Реймънд Хури
Оръжието на тамплиерите (66)

64

Иранецът изчезна моментално. Без вопъл, без вик.

Райли стоеше насред студената вихрушка и наблюдаваше все по-бързото приближаване на водата под него. За момент се запита дали иранецът не е извадил по-голям късмет. После насочи вниманието си към огромната лодка, която блокираше пътя към кабината.

И започна да си проправя път с ножа през нея. Вече не чувстваше болка. Цялото му тяло се бе превърнало в машина за оцеляване.

Стигна до пилотската кабина. Видя как носът на самолета се носи по права линия към водата, управляван от автопилота. Прецени, че щом в случая автопилотът е врагът, значи трябва да елиминира него. Не знаеше как се управлява самолет, но бе пътувал в достатъчно такива самолети, за да има представа приблизително кое какво е.

Озърна се. И го забеляза — малкият червен превключвател.

Изключи автопилота, седна зад щурвала и го хвана. Той моментално омекна в ръцете му. Дръпна силно назад, като се стараеше да центрира машината, за да не накланя крилете. И постепенно почувства промяната. Носът започна да се вдига нагоре. Не много, но достатъчно забележимо. Това му даде сили да продължи да опитва. Видя, че водата се приближава зашеметяващо бързо към него, и продължи да дърпа. Имаше чувството, че се опитва да повдигне сам самолета, в буквалния смисъл на думата.

С всяко следващо дръпване носът на „Чесната“ се вдигаше все повече и повече, а заедно с това скоростта й намаляваше. Но при всяко отдръпване на ръцете от щурвала самолетът отново се връщаше в първоначалната си позиция. Забеляза, че се носи със скорост малко над сто възела в час. Водата вече се плъзгаше под него като безкраен тъмносин конвейер, изкусително близка и примамлива, и все пак невъобразимо смъртоносна при неправилен ъгъл на приземяване.

Райли се опита да успокои дишането си и да държи самолета в хоризонтална позиция. Не бързаше да се приземява. Все пак на някакъв етап трябваше да го направи. При това — преди да стигне до сушата. Която като че ли не беше много далече.

А после чу някакъв вой в двигателите на самолета и разбра, че приводняването трябва да стане веднага.

Бутна леко щурвала напред. Самолетът бавно се снижи, носейки се вече по бялата пяна на вълните. Морето беше много спокойно и макар че коремът на „Чесната“ подскочи няколко пъти по повърхността му, нито се счупи, нито се огъна. Малкият самолет продължи да подскача така още няколко десетки метра, докато накрая тежестта на водата не взе превес над инерцията му, за да го закове насред облак бяла пяна.

Водата нахлу в кабината.

Не разполагаше с много време. Освободи се от коланите, които си бяха свършили работата и го бяха спасили от изстрелване през предното стъкло. Нивото на водата се покачваше. Той стана и се озърна за спасителна жилетка. Но после откри нещо по-добро — друга яркожълта торба, зад другата седалка, доста по-малка от куфара на лодката. Огромните сини букви върху него го информираха, че това е „Чанта за спешни случаи“. Което напълно го устройваше.

Грабна я и се втурна към отвора на вратата. Но там се закова и се обърна към задната част на самолета — към кашоните, които бяха струпани между задните седалки и зад преградата, където беше затворен и той.

Съкровището от Никея!

Кодексите, които бяха оцелели от зората на християнството до наши дни. Втурна се към тях, оглеждайки се за нещо, което би могъл да използва, за да ги спаси. Нещо, което да е непромокаемо. Каквото и да е. Торба, найлоново покритие… Парче от лодката! Те бяха там, подканяха го — големи парчета от нарязаната лодка, поклащащи се в бързо нахлуващата вода.

Би трябвало да свършат работа.

Сграбчи едно от по-големите парчета, извади ножа и го доизряза. Водата вече беше стигнала до коленете му.

Насочи се към кашоните, отвори най-горния и започна да хвърля древните кодекси в импровизирания чувал.

Водата стигна до бедрата му.

Райли отвори и втория кашон и започна да вади следващите кодекси. Водата стигна до кръста му. Което означаваше, че най-долният кашон вече е потопен.

Трябваше да тръгва. И то бързо, ако не искаше да остане в капана на самолета.

Завъртя горната част на чувала около себе си, стягайки толкова, колкото можеше. Знаеше, че така чувалът нямаше да се превърне в непромокаем, но при тези условия това бе най-доброто, което можеше да стори. Метна го през рамо и се запъти срещу нахлуващата през вратата вода.

Все едно се опитваше да върви срещу тропически порой.

Пое си дълбоко въздух, гмурна се под водата и дръпна зад себе си с едната ръка чувала, а с другата — спасителната чанта.

Излезе от другата страна на вече частично потопения самолет и стъпи върху крилото. Изкатери се в горния му край, който още не беше потопен, отвори чантата и извади спасителната жилетка. Навлече я и я изду, след което прикрепи към нея персоналния локатор и го включи.

После отново се гмурна във водата. Опашката на „Чесната“ го последва и минута по-късно също се потопи, оставяйки го да се носи около призрачно белия силует на самолета, изчезващ в мрачните води отдолу.

Райли стискаше горната част на чувала колкото сили имаше, като се стараеше да не допуска вътре вода. Но знаеше, че положението е безнадеждно. Вече виждаше как водата започва да се просмуква между гънките в отвора. Материалът, от който беше направен този чувал, не бе създаден за лесно сгъване. Беше създаден да бъде твърд, за да издържа при всякакви условия в открито море.

С всяка следваща минута в чувала нахлуваше все повече вода. И колкото повече вода навлизаше, толкова по-тежък ставаше. След около половин час, изцедил всеки микрон енергия от тялото си, Райли вече не можеше да го държи над повърхността. Беше станал твърде тежък за сам човек. А и вероятно нямаше повече смисъл да се старае. И без това книгите бяха подгизнали. Бяха завинаги съсипани, а информацията в тях — загубена.

И той пусна чувала, който за няколко секунди се задържа на повърхността, след което бавно потъна.

Райли остана сам, понесъл се безцелно по водата — една безсилна капчица живот насред безмилостното море.