Глен Кук
Тя е тъмата (73)

73

Наблюдавах как Хриптящия направлява унищожаването на малка сянка, която си беше пробила път близо до периметъра на обезопасената зона на Едноокия, преди да си намери укритие срещу светлината. Господарката беше променила амулетите на Едноокия, така че да могат да откриват сенки. Нашите хора ги изтребваха с голям ентусиазъм, особено като се има предвид, че повечето от тях бяха изтощени.

— Не мога да повярвам, че старото момче още не е мъртво — казах аз.

Сякаш в отговор Хриптящия се опита да си изкашля белите дробове. Той беше древен, когато се присъедини към Отряда преди години и умираше от туберкулоза още тогава. Единственото добро нещо, която би могло да се каже за неговото положение, е, че той някак успя да остане жив.

Тай Дей изсумтя. Не го беше грижа за Хриптящия. Макар че се предполагаше да помага в изкопаването на нашия бункер, той обръщаше повече внимание на майка си, която хъркаше свирепо, подслонена в палатка, принадлежала някому, който не беше преживял нощта. Лицето му беше камък. Очите излъчваха лед. Ако друг Нюен Бао го доближеше, космите му настръхваха. Само чакаше някой да продума нещо, каквото и да е, което би могъл да разтълкува като обида, че да разсее притеснението си в ожесточена схватка.

Когато изровиха Гота и Едноокия, те не само се оказаха много пияни, но и бяха на един и същ сламеник, носейки по-малко от обичайните си одежди.

Значи това беше неговата игра на тонк, а?

Направих огромно усилие да не изпусна усмивка. Тай Дей можеше да реши, че в крайна сметка наистина съм част от семейството и да си го изкара на мен.

Надявах се той да не се спречка с Едноокия. Магьосникът ще има убийствен махмурлук, когато се събуди. Едноокия с махмурлук не е някой, когото е безопасно да дразниш.

Знаех, че Знахаря е много обезпокоен. Малкият магьосник се беше докарал до безполезност в момент, когато отчаяно се нуждаехме от неговите таланти.

Навсякъде, където погледнеш, хората се щураха, за да построят домовете си отново и да се приготвят за още една нощ с пропускаща Порта на сенките. Господарката и Стареца се надяваха, че Дългата сянка ще подпомогне подобряването на ситуацията, но все още нямаше добри новини. Не успяваха да го извадят от неговата обвивка, защото не ги оставяха да се концентрират. Пратениците непрекъснато идваха и ги прекъсваха.

— Още една дузина пълни лопати и мисля, че можем да го отворим — казах на Тай Дей. Бях конфискувал една врата, която някой друг бе откраднал от руините. Използвах я, за да отделя малкото работно пространство, което успях да завърша точно навреме за земетресението.

Появи се един от охраната на Знахаря.

— Капитанът иска да те види, Знаменосецо.

— Чудесно. Ей сега се връщам, Тай Дей — изкатерих се извън калната дупка и се насочих към землянката на Знахаря. Гмурнах се вътре. Тълпата се беше разредила. Удивително.

— Какво има, шефе?

Той и Господарката бяха проснали Дългата сянка върху маса, направена от друга отмъкната врата. Господарят на сенките беше твърде дълъг за нея. Краката му висяха.

Господарката бе успяла да елиминира защитната обвивка на магьосника.

— Тъкмо дойде един тип от тайфата на Кинжала, Мъргън. Намерили са Оплаквача. Още е заровен в снега. Не знаят дали е в безсъзнание или е мъртъв.

— Той е там толкова отдавна, че би трябвало да е замръзнал до смърт. — Но Оплаквача си оставаше един от Покорените. Те не умираха лесно. Особено този. Хвърлих поглед към Господарката.

— Не мога да кажа оттук — ми отвърна тя.

Знахаря вметна:

— Хванали са също Бесния Корди и неговата група. Питат какво да правят с тях.

Стареца мушкаше и мачкаше крайниците на Дългата сянка. Предположих, че търсеше счупени кости. Той каза на Господарката:

— Този мъж не се е хранил правилно от много дълго време.

— Може би се е страхувал от отрова — тя се взираше в маската на Господаря на сенките. Посегна към нея.

— Сигурна ли си, че си отменила всичките му заклинания? — попита Стареца.

— Никога изобщо не можеш да бъдеш сигурен с някой, когото не познаваш. Мъргън, виждал ли си го някога без това?

Пратеникът на Кинжала наостри уши. Събираше истории, които да сподели с момчетата.

— Не. Как бих могъл? За пръв път го виждам.

Тя разбра намека.

Знахаря каза:

— Това, което искам от теб, Мъргън, е да събереш някакви мъже, включително Едноокия, дори ако се налага да го носиш, и да отидете да помогнете на Кинжала. — (И може би да го държим под око, а, шефе? Него и Бесния Корди, нали са си дружки.) — Бъди внимателен с Оплаквача, но го доведи, ако можеш.

Изсумтях нещастно. Господарката хвана маската на Дългата сянка.

Стареца ме попита:

— Научи ли нещо повече за сезона на сеитбата тук?

Хвърлих му объркан поглед. Това беше странна смяна на темата.

Но той го правеше. Понякога умът му препускаше в дузина посоки едновременно.

Той продължи:

— Ще трябва да посадим реколта, ако възнамеряваме да останем. Или да вземем пример от Могаба и започнем да се изяждаме един друг.

Господарката издърпа маската на Господаря на сенките.

Дългата сянка се изви, сякаш бе намушкан. Очите му се отвориха. Но не можеше да стори нищо друго. Той беше обездвижен и смълчан от майстор в занаята.

— Защо не се преместим в неговата обител? — попитах аз. — Там има продоволствия. Някакви. И Наблюдателницата със сигурност е дяволски много по-суха отвътре, отколкото е тук. Не го познавам — лицето на Господаря на сенките беше мършаво и ориенталско, но бледо като мас. В отворената му уста имаше само няколко зъба, поддържайки оценката на Знахаря за диетата му. Той изглеждаше като човек, страдал от повтарящи се пристъпи на рахит или скорбут, или нещо такова.

— Нито пък аз — каза Господарката. Тя прозвуча разочаровано. Вярвам, че наистина очакваше той да е един от Покорените, или поне някой, когото беше срещала.

— Това проблем ли е? — попитах аз.

— Надявах се на почивка. Нещо, което да направи живота по-лесен.

— Избрала си погрешния съпруг. Шефе, мога ли да се измъкна оттук и да се върна преди мръкнало?

Пратеникът кимна.

— Лесно е. Мястото е само на четири мили. Почти по цялото разстояние има път и той все още е в добра форма.

Пушека изпъшка отново. Този път в стона му имаше оттенък на страх. Господарката се намръщи в негова посока. Той беше проблем, който тя искаше да има време да изследва.

— По-добре тръгвай — каза ми Знахаря, — накрая ще стане тъмно.

Тъмнината идва винаги.

— Обичам да се разхождам под дъжда — махнах на пратеника и се шмугнах навън. Една разходка в дъжда нямаше да е толкова ужасна. По-мокър нямаше как да стана. Казах на Тай Дей:

— Капитанът иска да отидем и да приберем някои пленници.