Глен Кук
Тя е тъмата (11)

11

Никога не съм бил пияница или наркоман. В тази част на света всичките големи религии се мръщят на алкохола, така че не се намира много, въпреки че за Едноокия никога не е проблем да открие и малкото наоколо. А ако не надуши, ще си направи малко. Всички пристрастени, които съм срещал в живота, ме отказаха от тази гадост. Когато видех човек, чиято болка го е подтикнала зад воала на алкохола или някой наркотик, исках да избегна същата слабост, която се страхувам, че може да открия в себе си.

Започнах да се пристрастявам към свободата от болката, намирайки се между световете. Когато бях навън с Пушека, ужасите на Деджагор и агонията, останала след убийството на Сари, ставаха повече от далечна, гъгнеща болка. Това мое друго аз продължаваше да обещава, че дори блуждаещата мъка ще отслабне, ако аз и Пушека просто продължим да работим.

Бях и щастлив, и същевременно напълно нещастен. Моите роднини не ми помагаха много. Тай Дей, както обикновено, не казваше почти нищо. Чичо Дой само ме окуражаваше да бъда силен.

— Смъртта и отчаянието са нещата, които търпим през целия ни живот. Този свят е изцяло болка и загуба, осветявани само за кратко от моменти на щастие и радост. Трябва да живеем заради тези мигове, не да скърбим за загубата им.

— Трябва да живеем за отмъщението — сопна се майка Гота. — Ти си дърт глупак — тя гледаше презрително, вторачвайки се в мен. Не щадеше чувствата ми. — През последните си дни майка ми беше побъркана. Ще е добре да се отървем от този слабак.

Бидейки слабак и вече малко заинтересован от този свят, аз не се чувствах длъжен да поддържам мира.

— Обзалагам се, че в блатото ще благодарят на щастливите си звезди за всяка нощ, в която не сте били вкъщи.

Тай Дей се вкамени, когато го изправих пред ситуация, в която да си блъска главата.

Чичо Дой се подсмихна. Той положи длан на ръката на Тай Дей.

— Стрелата попадна право в целта, младши. Гота, трябва да ти напомня, че тук сме търпени, но не и желани. Каменният войник ни приема от уважение към Сари. Не и неговият командир.

Макар и вече да разбирах добре езика на Нюен Бао, знаех, че изпускам някаква ключова част от разговора. Разбрах, че той й казваше да не ядосва Знахаря, защото можеше да ги изхвърли. А това беше нещо, което би направил с удоволствие. Стареца ги смяташе за малко повече от лагерни придружители. А Знахаря ненавиждаше лагерниците. Смяташе ги за по-лоши от пиявици. Започвах да се чудя дали чичо Дой не беше заинтересован от нещо друго, а не просто да отмъсти за убийствата на Сахра и сина на Тай Дей — То Тан.

Не бях сигурен къде сме. Струваше ми се, че се намираме на осемдесет мили южно от Деджагор и прекосяваме територии, наскоро преминали в наши ръце, където появата ни беше понасяна със същия стоицизъм, като земетресението. Не беше много разчистено, защото съучастниците на Господаря на сенките бяха използвали местните в напразен опит да притъпят нашето нашествие. Храбри глупаци. Сега нямаше кой да ги погребе.

Удари ме тотална параноя.

Не бях запознат с факта, защото седях в каруцата, когато правехме лагер. Бях навън, за да разузнавам маневрите на конницата на Могаба и да присъствам на обсъждането на плановете как да направи живота ни много по-неприятен в Чарандапраш. Усещах сарказъм в сърцето си. Не само той имаше изненади за нас. От наблюдението над Господарката и всичките специални сили, които тя и Знахаря събираха, аз знаех, че и ние подготвяхме достатъчно за Могаба.

Но той беше достатъчно умен, за да го очаква. Трябва да бе опознал Знахаря дяволски добре, преди да дезертира при Господаря на сенките.

Тогава параноята удари. Самодоволството ми се изпари. Ако бях в плът, щях да започна да треперя, сякаш внезапно бях запратен в ледена река. Знаех, че не съм сам.

Щях да изпадна в паника, ако не беше притъпяването на чувството там. Направих нещо като внезапно завъртане наоколо на равнището на духа.

За секунда ми се стори, че зърнах лице с крайчеца на окото ми.

Това беше образ, извлечен от колективен кошмар, голям колкото крава, с цвета на узрял патладжан. Усмивката му беше цялата от зъби. И се усмихваше на онова, което виждаше.

Очите му представляваха огнени плочки, които в същото време изглеждаха като локви от мрак, способни да давят души.

Заотстъпвах, много внимателно отначало, но в пълен устрем към безопасността на действителността, когато лицето сякаш внезапно се сепна и започна да се обръща. Изплувах твърде ужасен, за да бъда гладен или жаден. Треперех и бръщолевех неразбираемо. Стареца бе наблизо. Едноокия го доведе в каруцата точно когато успях да се взема в ръце.

— Какво, по дяволите, стана, Мъргън? Някакъв пристъп ли получи? Пак ли ще започнеш да ми се губиш? — той ме докосна, усети треперенето, което все още ме разтърсваше от сърцебиенето. — Едноок…

Изграчих:

— Просто видях Кина. Не знам дали ме забеляза.

Смъртта е вечност, вечността е камък. Камъкът е мълчание. Камъкът не говори, но помни. Дълбоко в тъмното сърце на сивата крепост стои масивен трон от проядена от червеите дървесина. Той се е наклонил и се е килнал драматично. Тъмна форма се е свила на трона, заключена в омагьосана дрямка, прикована със сребърни кинжали, проболи крайниците й. Някога безстрастното й лице е изкривено от агония.

Фигурата поема дълбоко дъх. Тишината отстъпва на силен, бавен, тътнещ звук.

Това е някакво безсмъртие, но неговата цена е заплатена с диамантите на болката, с цели кофи съкровища. През нощта, когато вятърът вече не вее и повече не пропълзяват малки сенки, крепостта възвръща тишината си.

Тишината е камък. Камъкът е вечност. Вечността е смърт.