Мъргън. Но сега можем да тръгнем на юг. Ако решим. Ако съм прав по отношение на знамето.

— Ъ-ъ… — казах. Изглежда бях много умен и схватлив.

— Знамето трябва да е ключът за Портата на сенките. Мисля, че можем да преминем право през нея и да продължим да вървим, без никаква опасност, докато носим знамето.

— Ъ-ъ-ъ… — казах отново, но този път имах малко повече идеи. — Ти мислиш, че можем просто да се съберем всички, да кажем „майната ви“ на останалите от бандата, и да припнем в тръс, пеейки весели маршови песни?

— Точно така. Може би — значи не беше напълно сигурен.

— Няма ли да оставим много недовършени неща? Без да споменаваме риска да отворим Портата неправилно.

— Дългата сянка е господарят на Портата на сенките. Той може да я държи запечатана.

— А ако не може?

Знахаря сви рамене.

— Не сме длъжни никому… Ти току-що ми каза, че Радишата все още крои как да ни измами. Прабриндрах Драх също замисля нещо. Оплаквача не е наш приятел и Ловеца ми помагаше само защото смяташе, че това ще й осигури Господарката на тепсия.

— Аз имам жена там, шефе. И е бременна. Без да споменавам Гоблин и неговата команда. Които не мога да открия, но съм сигурен, че са някъде там, на някаква тайнствена, възложена от теб мисия.

— Хм-м? Не бях помислил за това. Няма никаква мистерия. Работата на Гоблин е да бъде забравен. Предполага се той да е на правилното място, ако принцът се обърне срещу нас. Или реши да предприеме някакъв друг рискован ход. Тогава ще се надяваме на всякаква помощ.

Изсумтях. Може да е вярно. Или да е само онова, което иска да си мисля аз. Оставих го настрана. Бих могъл да си отговоря на въпроса, използвайки Пушека, ако бях решителен и умен и почувствах някаква реална нужда.

— А какво ще кажеш за Сингх? Просто ще го оставиш така? — попитах го аз.

Не ми се вярваше Господарката да го приеме. Беше много трудно да се каже какво ставаше в главата й, но смятах, че нищо или никой не би могъл да я накара да се оттегли, докато Нараян Сингх си оставаше в добро здраве.

— Оставил съм нещата сами да се наместват. Ще продължа така още известно време. Но когато дойде моментът, няма да се поколебая да поведа Отряда по пътя към Катовар — гласът му стана студен, суров и уверено официален.

Започвах да се вбесявам. Това не беше добре. Казах му:

— Мисля, че е най-добре да се оттегля сега.

— И точно навреме — той показа бледа усмивка.

Един от неговите огромни гарвани беше напъхал клюна си в стаята. Ако беше възможно една птица да изглежда озадачена, то беше тази.

И миришеше. Беше обядвала в руините.

* * *

Попитах Едноокия:

— Доколко би трябвало да придаваме тежест на договора ни с талианците?

— А? — отвърна ми само с объркано сумтене. Искаше да се разкарам, така че да може да си поиграе с дестилатора си.

— Имам предвид, длъжни ли сме да спазваме нашата част от пазарлъка, докато те наистина се опитват да ни прецакат?

— Какъв ти е проблемът? — Едноокия посочи с жест, че наоколо няма любопитни човки.

— Стареца разправяше да подминем Наблюдателницата. Да забравим Дългата сянка и всичко друго. Да ги оставим да се радват един на друг, докато ние се насочваме на юг.

Тази идея сепна малкия магьосник. Той престана да опитва да ме разкара.

— Той представя ли си как бихме могли да го направим?

— Може би си мисли. Не смятам, че знае със сигурност. Но вярвам, че иска да го пробва по трудния начин.

— Това не е добре. Би могло да предизвика такава лайняна буря, каквато… като нищо, което можем да си представим, предполагам. Като нещо, излязло от митовете.

— И аз мисля така. Той може просто да се е раздрънкал. Но вероятно е добра идея да му напомним, че все още не сме прочели онези три липсващи тома от аналите. Имам чувството, че не бива да ги пренебрегваме.

Едноокия нямаше и четвърт от моята вяра в аналите, нито една десета от тази на Знахаря, но направи гримаса.

— Добър довод. Ще му го напомня.

— Изкусно, нали? Ако го удряш с чук, е склонен да се заинатява.

— Изкусно? Познаваш ме, хлапе. По-хлъзгав съм от мазно лайно.

— Наистина те познавам. Именно това ме плаши.

— Не знам какво стана с вашето поколение. Нямате нито вяра, нито уважение.

— Нито търпение към дрънкащите глупости — признах аз. — Имам дневници за писане. Да не споменавам безпокойствата, за които да се тревожа. — И храната за изяждане. Пак бях гладен. При количествата, които поглъщах, когато бродех с призрака, щях да натрупам толкова лой, че да се клатя като патица.

Присъединих към моята рода до огъня им. Майка Гота ми наля купа, с каквото и да беше нещото, което тя поддържаше да къкри в гърнето. Никой не продума. И аз напоследък не им приказвах много. Започнаха да подозират, че общителността ми се е изпарила. Чудех се защо старата не искаше да готви вътре. Тай Дей и аз й бяхме устроили цяла ниша в нашата постоянно разширяваща се землянка, но тя влизаше вътре само когато времето станеше ужасно или идваше време за сън.

Тай Дей вършеше повечето от работата по нашия подслон. Не му оставаха много други неща за правене. Не беше включен в схемите на майка си и чичо Дой.

— Благодаря ти — казах на майка Гота, след като приключих. — Имах нужда от това. — Не можех да я похваля за готвенето й. Ако изобщо някога се объркаше и направеше нещо вкусно, тя нямаше да повярва на похвалата ми. А и никога не е претендирала за какви да е кулинарни умения.

— Ти — каза тя, начевайки разговор, което правеше много рядко, — Кокален воине, пазиш ли се от гарваните? Те имат ли значение? — нейният талиански беше отвратителен. Аз говорех Нюен Бао много по-добре, но тя не би признала. Предполагам, че това по някакъв начин би придало легитимност на връзката ми със Сахра.

Спрях да се опитвам да открия логика в мисленето на майка Гота още преди години.

Отговорих на Нюен Бао:

— Те пренасят съобщения понякога. Шпионират. Ние го знаем. Мишките и прилепите вършат същото. Онези, които използват животните, не са наши приятели.

Поизхвърлих се, казвайки й толкова много. Знахаря нямаше да е доволен. Но аз хвърлях стръв. Би било чудесно да открия какво знаеше или подозираше тя. Понякога не можеше да се сдържи да го покаже.

— През нощта видях и сови, Каменен войнико. Не се държаха като сови.

Изсумтях. Това беше новина. Която ми казваше, че ако са били използвани сови и са останали незабелязани, то бабата беше много по-наблюдателна, отколкото подозирах.

— Миналата нощ много гарвани дойдоха и отлетяха от блестящата крепост.

Вгледах се по-внимателно в нея. Миналата нощ. Докато Тай Дей и аз бяхме в града с изгубените момчета. Докато тя се мъкнеше през нощта с чичо Дой. Беше видяла нещо, което аз пропусках. Може би.

Напоследък гарваните близо до крепостта бяха малко. Дългата сянка явно изпитваше отвращение към мрачните вестители. Неговите кристални кулички бяха обградени с гадни малки заклинания, които действаха като капан и поразяваха птиците, ако се приближат.

— Интересно — казах аз. — Това може да е нещо ново.

— Там имаше гарвани и преди. Но никога толкова много.

— Хм… — какво се е случило през предишната нощ, което да е така интересно за Ловеца на души? Днес не забелязах нищо необичайно. Може би си заслужаваше да проверя.

Или ме изпробваха. Вероятно чичо Дой и майка Гота се чувстваха принудени да проверят странностите, които бяха забелязали в поведението ми през последните месеци. Може би вече бяха готови за онова, за което толкова ги подозираше Знахаря. Ако беше нещо повече от мнителност.

Той подозираше всеки за нещо.

— Онзи, който лети, излезе миналата нощ, Войнико на мрака.

— А — тя опитваше да ме манипулира. Знаеше, че ненавиждам тези загадъчни названия, първо използвани от нейния баща, Кай Дам. Старият Говорител никога не ги обясни и майка Гота нямаше да се клатушка като патка там, където нейният татко беше отказал да стъпи. — Това е интересно. — От известно време нямаше никаква следа от Оплаквача във въздуха. Обаче той обичаше да използва заклинания за прикриване, когато беше нависоко.

Тя искаше от мен да задавам въпроси — така че да може да се забавлява с мен и да ме обърка. Информацията, която ми даде, щеше да е всичко, което щях да получа. Точно сега.

Отказах да играя по свирката й. Обърнах се към Тай Дей:

— Дали току-що не бях повишен до почетен член на племето?

Той сви рамене. Изгледаше умерено изненадан, че неговата майка беше говорила с мен изобщо.

Не се втурнах веднага към Пушека. Ако именно това целеше старицата, възнамерявах силно да я разочаровам. Захванах се с къщна работа, помогнах на Тай Дей в разширяването на землянката, ядох пак, пих много вода, известно време се занимавах с аналите. Нищо от случилото се през нощта не можех да променя. И каквото и да беше то, не изглеждаше да е така разтърсващо, че да е непосредствена заплаха.

Улесни ме Едноокия. Скоро след залез-слънце той дойде с глинено гърне.