Реймънд Хури
Оръжието на тамплиерите (68)

66

На малкото военно летище вече ги очакваше Рич Бърстън — официалният представител на ФБР в Анкара, който бе долетял от столицата на Турция дотук с военен хеликоптер. Докато пътуваха към града, Райли успя да разкаже на началника на Ертугрюл как всъщност беше загинал агентът от Истанбул.

— Искам да знаеш едно! — изрече притеснено Бърстън. — Трябва да влезем и да излезем колкото е възможно по-бързо! Не искам онези момчета да разбират кой си ти! Освен ако не държиш да прекараш следващите няколко дена в полицията, отговаряйки на въпросите им!

Райли го разбираше прекрасно. Самолетът беше паднал в международни води. И беше излетял от гръцки остров. Така че въпросите на кипърските власти се бяха ограничили само до това.

Но тази работа тук бе по-различна. Райли беше директно замесен в събития, довели до смъртта на турски войници, в това число и един старши офицер, уважаван в средите на армията.

— Бих предпочел да разговарям с тях по телефона, от бюрото си на Федерал Плаза — промърмори Райли.

— Напълно те разбирам. Затова сега остави говоренето на мен и гледай да не вземаш инициативата!

Райли обеща, а после се обърна към кардинала. Бруньоне само кимна в знак на съгласие.

В крайна сметка всичко мина относително гладко. Успяха да измъкнат Тес и старицата от ареста без много разправии. Късният час определено помогна, както и фактът, че щабът на жандармерията не се намираше в Кония.

От местната полиция изпратиха хора, които известно време да охраняват старицата и нейния магазин, въпреки че според Райли вече не я грозеше никаква опасност.

Когато пристъпиха навън, бяха посрещнати от бледото сияние на зората. Улиците пустееха. Градът тънеше в обичайната си сутрешна дрямка. Единствените шумове наоколо бяха от тихото жужене на климатиците.

Райли хвана Тес за ръка и я поведе към очакващите ги коли. Тя беше напълно изтощена и отчаяна. Няколкото думи, които бяха успели да си разменят с Райли, буквално я бяха разтърсили. Райли разказа на нея и на старицата, че кодексите са погълнати от морето.

Тази новина определено я извади от равновесие. Кодексите бяха преживели две хилядолетия на интриги и заговори и бяха оцелели. Бяха издържали на кръстоносните походи, падането на империята и две световни войни, но не бяха успели да се преборят с бруталността на XXI век.

Спряха пред полицейската кола, с която щяха да върнат старицата в къщата на сина й. Тес пусна Райли и прегърна старата жена.

Двете останаха прегърнати няколко дълги секунди, след което старицата се отдръпна, погледна я и попита:

— Нали ще ви видя утре?

Тес се обърна и погледна към Райли. Той все още беше замаян от огромното количество болкоуспокояващи, с които го бяха натъпкали, и изглеждаше като развалина. Тя усещаше, че той няма търпение да се махне оттук колкото е възможно по-скоро. Самолетът на държавния секретар на Ватикана вече ги очакваше, за да ги изведе от Турция и да ги върне в Рим, откъдето щяха да хванат обикновен граждански полет до Ню Йорк. Тя също искаше да се прибере у дома и да остави цялата тази лудост зад гърба си. Но сега, когато погледна старата жена в очите, разбра, че не може да я остави просто ей така. Искаше да прекара още малко време с нея. През двадесет и шестте часа, които бяха прекарали заедно, те бяха преживели доста неща, и Тес си даваше сметка, че би било невъзпитано от нейна страна да изчезне от живота й по този начин, макар и не завинаги. Но в момента като че ли нямаше избор.

Мрачното изражение на Райли потвърди предчувствията й.

— Съжалявам, но не можем да останем — каза той. — Самолетът ни чака.

Старицата се оклюма.

— Дори и за няколко часа? Надявах се да дойдете на закуска у нас! — Опита се да му се усмихне, но усмивката й не успя да пребори скръбта, която бе изпълнила сърцето й.

Райли погледна към официалния представител на ФБР. Бърстън леко поклати глава.

— Съжалявам! — промърмори Райли.

Старицата кимна примирено. Едно от ченгетата й отвори вратата на колата. Тя се закова за миг, обърна се към Тес и предложи:

— Не можете ли само да ме изпратите до магазина? И без това ви е на път за летището!

— Какво, сега ли? — изгледа я изненадано Тес.

— Да! — кимна старата жена и стисна ръката й. — Искам да ви дам нещо. Един сувенир! Дайте ми възможност да ви оставя с по-приятни спомени от Кония.

Погледите на двете жени се срещнаха. И Тес осъзна, че старицата иска да й каже нещо.

Като се опитваше да не издава с изражението си внезапно нахлулото в душата й вълнение, и най-вече в присъствието на самия кардинал Бруньоне, тя погледна към Райли.

Бърстън отговори вместо нея:

— Защо пък не! Стига наистина да е за бързо. И като казвам бързо, разбирам бързо!

Бърстън и кардиналът останаха в колата, докато Тес и Райли излязоха със старицата.

Тя събуди сина си и го накара да слезе, за да отвори магазина, а после го отпрати с махване на ръката.

Тес действително не беше обърнала внимание колко красиви са всъщност керамичните им изделия. Имаше вази, купи и чинии от всякакви видове и размери, с елегантни форми и изящни шарки.

— Вземете си всичко, което ви хареса! — покани ги старицата. — Веднага се връщам!

Тя изчезна в задната стаичка на магазина. Очевидно отиваше в мазето. Когато отново се появи, две неща автоматично подсказаха на Тес, че е била права. Първото бе начинът, по който старицата се огледа във всички посоки, както и към улицата, сякаш искаше да провери дали не ги наблюдават. А второто бе онова, което носеше.

Стара кутия от обувки.

Старицата сложи кутията в ръцете й:

— Това е за вас!

Тес затаи дъх и кой знае защо, се огледа. Искаше да зададе очевидните въпроси, но думите отказаха да излязат. Отвори кутията.

Беше пълна с десетки тесни найлонови калъфи. Тес извади един. Беше нагънат, подобно на калъфите за снимки, които американците носеха в портмонетата си.

Тес го разтвори. Във всяко от джобчетата на този ръкав имаше по четири филмови негатива, от епохата преди дигиталните фотоапарати.

Още преди да вдигне негативите към светлината, тя вече знаеше какво съдържат. Макар че на тях черното изглеждаше бяло, древните букви си личаха съвсем ясно. Както и кожените корици.

Това беше съдържанието на кодексите.

— Вие ли сте ги снимали?

— Съпругът ми. Преди много години, преди да почине. Решихме, че няма да е зле да ги документираме, в случай че бъдат унищожени от пожар или друго нещо. Книгите бяха много крехки и работата не беше лесна, но мисля, че се справихме. Имаме и самите снимки на хартия, но обемът им е твърде голям, за да ги пренесете незабелязано.

Тес се поколеба, но все пак попита:

— Всичко ли е тук?

— Да — кимна старицата. — Всяка страница, без изключение. — Сви рамене и примирено добави: — Знам, че няма да могат да убедят никого. Има хора, които веднага ще ги нарочат за фалшификати. Но това е най-доброто, което мога да сторя за вас! Пазете ги!

— О, можете да ми вярвате, че ще ги пазя като зеницата на очите си! — Извърна се към Райли, чието лице внезапно се бе озарило от почти детинска радост. — И ти ще ми помогнеш, нали?

Райли я изгледа усмихнато.

— Е, май вече си имаш мечтания край, а?

— И още как! — ухили се тя. — Хайде! Да се прибираме у дома!