Реймънд Хури
Оръжието на тамплиерите (21)

20

Мансур Захед се огледа внимателно. Познаваше донякъде Истанбул — град, който бе посещавал няколко пъти при различни мисии. Ала не познаваше достатъчно улиците му, а още по-малко — тесните сокаци на квартал „Фенер“, през който минаваше. Беше взел каквото му трябваше от библиотеката на Патриаршията. И сега единственото, което му оставаше, бе да се увери, че не го следят. После щеше да изостави микробуса, да грабне друга кола и да се присъедини към Бени Щийл и техния пленник — археолога.

Стигна до едно кръстовище и зави надясно, към морето. Оттам се насочи към магистралата, виеща се край Златния рог. Ако успееше да излезе на нея, щеше да се освободи от Райли и неговите приятелчета. Трябваше да стигне по-скоро до водата. Оставаха му още няколко пресечки.

Писък на спирачки гилотинира спокойствието му. Кола, вземаща бясно завоя.

Погледна в огледалото. Тъмночервен фолксваген поглъщаше бързо разстоянието между тях.

Само един поглед към шофьора бе достатъчен, за да разбере, че това е Райли. Захед пусна една цветиста псувня и стисна здраво волана.

Натовареното кръстовище, което се появи пред очите му, го накара да натисне спирачките и да надуе клаксона. Запровира се между колите. Загледа се в огледалото за задно виждане и точно след две вдишвания преследвачът му се изстреля от хаоса на кръстовището и се втурна след него като бесен териер.

Следващите две кръстовища бяха взети по същия начин. Предимство му даваше по-големият корпус на микробуса, който Захед използваше като таран. Успя да постави две коли между себе си и Райли. Спусна се по друга улица, задмина един камион и налетя на проблем. Беше достигнал рампата за крайбрежния път — двойна магистрала, състояща се от две отделни платна, съответно на север и на юг, които на някои места вървяха успоредно, но на други бяха значително раздалечени.

И пътят бе блокиран от коли.

Захед скочи отново върху спирачките и се огледа. Нямаше накъде да мърда — отпред и отзад пътят бе задръстен, а от двете му страни се издигаха двуметрови алуминиеви бариери.

Беше приклещен.

И което беше още по-лошо, седем коли по-назад зърна отново колата в бургундско червено. Точно тогава вратата й се отвори и Райли изхвърча навън.

Захед, едновременно вбесен и впечатлен от упоритостта на агента, също напусна микробуса. Хукна напред, прескочи една от бариерите и се втурна през тревата към главния път. Хвърленият за момент поглед назад потвърди, че Райли плътно го следва. Помисли си да извади пистолета, но се отказа. Продължи да лавира между подредените една след друга коли, прескочи друга бариера, прекоси още една поляна и накрая се озова на южното платно, на което също имаше задръстване.

Пак погледна назад. Райли беше скъсил значително разстоянието между тях. Захед забеляза бял седан, идващ срещу него, само с един човек вътре. Застана на средата на пътя и размаха ръце, викайки за помощ. Реши, че свещеническото расо ще помогне — както и стана. Колата намали и спря близо до бариерата. Двете коли зад нея заковаха рязко и надуха клаксоните. Захед не им обърна никакво внимание. Приближи се към шофьора със срамежливо, дружеско изражение на лицето.

Шофьорът тъкмо бе започнал да спуска прозореца, когато ръката на мнимия свещеник се стрелна през него и само за един миг го освободи от колана му и го издърпа навън. Захвърли го на асфалта като чувал с картофи, директно през разделителната алея на платната. Добре, че идващият насреща камион го забеляза и зави. Захед обаче нищо не забеляза. Вече беше седнал зад волана на белия форд „Мондео“ и беше отпрашил напред.

Райли прескочи и последната бариера и излезе на пътя само за да изгледа задницата на поредната открадната от иранеца кола. Озърна се, едва поемайки си дъх. Плешивият собственик на „Мондеото“ беше успял да се изправи и разговаряше оживено с други няколко шофьори, наизлезли от колите си. Вече бяха блокирали една от лентите и събираха псувните на всички шофьори зад тях.

Не можеше отново да му позволи да се измъкне. За нищо на света!

Втурна се към групата мъже и започна да ръкомаха като лунатик.

— Това вашата кола ли е? — изкрещя на един от тях и посочи първата от спрелите коли. — Ваша ли е?

Плешивият и един от другите мъже го изгледаха подозрително и отстъпиха, клатейки глави. Но трети, доста як мъж с дебел врат, излезе напред и го заля с порой от гневни турски думи, размахвайки предупредително ръце.

Райли нямаше време за подобни сцени. Извади пистолета, вдигна и другата ръка в умиротворителен жест.

— Успокой се бе, човек! — заповяда му. — Искаш онзи тип да се измъкне ли? Това ли искаш?

Плешивият като че ли се опита да каже нещо, обаче якият не беше впечатлен. Поде наново тирадата си и започна да цепи въздуха с ръце, за да му покаже, че оръжието въобще не го плаши. Райли се ядоса и изстреля три патрона в краката му. Той отскочи като ухапан от змия.

— Ключовете! — изкрещя агентът, посочи към колата и натика горещото дуло в лицето на бабаита. — Дай ми шибаните си ключове, разбра ли ме?

Райли ги грабна, подхвърли едно „благодаря“ и се втурна към возилото — пикап с неясен произход. Метна се зад волана, наложи си да не повърне от вонята на фасове в претъпкания пепелник и се втурна напред.

Първият километър измина бързо благодарение на тапата, която се бе получила зад него. Не след дълго зърна бялата точка и това му върна надеждите, макар че не можеше да изстиска кой знае колко от пикапа. Тъкмо подминаваше стар, претъпкан автобус, когато неговото блекбъри звънна.

В ухото му гръмна жизнерадостният глас на Ник Апаро — така ясно, сякаш беше в съседната кола, а не на площад „Федерал Плаза“ в Манхатън.

— Хей, какво става, човече! Как върви европейската ти ваканция? По-добре ли е?

— В момента не мога да говоря — изрече задъхано, вперил очи напред.

— Но това със сигурност ще искаш да чуеш! — продължи Апаро, все още в тотално неведение за огъня, на който се печеше партньорът му. — Става въпрос за нашия мистериозен терорист. Открихме кой е!