Глен Кук
Тя е тъмата (23)

23

Започна. Почувствах го, преди да чуя барабан или тръба. Побягнах към каруцата, прескачайки камъни и огньове в мъглата.

Исках Пушека да ме заведе горе, където Могаба се изпълваше с несигурност, наблюдавайки от високата си кула. Той познаваше Знахаря. Наясно бе, че половината от нашите маневри целяха единствено да го заблудят. Но коя половина?

Това щеше да причини колебание във всеки решаващ момент.

Ненавиждах Могаба предателя, но се възхищавах на мъжа Могаба. Той беше висок, представителен, интелигентен. Също като мен. Но и беше съвършеният войн.

Нямаше си друга компания, освен вестоносците и двамата големи задници. А те бяха заети с великата имитация на две заспали плашила. Тяхната стратегия бе да чакат Господарката да направи своя ход, така че единият да я сграбчи, докато другият я удари по слабото място.

Платформата на Могаба не предоставяше съвършен изглед, макар вероятно да беше най-добрият постижим. Част от неговия ляв фланг беше закрита от хаотично разпръснати скали, докато от дясната му страна стръмен скат скриваше фланга му там, наред с част от талианското ляво крило.

Издигнах Пушека сред гарваните и се зареях високо като лешояд. Димът се разсейваше. Хора се препъваха нагоре по склона, неспособни да напредват в строй по скалистата земя.

Сега разбрах защо на войниците бяха раздадени „боздуганчета“.

„Боздуганчето“ е малка топка с шипове, само че върховете й са наточени и понякога отровни. То е удобно пособие, наложи ли се да бягате, особено ако преследвачите ви са ездачи. Разпръсвате ги там, където конете трябва да следват тесни пътеки и сте си подсигурили голяма преднина или дори условия за гадна засада.

Аха! Засякох скъпия ни липсващ роднина.

Чичо Дой беше навлякъл най-хубавото си снаряжение, своите свещени вехти дрехи за фехтовка, сякаш може би не искаше да ни създава грижи, когато го погребваме. Ужас. Трябваше да разпитам Тай Дей за обредите на Нюен Бао. Много от тях загинаха около мен, но никога не бях участвал в онова, което ставаше по-късно.

Още се чувствах засегнат, задето бях изолиран, докато те са се погрижили за То Тан и Сахра без мен.

Чичо Дой се изперчи на възвишението, когато стигна на петдесет стъпки от първата линия на сенчестите. Той спря и изрева предизвикателство към Нараян Сингх.

Познай кой не излезе да се бие? Никой дори не отговори. Никой не си и направи труда да предаде съобщението в лагера на Измамниците.

Чичо Дой започна да бълва серии от официални обиди, унижавайки Измамниците и всички техни съюзници. Проблемът беше, че той рецитираше официалния кодекс за отправяне на предизвикателство. Не знаеше как да се изрази разбираемо за хора, които не говорят Нюен Бао.

Горкият чичо. Четиридесет години интензивно обучение го доведоха до решаващия момент и всичко, което онези хора там виждаха, беше един луд старец.

Дой започна да схваща.

И наистина се ядоса. Започна да крещи предизвикателствата си на талиански. Неколцина сенчести го разбраха. Посланието му скоро стигна до Измамниците. И то не беше добре прието.

Шоуто ми се стори толкова забавно, колкото би могло да е нещо тук, навън.

Нищо от това не влизаше в плана на капитана.

Чичо продължи да крещи.

Отвъд в лагера на Измамниците дребничкият месия на удушвачите каза на своите приятели:

— Няма да отвръщаме. Ще чакаме. Тъмнината е нашето време. А тя винаги идва — след кратка пауза той попита:

— Кой е този човек?

Едър, страховито изглеждащ мъж му каза:

— Беше в Деджагор. Един от поклонниците Нюен Бао.

Човекът, който проговори, се казваше Синдху. Той беше пристигнал в Деджагор по време на обсадата, за да шпионира за Господарката и за Измамниците. Истински подлец. Бях сигурен, че е мъртъв.

Невинни хора като Сахра загинаха, но Синдху и Нараян Сингх продължават да дишат. Ето защо не можех да бъда религиозен човек. Освен ако гуни са прави и има колело на живота, където накрая всеки получава онова, което си заслужи.

Синдху продължи:

— Той беше някакъв свещеник и техен Говорител. Член от неговото семейство накрая се ожени за Знаменосеца на Черния отряд.

— Става ясно. Богинята играе една от своите недоловими смъртоносни игри — той погледна Дъщерята на нощта. Детето седеше, сякаш беше призрачно. По-призрачно от обичайното. Никое четиригодишно хлапе ни би могло да го постигне.

Нараян Сингх изглеждаше смътно смутен. Неговата богиня обичаше случайните смъртни шеги за сметка на своите най-предани последователи. Не искаше да се превърне в една от нейните лудории.

— Тъмнината е нашето време — отново каза той. — Тя винаги идва.

„Тъмнината винаги идва.“ Звучи като девиз на Кина. Хвърлих още един поглед на изчадието на Господарката и Знахаря. Тя ме тревожеше много. Беше все по-призрачна всеки път, когато я зърнех. Ако не беше толкова трудно да се разчувствам тук, навън, щях да си поплача за Господарката и стария мъж.

В действителност, почти успях. Може би ставах способен на чувства, докато работех.

Отнесох се другаде и открих, че Могаба се хваща повече на чичовия цирк от Сингх. Но той помнеше чичо Дой от лошите стари дни.

— Искам този човек да млъкне — каза той. — Войниците го гледат, вместо да наблюдават враговете си.

Когато не изтръгна никакъв отговор от Измамниците, чичо Дой започна да обижда сенчестите и техните господари. Този път изсвистя копие. С движение, твърде бързо, за да бъде проследено, чичо изтегли Пепелявия жезъл и отблъсна копието настрана.

— Страхливци! — извика той. — Предатели! Има ли някой Нар сред вас, който е достатъчно мъж, за да излезе? — Дой презрително обърна гръб и се насочи към приятелските линии, преди буря от копия да го погълне. Майсторски ход, изобщо не изглеждаше като отстъпление.