Глен Кук
Тя е тъмата (17)

17

Пушека изглеждаше невъзмутим и спокоен след посещението ми на Наблюдателницата, така че напуснах призрачния свят за време, достатъчно да напълним стомасите си с храна и вода. Пушека беше много мръсен. Едноокия не прояви склонност да спре и да го почисти, така че аз имах честта, докато каруцата скрибуцаше и подскачаше, и ме мяташе насам-натам. Приключил с неблагодарната мръсна работа, реших да се облекча, преди да пострадам от подобно неловко положение, докато бродя отвъд. Беше се случвало преди.

Открих цялата банда Кай да се тътри упорито на разстояние един хвърлей от каруцата. Едноокия ми се начумери отвисоко. Не му се нравеше да се навъртат толкова близо. Особено Гота, която продължаваше да пробва да завърже разговор. Аз се ухилих и се насочих към храстите.

Някой почти ме сбърка с изоставащ от частта си войник на сенчестите, но късметът ми издържа и се върнах цял до каруцата. Едноокия изпсува:

— Бих искал да докопам умната глава, решила, че това е път. Проклетата седалка разби задника ми на пастет.

— Би могъл да се ожениш, да се пенсионираш, да се откажеш и да отглеждаш ряпа.

— Имаш сериозен проблем с мисленето, хлапе. Изникна ли нещо интересно?

— Не съвсем. Но поемем отново. Веднага след като престанеш да дрънкаш.

— Проклети хлапета. Опитваш се да бъдеш мил… — Лявото задно колело пропадна в дупка, разтърсвайки цялата каруца, и му затвори устата, поне за времето, което му отне да подреди внушителен брой проклятия, за да насочи впряга. Настаних се удобно с Пушека.

Понеже неосъзнатият магьосник изглеждаше особено хрисим днес, аз реших, че може би е време да изпитам границите му, за да видя дали ще успея да го изтикам близо до неща, които преди отказваше да доближи.

Започнах със земите на юг от Наблюдателницата, след бегъл поглед просто да се уверя, че нищо ново не се случваше с Оплаквача и Дългата сянка.

В резултат на катастрофата Киаулун не беше привлекателен. Наблюдателницата, макар и бляскава, представляваше маска на лудост и отчаяние. Отвъд лежаха скалисти сиви склонове, почти достатъчно стръмни, за да бъдат наречени стени на укрепление. Пътят водеше от Киаулун покрай Наблюдателницата и нагоре по покрития със скални късове склон. Беше път, видял изобщо малко движение някога, макар и да беше ясно очертан. Само няколко упорити, издръжливи бурени бяха пуснали корени тук. С изключение на едно малко свлачище, никоя скала изглежда нямаше желание да остане на повърхността на пътя.

Опитах се да поведа Пушека в тази посока.

Радвах се на по-голям успех от всякога, което означаваше, че смогнах да премина половината разстояние от Наблюдателницата до разлома, преди Пушека изобщо да откаже да продължи нататък.

Някой ден Черния отряд щеше да извърви този път. Никой друг изобщо не го е преминавал, но ние щяхме. Това беше пътят към Катовар. Пътят, който щеше да ни отведе до нашите корени.

От Киаулун подкарах Пушека на север в безразборно търсене на Ловеца на души — лудата, порочна сестра на Господарката. Не открих непосредствено очевиден знак, но тя беше изкусна в криеницата. Съсредоточих се върху Стареца, като започнах да използвам умението на Пушека да се движи през времето, както и пространството, за да проследя гарваните, които следваха армията и се навъртаха около него.

Измамих страхливеца само за момент. Достатъчно дълго, за да се пренеса към проклятието на Господарката.

Тя беше сред пущинак, съвсем сама, с изключение на нейните галеници. Ядеше. Нещо, което никога не бях виждал или чувал да прави Ловеца на души. Изглеждаше великолепна. Разкошна, както може да бъде само злото. За миг усетих същата внезапна болка, която почувствах първия път, когато видях Сахра.

Мисълта за Сахра ме сепна. Тук, навън, беше моето време, освободено от тази болка…

За мига, в който изгубих концентрацията си, страхливата душа на Пушека сякаш почувства колко близо се намира до Ловеца на души. Той избяга, сякаш отвратен. Не се противих. Аз също исках да бъда далеч оттам.

Ловеца на души беше побъркана, смела до безумие, склонна да прави почти всичко, което я забавлява.

Напоследък вероятно си е правила голям купон.

Ако можеше да се вярва на погледа на Пушека, точно сега тя беше на по-малко от миля, тук, насред армията, незабелязана, толкова близо, че би могла да удари на мига всеки, независимо къде; когато й хрумне. А подобни пориви я спохождаха.

Стареца трябваше да знае…

Или знаеше?

Вероятно, защото гарваните имаха ограничена издръжливост.

Махнах се оттам и отведох Пушека обратно в двореца в Талиос. Изглежда там той се чувстваше удобно. Отидохме в стаята, където го криехме така дълго. Там се трупаше прах. Изгубените анали бяха все така скрити, както ги бях оставил.

В друга част на двореца Радишата трупаше опит във всекидневното занимание да управлява империя, тя и всичките могъщи жреци, лордове и служители, действаща с претенцията, че за момента замества брат си — Прабриндрах Драх. Докато всички приемаха да не забелязват проточилото се отсъствие на принца, държавната машина продължаваше да функционира сравнително добре.

В интерес на истината, макар и никога публично заявявано, държавата функционираше много по-ефективно без присъствието на принца, който да филтрира и омекотява волята на сестра си.

Открих Жената и жужах около нея като невидим комар, напред и назад във времето, пъхайки дългия си нос във всеки неин разговор, с изключение на онези с Бесния Корди, когато никой друг не беше наоколо. В повечето случаи.

Чух достатъчно, че да знам, че Бесния е използван. Но това беше употреба, която мъжете изтърпяваха охотно, най-малкото за известно време.

Нейните разговори с неколцина висши жреци бяха интересни, макар и никога така ясно формулирани, както ми се искаше. Радишата беше израснала в двореца, където рядко се среща откровеност и където — и в най-добрите времена — хиляда заговора, големи и малки, бяха в ход всеки ден. А и там винаги имаше уши, нетърпеливи да уловят всичко изказано.

Тя не планираше да удържи на думата си пред капитана и Отряда. Изненада! Изненада! Като всички други, Жената беше сигурна, че зимната кампания на Знахаря е или тактика, изобщо ненасочена към Господаря на сенчестите, или проведена наистина, ще доведе до разгром на талианската армия. И това въпреки нашите победни завоевания пред лицето на сигурно поражение при няколко по-ранни случаи.

Вероятно ще успеем да я накараме да съжалява, че се е захванала с интриги, които не са по силите й.

Какво? Други въпроси, нуждаещи се от изследване? Гоблин? Той би могъл да се справи, без да надничам през рамото му.

От чисто любопитство и понеже все още не бях готов да се завърна към света, аз проследих всеки от моите роднини през последните няколко седмици. Не научих нещо, което да подкрепи параноята на Стареца. Но те бяха предпазлив народ, просто трима сред хора, на които Нюен Бао нямаха причина да вярват или обичат. Тай Дей и чичо Дой говореха много малко за каквото и да било, точно както постъпваха, когато бях наоколо. Майка Гота също си оставаше същата. Просто се оплакваше от други неща.

Мнението й за мен не беше много ласкателно. Почти не изминаваше час, без да използва възможността да прокълне майка си, задето ме е поискала във фамилията Кай.

Имаше моменти, когато и аз съвсем не обичах Хон Трей, убедила всички от семейството да ме приемат.

Какво би трябвало да видя сега? Все още не бях готов за връщане. Нараян Сингх и Дъщерята на нощта? Те бяха в Чарандапраш с Могаба, събирайки жалките остатъци от култа на Измамниците под знамето на Господаря на сенките. Там не можеха да направят кой знае какви бели. Значи Господарката. После ще докладвам на капитана. Не бих я проследявал специално, но където и да беше тя, винаги беше вероятно да открия някой, когото Отрядът трябваше да държи под око — като Прабриндрах Драх или Уилоу Лебеда.

Принцът не беше в лагера на Господарката. Той бе способен да позволи на дълга да отхвърли самозалъгването. Принцът се занимаваше с делата на собствената си дивизия.

Чарандапраш вече изобщо не беше толкова далеч. Покрай езерото, след няколко хълма и долини щяхме да бъдем там, вторачени през каменистата равнина в устието на единствения на практика проход през Данда преш.

Лебеда беше близо до Господарката, разбира се. Той изглеждаше разтревожен, независимо дали превъртах назад през дните или оставах да кръжа сега. Господарката си имаше проблеми, които не би споделила с него или никой друг. Тя изглеждаше, сякаш изобщо не е спала. Знаех, че и в най-добрите си времена се нуждае от много малко. Точно сега изоставянето на съня по този начин, докато се приближавахме към нашия най-важен сблъсък през тези години, който би могъл да стане определящо събитие в историята на Отряда, подсказваше, че тя изобщо не вярваше в бъдещето.

Обаче преходът през времето наистина ми даде едно-две указания. Тя действително работеше, без да спи. И когато и да се опитваше да дремне, не си почиваше добре. Изглежда имаше сънища, така грозни като някои от собствените ми.

Поради някаква причина гарваните никога не се доближаваха до нея. Но винаги бяха наоколо, някак на разстояние, наблюдавайки.

Господарката не беше интересна. Не правеше нищо друго, освен да работи. Вече не си правеше труда да изглежда съкрушително красива, за разлика от своята сестра. Дали и тя, като повечето жени, ставаше повлекана, защото си имаше мъж?

Ако питате Лебеда, тя си беше хубава винаги. Дори и след четири години, без какъвто и да е късмет той изглаждаше щастлив да се влачи след нея, използвайки назначението си за командир на дворцовата стража като извинение да остава близо до фронта.

Така че, какво ли тук си заслужаваше да бъде докладвано? Че Господарката трябва да си почине малко?

Може би. Изтощението би могло да попречи на вярното решение в критичен момент.

Започнах да се връщам, носейки се нагоре и над езерото Танжи, което беше дяволски внушително дори от гледната точка на Пушека.

Треперех на студения вятър…

Навън с Пушека нямаше никакъв вятър. Нито топлина, студ, глад или болка. Беше просто съществуване и гледка.

И страх.

Защото там, в сгъстяващата се тъмнината над южния бряг на езерото, имаше мрачен призрак с много ръце, гърди и злонамерени черни устни, разтеглени във вампирска усмивка.

Там, навън, може да се паникьосате. Аз го сторих.