Реймънд Хури
Оръжието на тамплиерите (8)

7

— Ако искаш да живееш — просъска Бехруз Шарафи, — продължавай да караш!

— Бомбата… Ти ли я активира?

— Тя беше подсигурителна мярка — потвърди мъжът, извади от джоба си мобилен телефон и го размаха под носа му. — И както се оказа, съвсем на място.

— А истинският Бехруз Шарафи?

— Предполагам, че е мъртъв — сви безразлично рамене мъжът. — Беше в багажника на онази кола.

Отново никаква емоция.

В главата на Райли се зароди нов въпрос, но не му се искаше да го задава. Като че ли вече знаеше отговора, който щеше да чуе. И все пак не издържа.

— Ами Тес?

— Има още една кола — отговори със стоманен поглед мъжът. — С друга бомба. — И отново му показа телефона, за да не си прави никакви илюзии. — Тес е в нея.

Главата на Райли сякаш избухна. Погледът му се премрежи. Колите и стените около него се сляха в едно.

— Искаш да кажеш, че тя е тук, в Рим?!

— Да, точно това казвам.

— Жива ли е?

— Разбира се, че е жива.

Физиономията на мъжа до него беше влудяващо неразгадаема.

Райли бе твърде объркан, за да се сети да намали скоростта. Колата профуча през пазара на цветя и се втурна напред към близкия кръстопът, сякаш се движеше на релси, принуждавайки околните коли да натиснат спирачки и причинявайки верижни катастрофи.

— Внимавай и гледай пътя! — заповяда бомбаджията. — Няма да помогнеш на Тес, ако убиеш и двама ни. Не знам още колко въздух й остава в онзи багажник.

Райли не знаеше на какво да вярва. Едва се сдържа да не стовари юмрука си върху психопата до него. Вторачи се в пътя и си го изкара на педала на газта, като го натисна отново до ламарината. Двигателят на мерцедеса изрева и понесе бронираната кола бързо напред, лавирайки по Виа Трионфале покрай ниски кооперации, които постепенно отстъпиха място на пищна зеленина и от двете страни на пътя. Навлизаха в някакъв парк, който отвеждаше до хотел „Кавалиери Хилтън“ на върха на хълма.

Райли хвърли крадешком поглед към мъжа до себе си, който се беше хванал за дръжката на седалката, и не забеляза резкия ляв завой, който последва. Едва не излетяха от пътя, когато последва рязък десен завой.

— Казах да внимаваш, по дяволите! — не издържа иранецът.

„Да се продъниш в ада дано!“ — прокле го наум Райли. А после видя затревената площадка, за негово щастие — пуста. Вдигна крак от педала, за да се престори, че забавя заради завоя, но всъщност захвърли колата в противоположната посока. Мерцедесът излетя от пътя и се понесе по пътеката, покрита с чакъл. После завъртя волана рязко наляво и дръпна ръчната спирачка. Гумите заораха в чакъла, а агентът се хвърли върху бомбаджията.

Мъжът обаче се оказа като светкавица — вдигна огромния кодекс като щит, за да блокира удара. И отвори вратата. Междувременно Райли хвана книгата и отново замахна към неприятеля си. И когато той се приведе, за да избегне удара, Райли се възползва от ситуацията, изтръгна кодекса от ръцете му и го бутна назад.

Бомбаджията се претърколи на земята. Райли също изскочи, но мъжът успя да скочи на крака и остави разстояние от десет метра между себе си и агента на ФБР. Времето изведнъж забави ход, докато двамата стояха и се гледаха мълчаливо.

— Успокой се! — предупреди го бомбаджията и многозначително вдигна телефона. — Само едно мое движение и тя ще се изпари!

Без да отлепват очи един от друг, те започнаха да пристъпват настрани, но се стараеха да запазят същото разстояние помежду си.

— Къде е тя? — попита Райли.

— Всичко с времето си.

— Няма да ти се размине, да знаеш!

— Не съм съгласен с теб — контрира го бомбаджията. — Ние сме абсолютно сигурни, че ти държиш на тази жена. Не би прекосил половината свят и не би ме завел във Ватикана, ако не беше така. Което означава, че няма и да ме спреш, ако реша да избягам оттук, ако знаеш, че така ще я убиеш. Защото тъкмо това ще направиш. Това е абсолютно сигурно.

— Аз пък разполагам с книгата — отбеляза агентът. — Която е изключително важна за теб. Така ли е?

Макар и неохотно, мъжът кимна.

— Тогава ето какво ще направим — отсече Райли. — Ти искаш книгата, аз искам Тес. Жива и здрава. Затова ще направим размяна — ти ме завеждаш при нея и тогава получаваш книгата!

Бомбаджията поклати глава и с престорено съжаление отбеляза:

— Не мога да го направя. Не съм много сигурен, че точно сега е безопасно за мен да слизам в центъра. Разбираш какво имам предвид. Ще ти се наложи да отидеш при нея сам. Затова какво ще кажеш за следното — ти ми даваш книгата, а аз ти съобщавам местонахождението й? И имаш моята дума, че тя е жива и здрава?

Неговата дума! Изскърца със зъби от безсилие, но нямаше друг избор.

— Добре. Но искам и онзи телефон, който държиш!

Иранецът се замисли за момент, а после сви рамене и отговори:

— Звучи справедливо.

Психопат да говори за справедливост! Райли настръхна. Положи големи усилия, за да се овладее и да мисли трезво.

— Добре. Ето как ще играем играта — каза той. — Оставяш телефона на земята, казваш ми в коя кола е тя и къде е паркирана. Аз също ще оставя книгата на земята. После се отдръпваме, стъпка по стъпка, и тръгваме в кръг. Бавно. Ти вземаш книгата, аз — телефона.

— А после?

— После ти може би се измъкваш. За известно време. Но бъди сигурен, че рано или късно ще те пипна! — просъска през зъби Райли, без да откъсва поглед от него. Искаше да запамети всяка подробност от лицето на този мръсник.

Бомбаджията го погледа мълчаливо няколко секунди, сякаш обмисляше за последен път плана, и накрая изрече.

— Тя се намира в едно беемве.

И вдигна ключовете, разклащайки ги презрително.

— Тъмносиньо. С регистрационен номер от Бриндизи. Паркирано е край портите „Петриано“.

Дотук се връзваше напълно. „Подсигурителна мярка“, както се изрази мръсникът. В случай че излязат през другия вход на Ватикана.

Мъжът вдигна ключовете за момент, а после се обърна и ги хвърли през рамо. Приземиха се в храстите встрани от полянката. Изгледа презрително Райли, по лицето му заигра самодоволна усмивка, а после вдигна и телефона и рече:

— Мисля, че ще имаш нужда и от това!

И го захвърли в същата посока.

Сърцето на Райли се сви, докато наблюдаваше как телефонът се завърта няколко пъти във въздуха, а после се приземява на същото място като ключовете, между две пейки. Замръзна на място, очаквайки да чуе издайническия далечен гръм. Слава Богу, не последва взрив.

— Хвърли книгата и върви ги вземи — подкани го мъжът и посочи гневно към края на полянката.

Райли се поколеба. Знаеше, че не е в състояние едновременно да държи тежката книга и да заобиколи бомбаджията, за да вземе телефона. Иранецът без проблеми щеше да го повали. Захвърли кодекса толкова далече от психопата, колкото успя. А после се спусна за телефона.

Бомбаджията също се втурна напред. Двамата се спуснаха към плячките си, но без да отлепят очи един от друг. Райли едва овладя импулсивното си желание да се хвърли върху него, но знаеше, че няма право да го направи. Не и ако не искаше да обрече Тес на сигурна смърт. Затова продължи към първоначалната си цел и само след части от секундата зърна телефона. Хвърли се напред и се загледа в него с надеждата, че мръсникът наистина не е задействал бомбата. А после се обърна.

Иранецът беше изчезнал. Както и книгата.