Реймънд Хури
Оръжието на тамплиерите (56)

54

Както бе предположила, продавачът на килими действително се оказа потомък на продавач на платове. В отчаянието си тя бе подходила към него по-искрено, отколкото към старейшината суфи — каза му, че е попаднала на стари библейски ръкописи и се опитва да научи повече за произхода им. След известно колебание дори му ги показа. За съжаление, и той не можа да й помогне кой знае колко.

Не че се опитваше да избегне отговорите. Просто наистина нямаше представа за какво му говори Тес, макар че беше напълно откровен за семейната си история и факта, че е практикуващ суфи.

Но това не я разколеба. Вече беше сигурна, че са напипали следата.

Стана ясно, че не е задължително да търсят шивашка работилница. Това беше просто фамилно име, което би могло да се носи от човек с всякаква професия. И в този смисъл продавачът на килими й оказа неоценима помощ. Направи й списък на всички хора с фамилията Казазоглу, за които се сещаше, както и къде работеха. Оказа се, че са над дузина и с всякакви професии — от продавачи на килими до грънчари. Имаше дори и един стоматолог. Написа й също и други възможни връзки — хора, чиито имена произлизаха от останалите думи за продавач на платове и манифактурист в турския език.

Двамата американци благодариха на услужливия килимар и го оставиха най-сетне да си затвори магазина.

— Не можем да си тръгнем сега! — възкликна Тес, изпълнена с нов ентусиазъм. — Хайде, само още един ден! Излъжи ги, че имаш следа към иранеца. А после все ще измислиш нещо.

Той потри умореното си лице и я изгледа. Ентусиазмът й определено беше заразителен. И на фона на всичко, преживяно през последните няколко дена, той знаеше, че вече се е предал.

Райли се обади на Апаро и му предостави неясна версия, която да предаде на шефа им. А рано на следващата сутрин двамата с Тес се отправиха на обиколка по магазините и работилниците, които килимарят им беше записал.

Хората, които ги посрещаха, бяха невероятно сърдечни и мили. С всяка следваща среща за Тес ставаше все по-лесно да бъде открита с тях и да им показва двата кодекса. Но всичко се оказа напразно. Никой не беше чувал за сандъци с древни книги.

Завършиха деня с последното име от списъка. Оказа се грънчарска работилница, предлагаща изумително разнообразие от многоцветни и красиво изрисувани чинии, вази и гърнета. Собственикът му беше поредният червендалест и добродушен мъж в средата на четиридесетте. Поговориха с него десетина минути, тъй като магазинът беше празен — с изключение на младата му дъщеря и съсухрена стара жена, която той представи като своя майка.

Макар че и тя не можа да помогне, старицата прояви изключително голям интерес към рядката книга, която Тес им показа. Провлече бавно крака към американката и пое внимателно древния сборник. Разгърна го, огледа подробно първата страница, а след това разгърна и още няколко.

— Красива книга — изрече с благоговение старицата, докато оглеждаше съдържанието й. — Колко стара е според вас?

— На около две хиляди години — отговори Тес.

Очите на жената се ококориха от изненада. После кимна бавно, като че ли на себе си, затвори внимателно кодекса, потупа лекичко крехките му кожени корици и отбеляза:

— Това сигурно струва много пари?

— Предполагам — сви рамене Тес. — Изобщо не съм се замисляла по този въпрос.

Което обаче изненада не на шега старицата.

— Но нали затова търсите онези книги? Надявате се да ги продадете?

— О, нищо подобно!

— Тогава защо?

— Не съм много сигурна — отговори откровено Тес. — Това евангелие, както и всички останали, които би трябвало да са в този куп, са част от нашата история. Те трябва да бъдат проучени, преведени, датирани. А после съдържанието им трябва да бъде разкрито пред всички онези, които държат да научат повече за случилото се в Светите земи.

— Ех, значи тогава ще ги продадете на някой музей! — отбеляза старицата със странни, дяволити пламъчета в очите.

— Може би — усмихна се накриво Тес. — Но не такава е целта ми. Всички тези книги… — Замълча и се замисли. — Не можете да си представите колко хора загинаха, докато ги издирвахме! Най-малкото, което мога да сторя за тях, е да направя всичко възможно болката и страданията им да не са били напразни! Защото тези книги са и тяхно наследство, не само наше!

Старицата наклони глава и въздъхна.

— Е, съжалявам, че не можахме да ви помогнем — рече тя.

— Няма проблеми. Все пак ви благодаря за отделеното време!

След като вече нямаше за какво да си говорят, Райли и Тес се измъкнаха деликатно от неизбежното насочване на разговора към красивите глинени съдове и техните цени, и оставиха трите поколения от фамилията Казазоглу да затворят своя магазин.

Хотелът им беше на десетина минути път пеша. Не беше нищо особено — по-скоро функционален, отколкото луксозен. Но те не бяха на меден месец и сега не им трябваше повече — топлият душ и чистото легло бяха единственото, за което си мечтаеха след дългия ден — поредния от цяла верига дълги дни и още по-дълги нощи напоследък.

Тес седеше унила на леглото. Изглежда, времето й тук приключи. На следващия ден трябваше да си тръгнат с празни ръце. Въздъхна. Целунаха се и поседяха за малко прегърнати в мрака на хотелската си стая, след което Райли извади телефона си и набра мобилния на Ник Апаро.

Тес се насочи към прозореца на стаята, който гледаше към главната улица. Градът постепенно заспиваше и всичко наоколо беше пусто. Вляво от входа на хотела се виждаше една самотна улична лампа. Прииска й се да излезе и да се поразходи, но си спомни, че навън е иранецът.

Да, Райли беше прав.

Тя не можеше да остане тук сама. Трябваше да бъде разумна. А при положение че в Щатите я чакаха майка й и дъщеря й, тя не можеше да действа по друг начин, освен разумно.

Обърна се за миг към Райли, а после отново плъзна поглед навън. И забеляза самотна фигура, застанала в началото на уличката.

Тес се вцепени.

Силуетът й се стори странно познат.

Младо момиче. Но не кое да е, а момичето от грънчарската работилница.

Не помръдваше. Седеше там и гледаше към хотела. Тес имаше чувството, че момичето гледа право към нея. Погледите им се срещнаха. По гърба й пролазиха тръпки. Като че ли същото изпита и момичето, защото се обърна и бързо изчезна в уличката.

Тес се втурна към вратата, като се разкрещя на Райли:

— Момичето от последния магазин! Навън е! Наблюдава ни!

Изстреля се от хотела и се втурна в уличката, следвана плътно от Райли. Но от момичето нямаше и следа. Тес продължи напред, докато не стигна до кръстовище с друга тясна уличка. Огледа се. Пълно мъртвило.

— Къде изчезна, за Бога? Не може да се е покрила толкова бързо!

— Сигурна ли си, че беше тя? — попита скептично Райли.

— Разбира се! Гледаше право към мен, Шон! Сигурно ни е проследила. Но защо, за Бога? — А после внезапно извика: — По дяволите! Евангелията! Бяха в раницата ми!

Обърна се към хотела, но Райли я задържа и й показа раницата, метната през рамото му.

— Успокой се! Всичко е тук!

Тази раница бе единственото, което бяха взели със себе си в Кония. Освен двата кодекса, в нея се намираше и пистолетът на Райли. Тес въздъхна облекчено.

— Дали пък не търсят тях, а? Дали не се опитват да ги откраднат?

— Може би — отговори Райли и се огледа. — Магазинът им е натам. Може би и момичето е тръгнало в същата посока.

— Хайде, да вървим!

— Защо?

— Искам да знам какво, по дяволите, правеше пред хотела!