Глен Кук
Тя е тъмата (47)

47

Бурята се проточи дълго време. На няколко почти се изгубих по краткия път от моето убежище до каруцата на Едноокия или до подслона на Знахаря. Виелицата донесе толкова мразовит въздух, че трябваше да преместим Пушека в землянката на Едноокия, за да го спасим от измръзване. Войниците страдаха зле, макар и в повечето случаи поради собствения им провал да се подсигурят с подходящ подслон. Пленниците ги бяха предупредили, че тук зимата ще е много по-сурова от най-лошите им очаквания за този сезон.

Още веднъж си припомних радостите на споделената квартира с майка Гота.

Тай Дей настояваше, че тя трябва да влезе заради времето, а пък аз ставах все по-мекушав, докато остарявах. Съгласих се.

Тя се държеше нехарактерно за Кай Гота. Пазеше съветите за себе си през повечето време. Не ми се пречкаше. Изкопа студената земя и я изнесе заедно с Тай Дей, така че да имаме повече място. Не изрече и една презрителна дума през цялото време, което прекарах в писане. Тя работеше усилено, за което всъщност никога не съм имал основание да я критикувам.

Изнервяше ме. Беше почти човек. Макар и да положи много малко усилия да бъде приятна или дружелюбна.

Капитанът, обаче, през цялото време делеше пространство с Едноокия и Пушека. Той беше много по-малко щастлив от мен. А аз недоволствах, защото нямах почти никакъв шанс да странствам с Пушека. Когато бях там, те обикновено не ме оставяха да бродя с призрака достатъчно дълго, не повече от времето да проверя нещо специфично, което винаги беше належащо, а те претендираха, че нямат време да го проверят собственоръчно.

Знахаря не бродеше много с призрака, имаше си достатъчно работа заради виелицата и последиците от нея.

Там, в Наблюдателницата Дългата сянка и Оплаквача прекарваха часове — толкова дълги, колкото и нашите. А когато не беше със своя съюзник Оплаквача, Господарят на сенките си шушукаше с Нараян. Сингх изглежда се беше поокопитил, понеже имаше почти приятел. Дъщерята на нощта се задоволяваше да игнорира всички и живееше изцяло затворена в себе си.

В крепостта битката продължаваше. Почти завиждах на нашите момчета, които бяха хванати в капан там. Те бяха изплашени през цялото време, но стояха на топло и в повечето случаи имаха достатъчно за ядене. На всеки три дни се изсипваше нов сняг. Суровите ветрове не престанаха да духат. Започнах да се тревожа ще ни стигнат ли дървата. Снегът беше така дълбок, че бе почти невъзможно да се разтъпчеш наоколо. Никой не знаеше как да направи снегоходки. Вероятно само три или четири момчета от Старата банда, освен мен, знаеха какво са снегоходки.

Мислех, че е крайно време Дългата сянка да изпрати навън малко от любимите си сенки, но той пропусна да сграбчи преимуществото. Не вярваше, че Оплаквача сам ще може да се противопостави на Господарката, или, подозирам, не искаше за дълго да обръща гръб на своя партньор.

Сънищата зачестиха. И се разнообразяваха. Ходех в равнината на смъртта и в ледените пещери, посещавах тресавищата по делтата на Нюен Бао, за да видя Сахра, в планините и хълмовете зад нас, където зървах Гоблин и Могаба, свити на скришни места в очакване да се оправи времето.

Всичките тези сънища изглеждаха много истински.

Дори още по-реални бяха сънищата ми за Ловеца на души, чието самотно нещастие бе епично. Мястото, което бе избрала да си направи бърлога, сякаш привличаше и снега, и вятъра, и те бяха натрупали преспи, по-високи от нея.

Първите два пъти, когато изстрадах тези сънища, аз ги приех пасивно. Третата нощ собственото ми присъствие там изглеждаше толкова истинско, че се опитах да човъркам като в реалността.

Сънят не се промени, само мястото ми в него.

Експериментирах много повече през следващата нощ.

На другата сутрин, след не напълно негодна за ядене закуска, приготвена от майка Гота, аз бъхтех през снега, за да посетя капитана.

— Трябваше да се махнеш ли? — пита той.

— Те не са лоши. Старата дори приготвя храна, която е вкусна. Ако наистина не си придирчив.

— Какво става? Къде е твоята сянка?

— Предполагам, че не иска да се бори със снега. — Снегът беше първото нещо, което видях, накарало Тай Дей доброволно да се откаже от придружаването ми. Тази зима беше неговият първи богат опит с бялото нещо.

— Никой от нас не иска. Новини за старото момче?

— В това време? Ти се шегуваш — той все още беше сигурен, че чичо Дой готви нещо. Може би трябваше да сънувам него. — Онова, което исках да ти кажа, е, че сънищата ми стават наистина странни — обясних.

— Дали си въобразяваш или наистина бродиш отвъд?

— Усеща се като странстване с Пушека. Почти. Нямам почти никакъв контрол. Засега.

Знахаря изсумтя. Той изглеждаше замислен, прозрял някакви възможности. Самият аз се сетих за няколко.

— Онова, което си мислих, е, че мога да направя бърза обиколка с Пушека, за да видя отблизо доколко действителността съответства на сънищата ми — бях леко смутен от възможността, понеже толкова отдавна преживявах много необичайни сънища.

— Направи го. Без да губиш никакво време.

— За къде бързаш? Снегът няма да изчезне още доста време.

Знахаря изсумтя отново.

Превръщаше се в истински дърт пръдльо.

Полетът с Пушека не ми показа нещо, което не бях видял в сънищата ми. Не ми показа Ловеца на души. Пушека все още отказваше да я доближи. Но се издигнах високо нагоре и забелязах, че тя наистина е приклещена от едната страна на каньон, където снегът е извънредно дълбок.