Реймънд Хури
Оръжието на тамплиерите (29)

28

Алпийският пейзаж отстъпи пред по-суровия скалист терен, докато Захед и Симънс следваха раздрънкания джип на водача. Напуканият от температурните амплитуди асфалт беше тесен и за една кола. След още три километра се стесни до пътека, която би затруднила дори и мулетата. Но не и водача им. Макар и задъхващ се, двигателят на тойотата я носеше нагоре по стръмния склон. Накрая пътеката свърши — на малка полянка в подножието на голяма скала.

Съли вдигна очи към слънцето и погледна часовника си:

— Засега ще оставим колите тук. С по-малко багаж ще изминем повече път. Но до залез-слънце трябва да се върнем, което означава след около осем часа.

— Надявам се, че сте ни осигурили екипировка? — попита Захед.

— Взел съм всичко необходимо.

Щом веднъж изкатериха тясната пътека, виеща се над полянката, първият час от прехода им се оказа относително лесен. С всяка следваща крачка обаче ставаше все по-хладно, августовското слънце постепенно губеше силата си. Тишината се нарушаваше единствено от стадата овце и ангорските кози.

Въпреки пасторалните сцени наоколо Мансур Захед беше на тръни. Времето летеше — ценно време, през което Райли и другите му врагове щяха да го догонят и да се опитат да го хванат. А какво правеше той? Катереше безгрижно планината, доверил се на някакъв местен идиот, когото не познаваше, и на информация, която надали можеше да се нарече изчерпателна.

Симънс не бе отронил и думица — точно както го бе инструктирал. Съли обаче компенсираше мълчанието му дотолкова, че вече започваше да досажда на „професора“.

Теренът постепенно се промени — моравите отстъпиха пред стръмни сипеи и ронлива вулканична скала. Два часа след началото на катеренето водачът им предложи да направят почивка в една горичка. Раздаде им бутилки с вода, сандвичи с пикантен суджук и шоколадови десертчета. Насядаха и се нахвърлиха на храната, наслаждавайки се на прекрасната гледка, която се разкриваше пред тях.

Из златисто бежовата мозайка на Анадолското плато играеха странни сенки. Многоцветни балони с нагорещен въздух се носеха към далечните долини и скритите каньони. Това действително бе един от най-необичайните и забележителни пейзажи на цялата планета. Преди повече от тридесет милиона години целият регион е бил подложен на изригванията на планината Аргей и още няколко вулкана. Засипвали с лава тези места в продължение на десетки хиляди години. А после бурите, реките и земетресенията продължили да забъркват отлаганията и да ги превръщат в туф — мек, ковък камък, съставен от лава, кал и вулканична пепел. Вековната ерозия бе продължила да дълбае платото на долини и каньони, и да вае забележителни скални вълни и приказни комини от бял като кост туф, украсен от неподатливите на гравитацията шапки от червеникавокафяв базалт. Към чудесата на природата бе добавил своя дял и човекът, издълбавайки в скалите дупки във всякакви размери и форми — истински лабиринт от подземни градове, отшелнически пещери, скални църкви и манастири.

— Красиво е — обади се по едно време Съли. — Вие сте от Иран, нали?

— Да, но семейството ми е напуснало страната, когато съм бил на седем — излъга с лекота той. Не за първи път използваше тази легенда.

— Вероятно знаете, че името на този регион — Кападокия, произлиза от персийската дума Катпатука.

— Да, „Страната на красивите коне“ — преведе Захед.

— Преди много години тук наистина е имало коне. За жалост вече не е така. Представяте ли си какво е било да гледаш препускащи диви коне на фона на подобен пейзаж? Разглеждали ли сте долините?

— Не, тук сме за първи път. Пътуването ни не беше планирано, а и съвсем скоро трябва да се връщаме в университета.

— Някога непременно трябва да отделите време, за да го разгледате! Тук е като друга планета! И всичко е само заради онова чудовище ей там! — Посочи към върха на угасналия вулкан, издигащ се високо над тях.

— Разбира се — кимна Захед и изобрази усмивка.

— А сега, ако ме последвате, ще ви покажа един камък!

След половин час стигнаха до него.

Скрит между зъберите, огромен правоъгълен камък, с височина към два метра, издялан грубо и наподобяващ надгробен паметник. В предната му част бяха издълбани няколко кръста, а в долния десен ъгъл се виждаше ромб — знакът на диаманта. В горния му край бе издълбана дупка с диаметър около двадесет сантиметра.

— Какво е това? — огледа го изненадано Захед.

Джед Симънс вече го оглеждаше професионално. Камъкът като че ли възвърна живота в него и за първи път той каза:

— Малко по-нататък, до границата с Армения, има доста подобни камъни. Някои смятат, че това са закотвящи камъни, които древните моряци са използвали, за да стабилизират корабите си в бурно море. Но тъй като сме доста навътре в сушата, други ги свързват с Ноевия ковчег. Според тях те са изхвърлени, преди да се спре на връх Арарат.

— Но ти не си съгласен, така ли? — изгледа го Захед.

— И се изненадваш? Сякаш не ме познаваш, Али! — усмихна се археологът.

Преди Захед да отиграе следващата си реплика, се намеси Съли:

— Значи вие не вярвате в Ноевия ковчег!

— Разбира се, че не вярвам — въздъхна археологът. — А и историята за Ноевия ковчег не би трябвало да се възприема буквално. Все пак е в Стария завет, за бога! — Сви рамене, като че ли това изчерпваше всичко. — Добре де, вижте тази скала. Това е базалт. Вулканична скала. Местна. А както знаем от Стария завет, Ноевият ковчег е тръгнал от Месопотамия. Там няма вулкани. А е известно, че закотвящите камъни са били дялани на мястото, откъдето корабът е тръгвал, а не където е пристигал.

— Добре де, но тогава кой ги е създал, какво символизират? — настоя Съли.

— Езически камъни от периода преди християнството. Има ги из цяла Армения и Източна Турция. А кръстовете са издълбани доста по-късно, когато християнството измества паганизма. Християните заимстват идеята за надгробните камъни от езичниците. Просто им добавят кръстовете.

— А онази дупка там?

— Ниша за свещ.

Захед огледа района:

— Дотук добре. А водопадът?

— Мисля, че знам кой точно е! — отсече водачът им. — Това е единственият водопад, който отговаря на маршрута, избран от вашия епископ.

Не след дълго стигнаха и до него. А час по-късно вече разглеждаха руините на манастира.

По-точно разглеждаха поредицата от примитивни пещери — вярно, с кубична форма и почти правоъгълни отвори. Входовете бяха обрасли с гъста трева и високи храсти. И когато Съли, Захед и Симънс все пак успяха да си проправят път през пущинака и да влязат, не завариха нищо друго, освен призраците на отдавна избелелите фрески по стените, за които те допуснаха, че изобразяват библейски сцени.

Находката им не ги разочарова. В крайна сметка единственото, което търсеха тук, бе самият манастир.

После тримата излязоха на една от скалните тераси и насядаха по кръглите камъни. Под тях се виеше стръмната пътека, отвеждаща към манастира. Съли извади голямо парче халва, сгъваемото си ножче и започна да реже парчета на своите клиенти. После разтвори отново картата и се загледа в нея. Първата му работа беше да отбележи мястото на манастира.

— Значи оттук нататък ще следваме други указания, така ли?

— Точно така. Указанията на пътешественик, минал през тези земи през XIV век — отговори Захед, извади сгънат лист и го подаде на водача. На него бяха записани подробностите от пътуването на инквизитора, което Симънс беше открил в Регистъра на тамплиерите. — Сега трябва да намерим каньона, който се споменава там.

Съли погледна към листа, а после вдигна глава.

— За какво е всичко това? — По лицето му се разля усмивка. — Вие да не би да търсите съкровища?

— Съкровища ли? Гледаш твърде много филми, моето момче!

От устните на Симънс послушно излезе някакво подобие на смях.

— Тогава защо е това бързане?

— Не бяхме планирали да идваме тук. Просто полагаме финалните щрихи на една книга за кръстоносните походи, а тези гробове биха могли да докажат, че някои рицари са оцелели много по-дълго, отколкото досега се смяташе — факт, който е в пълно противоречие с тезата, която излагаме в книгата си. Но тъй като бюджетът ни е ограничен, не можем да останем дълго. След два дена трябва да сме в университета.

— Значи няма никакво съкровище!

— Съжалявам — сви рамене Захед. — Но с удоволствие ще ти изпратим книгата с автограф, когато я издадем.

— Би било страхотно — промърмори водачът им, опитвайки се да скрие разочарованието си. След това отново сведе поглед към бележката, която му даде Захед. От време на време вдигаше очи и оглеждаше околността, решил да се пребори с поредното предизвикателство.

След известно време като че ли взе решението си.

— Описанието е малко неясно, но доколкото схващам, се е опитал да мине през прохода Гюлюк — мястото, откъдето е минал и епископът. Защото това е единственият проход през Таврийските планини. Което означава, че каньонът, за който се говори, е в южна посока. Тук обаче има много каньони. И не мога да твърдя със сигурност за кой точно става дума. Чакайте! Ще се обадя на чичо си Абдулкерим. Той е византолог. Някога беше професор в Анкара. Сега работи като екскурзовод. Живее в Яхяли, съвсем близо до каньоните, за които стана дума. Ако има човек, който да ги познава, това е той. Само той ще ни помогне! — Извади мобилния си телефон, погледна екрана му и се плесна по челото. — Жалко! Забравих, че тук няма сигнал.

Захед настръхна.

Веднага разбра какво ще последва от тези думи. Блясъкът в очите на Симънс потвърди предчувствията му.