Глен Кук
Тя е тъмата (14)

14

Съзряхме езерото Танжи един час преди падането на нощта. Внезапната гледка изглеждаше толкова прекрасна, че замръзнах насред пътя си. Езерото беше широко няколко мили и студено сиво. То се стопяваше в далечината в дясно от мен, в посоката, в която водеше пътят ни. От лявата ни страна земята беше много камениста. Разклоненията на все по-извисяващи се хълмове се спускаха към водата. Данда преш сякаш се издигаше от далечния бряг, цялата посивяла на вечерната светлина, тъмна ниско долу и по-светла по върховете, където блещукаха снежни преспи. Игрив бог беше надраскал тъничка облачна линия по пейзажа, през средата на планините, сякаш върховете яздеха магически килим.

Сиво, сиво, сиво. Точно тогава целия свят изглеждаше сив.

— Внушително — каза капитанът.

— Изобщо не е като да го гледаш през очите на Пушека.

Той ми се начумери, въпреки че нито един гарван не беше достатъчно близо, за да чуе.

— Погледни натам.

Опожарено село край брега няколко мили напред. Топка от ивици синя светлина изскочи от пожара над водата и едва не улучи малка лодка. Мъжете на борда й се опитаха да гребат по-усилено, но започнаха да забиват веслата дълбоко и да се пречкат един на друг. Към тях се спусна рояк светлинни точки, не само сини, а зелени, жълти, розови и в смайващ нюанс на виолетово. Човек скочи и се олюля, когато топката го удари в гърлото. Той падна зад борда. Гротескните му движения опасно разлюляха лодката. Тя пое вода, когато за момент кърмата се издигна във въздуха.

Топка светлина изсвистя през дъното на лодката, оставяйки блещукаща дупка.

Повечето от снарядите пропускаха. Продължаваха над езерото, постепенно намалявайки ход. Накрая просто се носеха по вятъра и пропадаха някъде.

Вълнението бързо доведе ято гарвани. Те кръжаха над главите ни. Две големи птици кацнаха на раменете на Знахаря. Другите се разпиляха по двойки. Лодката потъна.

Тя се бе насочила към остров, малко по-голям от скала, оголила горделиво дузина щърбави борови дръвчета и някакви анемични храсталаци. Гарванът, който беше отишъл най-близо до него, внезапно изпърха с крила и полетя надолу като камък, падна във водата и заплава, без да потрепне.

Знахаря гледаше кръвнишки.

— Мъргън, слез по подветрения склон. Намери място, където да се окопаем за през нощта. Разположи войниците само от тази страна на хребета. Искам удвоени патрули. И две батарейни каруци тук, прицелени в онзи остров.

Неговите раменни орнаменти сега се оживиха. Пропуснах да го коментирам. Той ставаше все по-ужасяващ и така или иначе не отговаряше на въпроси.

Един от гарваните изкряка. Знахаря му изсумтя. Той го свали, сграбчи един бамбуков прът от близкия войник и тръгна надолу по хълма. Конят тръгна подире му.

Войниците, които бяха започнали да се събират, последваха примера на Знахаря. Те оформиха боен строй, докато напредваха. Не можех да сваля от рамо собствения си бамбуков прът, защото носех знамето. Последвах пехотата. Чичо Дой оформи ариергард от един човек.

Двама от войниците на Господаря на сенките изведнъж захвърлиха прикритието си. Те се запрепъваха към водата. Полетяха стрели.

Настоящите заповеди изключваха вземане на пленници. Сенчестите бяха предупредени. Имаха четири години да си помислят. Направили бяха своя избор.

Не след дълго войниците започнаха да се организират в групи, намирайки какъв да е заслон, където да накладат огньове за вечерята. Все повече и повече се събираха в очертанията на лагера. Нашата щабна група се струпа от подветрената страна на напукана скала, всички мърморещи и треперещи. Песимистите започнаха да говорят за възможността да завали сняг.

Аз побих знамето. С чичо Дой бяхме готови за вечеря. В тази армия нямаше прислуга. Слугите изяждаха храната, която войниците можеха да приготвят за себе си.

Вечерята се състоеше от ориз и сушени плодове. Знахаря и аз бихме добавили няколко ивици телешка пастърма. Чичо Дой обикновено си слагаше малко риба към неговия ориз. Много от войниците не ядяха плът поради религиозни забрани.

— Вероятно можем да разберем дали в това езеро има някаква риба — казах аз.

Стареца погледна натам.

— Изглежда, като че има пъстърва — но не спомена нищо за вероятността да я наловим.

Пристигнаха батарейните каруци. Всяка имаше снопи с бамбукови тръби, положени върху легло, четири стъпки широко и десет стъпки дълго. Това бе последният продукт от арсенала на Господарката. Капитанът надзираваше тяхното разполагане. Искаше ги позиционирани съвсем точно.

При тази облачност не след дълго щеше да е достатъчно тъмно, за да плъзнат сенките.

На изток от езерото, където лявото крило от дивизията на Господарката се придвижваше през много каменист терен, във въздуха избухна единствена точка светлина, втурна се на юг, позабави скорост и плавно започна да пропада. Бързо последваха разноцветни кълба.

Войниците се размърдаха нервно.

От близката каруца се разнесе пуфтящ звук. Зелена огнена топка раздвижи повърхността на езерото, а светлината й заблестя във водата. Бризът бе затихнал. Езерото ставаше все по-спокойно.

Аз бях по-нервен от всеки друг. Бях виждал на какво са способни тези вонящи дребни тъкачи на сенки. Бях свидетел как хора пищят за живота си, докато нещо невидимо ги изгризва. Войниците бяха чули историите. Тази нощ часовоите щяха да останат будни.

Зелената топка не падна върху онзи остров. Въздъхнах. Може би в края на краищата там нямаше никаква опасност. Екипажите на каруцата изстрелваха още топки през равни интервали. Нито една не уцели острова. Успокоих се. Хората започнаха да се отпускат. Накрая се увих в одеялата си и лежах, наблюдавайки как огнените кълба прорязват небесата.

Беше удобно да знаеш, че никоя сенчеста атака няма да остане незабелязана.

Слушах как екипажите на каруцата се обзалагат какъв цвят ще е следващата изскочила огнена топка. Нямаше някакъв известен модел. Те започваха да се отегчават. Скоро щяха да се разпсуват, че са натоварени със задължения, докато всички други заспиват.