Глен Кук
Тя е тъмата (10)

10

Смятах, че Знахаря ще иска да настигне Господарката. Не бяха се виждали от известно време. Но той изглеждаше доволен да остане в Деджагор, все повече и повече общувайки със своите мрачни пратеници. Гарваните притесняваха онези от Старата банда, чиито задължения ги задържаха в Деджагор. Свещаря и Хриптящия дойдоха при мен да се оплачат. Казах им:

— Той е шефът. Предполагам, че може да харесва гарвани, ако иска — наблюдавах Хриптящия внимателно, неспособен да повярвам, че болестта му все още не го е убила. Сега той кашляше почти непрекъснато.

— Така мислят за тях местните жители — каза Свещаря. — Че са лоша поличба за всеки, освен за Удушвачите.

— Имам чувство, че наистина ще бъдат лоша поличба за всеки, който почне да се жалва от тях. Хриптящ, на постоянно назначение ли си тук?

Старчето потвърди по своя си начин: със суха кашлица.

— Добре. Не мисля, че трябва да си на полето през това време от годината.

— Какво добро ще е да ме оставите тук да умра сам?

— Ти ще ме надживееш, упорит дърт пръдльо.

— Сега съм част от това. Вие, хора, през цялото време ни разказвате за нашата история, а сега получихме възможността да намерим мястото, откъдето е започнало всичко… Аз ще бъда там.

Кимнах, приемайки. Това си беше негово право.

Което ме накара да се замисля колко различни бяхме от другите групи наемници, които бях срещал някога. Сред мъжете нямаше почти никакво хулиганство или бруталност. На практика не бихте попаднали в Отряда, ако бяхте от онези лайна, които се чувстват добре, причинявайки болка на хората около себе си. Даже да успеете, няма да оцелеете дълго.

Историята, културата и традициите на братството са налагани отрано и често, и ако оцелеете достатъчно дълго, за да им дадете шанс, ще стигнете далеч.

Знахаря, разбира се, беше последният последовател на етиката на Отряда. И бе способен да зарази с това всеки друг. С изключение на Могаба. А основният проблем на Могаба с братството беше, че не го командваше той.

Няма голямо практическо значение, освен че показва как не сме банда от пропаднали типове. Ние сме сбирщина чувствителни неудачници, загрижени един за друг. Едноокия се появи и се самопокани в разговора, игнорирайки Хриптящия, макар и старият туберкулозник да беше от неговия роден край.

— Ей, хлапе, тъкмо видях баба Трол да се търкаля през сумрака по улица „Сияйна като роса“. Сигурен ли си, че не знаеш къде е Гоблин? Трябва да ги събера тези двамата заедно.

Баба Трол наричат собствените й хора майка Гота зад гърба й. Тя дори е по-гадна към тях, отколкото към нас, външните. Ние имаме оправдание. Не сме се родили Нюен Бао.

Казах на Едноокия:

— Прекарал си си наистина добре, като си я съзерцавал как ходи — моята тъща беше силно кривокрака и сякаш нямаше никакви стави в краката си. Клатеше се като претоварена гемия в бурно море.

Черният дребосък плъзна кос поглед към Тай Дей, който беше под ръка, както винаги, когато специално не му се кажеше да стои далеч. Тай Дей показваше признаци на истинско чувство. Едноокия се надяваше, че не го е засегнал до точката, когато щеше да скочи на бой…

Прошепнах:

— Дори той я нарича баба Трол понякога. Но бъди по-предпазлив — попитах по-високо: — Какво става с чичо Дой?

— Не го видях.

— Тай Дей, по-добре намери майка си! — Чичо Дой щеше да ни открие. Когато го устройваше. Всички наблюдаваха потеглянето на Тай Дей. Когато се отдалечи достатъчно, за да не ни чува, аз промърморих:

— Не ми е липсвала дори за миг — надявах се Тай Дей да намери някакъв начин да удължи моята радост.

Едноокия се разкикоти.

Казах му:

— Ако ме питаш, тя е съвършената жена за теб, а не за Гоблин.

— Прехапи си езика, хлапе.

— Имам го предвид.

— Имаш болно чувство за хумор. И си вбесил Стареца.

— А? Как?

— Както го каза той, с няколко дни си просрочил редовните си доклади.

— О, о! — не беше съвсем вярно, но все пак близо до истината. — Заемам се веднага.

— Още ли си носиш гривната?

— А… — напипах я. — Да.

— Добре. Ще ти потрябва.

Свещаря и Хриптящия изобщо нямаха идея за какво си говорим. Но Свещаря даде наистина добър съвет, когато тръгнах:

— Внимавай с гарваните — ми каза той.

Гарваните изглежда наистина се интересуваха от мен напоследък. Не ми се нравеше, но беше смислено от гледна точка, различна от моята. Бях много близо до Знахаря. Ловеца на души би искала и мен да държи под око.

Важеше старата максима. Който е предупреден, е въоръжен.

Трябваше да наваксам със събитията след последното време, което бях прекарал с Пушека. Би трябвало да проучвам фронта, вместо да проверявам Гоблин. Знахаря не искаше да се знае за Гоблин. Каквото и да вършеше малкото лайно, то беше толкова тайно, че не се предполагаше някой да е наясно.

Връвта на китката ми позволи да се приближа до каруцата на Едноокия, без да бъда дезориентиран или разсеян, точно както се случи в лабиринта на двореца. Гарваните ме следваха, макар и да започнаха да се объркват още докато бяхме на четвърт миля. Изгубиха ме.

Чудех се дали това беше изцяло добро. Този тип неща със сигурност ще възбудят любопитството на Ловеца на души, ако й оставаше време, свободно от другите й кроежи.

Чудех се дали отношението на Пушека към Ловеца на души щеше да бъде различно, тук, навън, ако успеех да го накарам да я дебне, докато беше далеч от двореца. Винаги, докато бяхме там, душата му инатливо отказваше да броди, когато и да пробвах да шпионирам лудата сестра на Господарката.

Покатерих се в каруцата и се настаних удобно. Изглеждаше сякаш самият Едноок бе направил малко собствено бродене с призрака. Имаше храна и вода в големи количества. Когато много скитах навън, трябваше да пия и ям повече. Обикалянето с призрака бързо изцежда енергията и обезводнява тялото. Това е клопката. Светът, в който Пушека се движи, е толкова успокояващ, че можеш лесно да забравиш как трябва да се връщаш, за да се храниш. И накрая ще свършиш точно като Пушека.

След захарна кифла и много вода аз се излегнах върху миризливата рогозка и затворих очи, достигнах и овладях душата на Пушека. Той изглеждаше смътно обезпокоен. Обикновено е безчувствено празен. Не можех да открия непосредствена причина за неговото притеснение. Може би Едноокия не се грижеше достатъчно добре за физическите му нужди. Най-добре да проверя. След като направя обиколката си.

Излязох навън и наблюдавах как талианските челни отряди разкъсваха отслабената отбрана на сенчестите. Южняците все още бяха разтресени от земетресението. На много места сривът им беше толкова неочакван, че нямаше никакъв шанс за отстъпление.

До Могаба в Чарандапраш започнаха да достигат объркани доклади. Той ги предаваше на Дългата сянка. Господарят на сенките си оставаше убеден, че не бихме могли да се справим с голяма зимна офанзива, че това беше някой от хитроумните опити на Знахаря да отклони вниманието от онова, което правеше наистина.

Дългата сянка получаваше сведенията си без помощта на Оплаквача. Уродливият, измъчен малък магьосник изглежда беше в отпуск. Не можех да го открия.

Нараян Сингх и Дъщерята на нощта се криеха в таен лагер на Удушвачите близо до основните сили на Могаба в Чарандапраш. Не знам защо, но детето привлече интереса ми. Започнах да се скитам напред и назад във времето, изучавайки я. Все повече се притеснявах. Открих нещо, което Стареца трябваше да знае.

Неговата дъщеря разполагаше с някакъв начин да гадае отдалечени събития, макар и не толкова ясно като Пушека. Досега никой, дори Сингх, не я слушаше, но те щяха да го сторят, когато Нараян разбереше, че всичките й смътни предсказания се сбъдват.

Тя изглежда всеки път потъваше в транс. Исках да го изследвам по-отблизо, но Пушека се разбунтува. И този път не съм сигурен, че го обвиних. Това дете имаше около себе си аура, която те кара да трепериш и да мислиш за гробове и неща, които по-добре да останат заровени, дори и в безчувственото пространство, където Пушека бродеше.

Господарката беше далече на юг от Деджагор, тормозейки себе си и своите войници. Тя изглеждаше извънредно изтощена, макар и да не й личеше на възрастта, понеже в сравнение с нея Едноокия изглеждаше като кутре. Уилоу Лебеда, с дворцовата гвардия, беше под нейно ръководство, както и Прабриндрах Драх, който претендираше, че е тук, за да координира усилията си с нейните. Не мисля, че заблуждаваше някой друг, освен себе си.

Господарката беше достатъчно груба като характер, че да не търпи влюбени глупости от никого. Лебеда беше смутен. Принцът изглеждаше слисан. Подслушах няколко разговора, в които те се опитваха да решат какво тревожеше Господарката. Не стигнаха до някаква идея, а и самата тя не даваше указания. Отново бе доволна да запази безнадеждността и болката във вътрешния й свят за себе си.

Предполагах, че след дълъг живот като нейния и така изстрадала като жена на Властелина, да излезе и да моли за помощ по-незначителни създания изглеждаше безсмислено, макар и самата тя да беше по някакъв неин каприз една от нас. Повече или по-малко.

Напук на всичко, което се твърдеше от аматьори и познавачи, нейните изгубени сили се връщаха от години. Тя не беше Господарката, изградила империята на север, толкова силна, че да държи десет като Оплаквача на каишка — негодници, които да скимтят пред нея и да изпълняват тъмните й заповеди, но тя бе достатъчно силна, за да тормози Оплаквача и Дългата сянка, и — сигурен съм — нейната сестра Ловеца на души.

Това беше друг разрив, настъпил между Знахаря и Господарката. Стареца не се доверяваше на тази нейна страна, която обичаше тъмнината. Тя беше твърде близка с нея за доста дълго време.

Стареца се боеше да не я изгуби. Опасявам се, че я отпрати, защото не се справяше много добре със страховете си.

Господарката се беше превърнала в ужас за всички, които се съпротивляваха на напредъка й, това беше сигурно. Нейното настъпление беше по-жестоко от земетресението там, където срещнеше отпор.

Открих моите братя от Отряда в разгара на действието навсякъде, ръководещи тази или онази група. Техните телохранители Нюен Бао оставаха заети. Макар и да бяха слаби след годините преследване от Знахаря и Господарката, Измамниците ненапразно се наричаха така. Онези, които останаха живи, бяха най-изкусните и не пропускаха възможност да ударят Отряда в чест на богинята си.

Въпреки че Могаба имаше няколко хиляди конници, които се движеха на север, те все още не се включваха в битката. От силите на сенчестите, прегазени в района, само бандата на Кинжала не беше хваната неподготвена. А Кинжала, след няколко ожесточени и доста задоволителни за него срещи с полковете, изпратени от талиански религиозни лидери, не си даваше труда да задържи коя да е територия. Той се изтегляше към Чарандапраш точно толкова бързо, че нашите сили да не го застигнат.

Цялата област на военните му действия изобилстваше от религиозни банди. След тяхното спречкване, Знахаря позволи на жреците наистина да преследват Кинжала, независимо от останалата част от войската. Кинжала ненавиждаше жреците и никога не криеше този факт. Сътрудничеството с Господаря на сенките му даде възможност да излее цялата си омраза. Духовенството, на свой ред, беше решено да му затвори устата завинаги.

Стареца изглеждаше много доволен да допусне жреците, които имаха силна традиция в интригантството и намесата в светските събития, да харчат своите богатства, енергия и най-искрени последователи, опитвайки се да го отърват от някой, когото ненавижда.

След като беше изгонен, Кинжала продължи да привлича тези хора и да ги убива. За генерал без официално обучение той се справяше много добре, възползвайки се от всяка грешка на противника.

Навсякъде на юг силите от двете страни се придвижваха към равнината на Чарандапраш. Не след дълго голямото представление щеше са се случи тук. Несъмнено преди края на зимата.

Аз идвах и бродех с Пушека. Времето минаваше почти безсмислено. Стареца отново ни изведе на път. Едва го забелязах. Бях твърде зает с Пушека. На Знахаря не му се нравеше да седя в каруцата през цялото време, но трябваше да посетя толкова много места, че той трябваше да се примири с това, за да получи желаната от него информация. Въпреки че мнението му се менеше като вятъра.

Известно време претендирах, че съм болен, за да дам на гарваните и моите роднини обяснение за престоя ми в каруцата през цялото време. Гарваните са глупави. Те не разбраха. Но мисля, че чичо Дой имаше идеята, че се случва нещо още преди да прекосим южната порта на Деджагор.