Глен Кук
Тя е тъмата (46)

46

Препуснах да открия Знахаря и Ловеца на души. Пушека беше дотолкова разбалансиран, че наистина се доближих до лудата сестра на Господарката. Тя танцуваше наоколо в бяс, говорейки си с различни гласове, кълнеше Господарката, задето е толкова инициативна, проклинаше гарваните, че не са я информирали своевременно за хода на битката.

— Не му е времето! — вилнееше тя. — Все още няма съвпадение! Не може да стане сега!

Втурнах си да открия Знахаря, когато Пушека започна да се дърпа от жената. Зареяхме се нагоре, ужасявайки гарваните, като оставихме видима диря през техния рояк. Надявах се Ловеца на души да не е достатъчно бдителна, за да я долови.

Имаше моменти, когато тя изглежда осъзнаваше моето присъствие. Макар и да ставаше предимно в случаи, когато не бях свързан със собственото ми място във времето.

Знахаря беше лесен за откриване. Той препускаше към лагера в галоп, влачейки след себе си опашка от гарвани като комета. Гигантският му черен жребец изглеждаше, сякаш лети.

Издигнах се още по-нависоко, за да видя дали някъде другаде имаше развитие, което трябва да отбележа.

Пушека май обичаше да се издига там, където се реят орлите. Извисихме се по-нависоко от всякога, докато повърхността на земята дотолкова се отдалечи, че не можех да различа обичайни подробности като хора и животни — само най-големите човешки творения изпъкваха насред снега. Данда преш блещукаше на север като наниз от зъби. На запад купчина тъмни облаци вещаеха по-лошо време за по-късно. На юг сивата каменна равнина проблясваше, сякаш покрита с наскоро изсечени монети. Равнината избледняваше в сиво небитие, макар и на предела на взора нещо да се мержелееше в сивото.

Цялата северна фасада на Наблюдателницата се виеше в пламъци.

Спуснах се там, за да открия, че Оплаквача и Дългата сянка са се събрали и започват контраатака срещу войската, превзела стената. Господарката беше там, за да помага на хората си. Всеки, който държеше бамбуков прът, стреляше, почти без да се прицелва.

Насред всички други светлини, въздухът блещукаше с фрагменти от нещо, наподобяващо северното сияние, което бяхме видели преди цяла вечност, когато Отрядът беше на път към Могилните земи. Никой от тези късове не беше по-голям от чиния. Те летяха наоколо като рояк комари. Въздухът се изпълваше със звук като от остра стомана, разсичаща въздуха. Блещуканията разцепваха всичко, освен най-плътно защитените с магия камъни на Дългата сянка.

Господарката се намираше близо до лазарета, издигнат за сенчестите бежанци. Обичайният й антураж от поклонници я обграждаше, готов да отблъсне всяка физическа атака. Тя се занимаваше с нещо, което размяташе остриетата от светлина, държейки защитниците в укритията, а Оплаквача и Дългата сянка бяха твърде заети, за да притесняват нея или войниците й.

Остриетата от светлина не изглеждаха под пряката команда на Господарката, но гравитираха около точка, контролирана от нея през повечето време.

Във вътрешността на крепостта рухна кула. Издигна се прахоляк, наситен с цветове, за да бъде издухан от вятъра, носещ бурята от запад.

Външните стени на крепостта, някога с цвят на слонова кост, сега представляваха бъркотия от петна. Помислих си, че персоналът вътре трябва да си плюе на петите.

Летящото черно петънце, което беше Стареца, почти се беше завърнало в щаба. Знаех, че ще поиска да ме види пръв. Неохотно напуснах голямото шоу, за да се върна в плътта си.

— Какво, по дяволите, става? — попита Едноокия, след като се смъкнах от каруцата. Представлението трябва да го е впечатлило, защото изглеждаше напълно сериозен. Чакаха ме храна и вода, донесени от него.

— Знахаря почти пристигна. Ще разкажа и на двама ви.

Точно на репликата Стареца прехвърли най-близкото възвишение и се спусна към нас. Конят му още препускаше, докато се смъкваше от седлото. Изсумтя, когато ботушите му удариха земята.

— Разправяй — той разбра, че го чакаме.

Разказах му всичко, което знаех. Включвайки факта, че той клюкарстваше с балдъзата си, когато лайняната буря удари. През цялото време Стареца се взираше над рамото ми в Наблюдателницата. Изражението му беше студено, безчувствено. Подхвърлих наблюдението, че Господарката своеволно бе превишила властта си в йерархията на организацията. Студеният поглед се обърна към мен. Не че ми бе проблем да го срещна. Няколко сблъсъка с Кина могат да направят чудеса с обикновените страхове в реалността.

— Май си си наумил нещо, а, Мъргън?

— Щом не казваш на никого какво става, трябва да го приемеш, когато те изпреварят и се заемат с работата.

Мислех си, че от ушите му ще започне да се разстила дим.

Мършав, крастав мелез ни подмина и хлопна в мъртва захапка челюст около един сепнат гарван. Получи крило.

Всичките гарвани на света се спуснаха към него, преди да може да се наслади на обяда си.

— Притча — каза Едноокия. — Вижте! Черни гарвани. Черно куче. Вечната битка.

— Черен философ — измърмори Знахаря.

— Черен Отряд.

— Хайде да отидем и да си побъбрим с моята уважавана любима — обади се Знахаря. — Къде е тя, Мъргън?

Казах му.

— Да вървим — но той трябваше да спре и да си вземе костюма на Създателя на вдовици. Което ми даде време да яхна сивата кобила на Тай Дей и да потегля пръв. Знахаря се намръщи, но не попита, когато ме настигна. Тай Дей настояваше да ме придружи, макар и сега да се налагаше да бяга.

Не че си даваше зор да ме следва отблизо.

Нито аз, разбира се, Знахаря.

Ако Господарката и Стареца се бяха поглезили с малък семеен скандал, той беше приключил, когато пристигнах. Вероятно можех да отведа Пушека обратно, за да прегледам срещата им. Когато се появих, те зяпаха висока бяла стена и решаваха как най-добре да се възползват от ситуацията.

— Опасявам се, че запасът ни от бамбукови пръти ще се окаже твърде малък — каза тя. — Сигурно е, че Дългата сянка ще изпрати насреща ни сенки поне веднъж — говореше на талиански. Не я интересуваше кой я чува. А наблизо имаше много уши, включително Кинжала, Уилоу Лебеда и генералите от Нар Очиба и Синдаве, никой, от които не се радваше на пълното ми доверие. И гарваните, както винаги, бяха в изобилие.

Те превръщаха руините на Киаулун в голямо гнездо. Там имаше добра храна, предполагам, със студеното време, запазващо труповете на поданиците на Господаря на сенките.

Почти всеки хвърляше камъни по птиците. Те бяха станали вещи в отскачането. Подозирах, че накрая щеше да настъпи примирение и единственото време, когато ще се наслаждаваме на какво да е уединение, ще е когато Господарката използва едно от заклинанията си, специално разработени за прогонване на птиците.

Вълничка на учудено смущение премина през кръжащите птици. Никой друг не забелязва. Но аз бях нащрек, защото се чудех дали Едноокия ще наблюдава.

Ако някой друг го разкриеше… Не можеш да направиш нищо в този свят, без някак да оставиш белег. Ако някой друг знае какви следи ще оставиш…

Един от върховете на кристалната кула пое толкова много огнени кълба, че започна да звъни. В началото се чуваше меко бучене, което бързо прерасна в яростен писък. Върхът на кулата избухна в облак дим, прах и въртящи се фрагменти, които разтопиха дупки в снега и земята, където падаха. Събитието до такава степен сепна всички, че разсея за момент дори и Господарката.

В този кратък миг Дългата сянка контраатакува.

Ботушите на невидим великан, висок хиляда стъпки, започнаха да тъпчат и ритат хората върху стената на Наблюдателницата и онези, които се опитваха да се присъединят към тях. За секундите, нужни на Господарката да надмогне изненадата си и да отвърне, всяка стълба беше оголена, а групите, държащи обезопасения сектор от стената, се разпръснаха. Много от тях паднаха мъртви.

Господарката спря тъпченето, но всичките й усилия да възстанови въжената връзка с хората на върха се провалиха. Дългата сянка се връщаше в играта.

Знахаря остана и наблюдава през останалата част от деня. Бях с него. Нищо повече не се случи.

Потеглихме обратно. Знахаря каза:

— Като цяло, това можеше да е чиста печалба.

— Все още имаме хора вътре. Ако можем да ги запазим.

— Ще положим всякакви усилия.

Умът му препускаше. Случилото се не влизаше в неговия сценарии и сега той се опитваше да го включи като преимущество. Не му оставаше излишно внимание за дреболии, като защо аз яздех коня на Тай Дей, а моят шурей ходеше пеша.

Което ми напомни, че трябва да проверя Дремльо. Времето и войната не се развиваха по начина, който очаквах, така че неговият живот е вероятно също да не е много удобен напоследък.

Вятърът се усили значително по време на разходката ни. Ледени топчета нахлуха като предвестници на бурята.

— Имам чувство, че ще стане много зле.

Знахаря изсумтя:

— Жалко, че тя не започна офанзивата сутринта. Можеше да сме вътре и да се топлим.

— Да се надяваме, че е последната голяма зимна буря.

— Което ми напомня — как ще намерим семена за посев?