Реймънд Хури
Оръжието на тамплиерите (45)

44

Тес огледа пещерата. Стаята беше издълбана в самата скала. Нишите по стените очевидно бяха служили на древните им обитатели за легла. В далечния ъгъл забеляза стъпала, виещи се нагоре. Тръгна натам, но се препъна в дървен капак. В единия му край имаше панти. В другия ръката й напипа въженце, служещо за дръжка.

Дръпна го. Към лицето й се вдигна облак прах, който нахлу в очите и гърлото й. Тес се закашля и насочи лъча на фенерчето към дупката. Стръмни стъпала, също издълбани в туфа, водеха под земята.

Приближаващите стъпки отвън я накараха да побърза. Стиснала здраво фенерчето, тя се спусна светкавично надолу.

Захед се закова пред каменната къщичка, край потъналото в кръв тяло на византолога. Огледа се. Наоколо нямаше никой. Но все пак не беше добре да оставя трупа тук — не и след всичко случило се. Завлече тялото на Абдулкерим към входа и го хвърли в пещерата.

Забеляза отворения капак, а в другия край — стълбите, отвеждащи нагоре. Огледа отвора в пода. Не се чуваше никакъв шум. Приближи се до стълбите, изкачи три стъпала. Всичко изглеждаше непокътнато. Очевидно никой не беше минавал оттук. Опитът му подсказа, че тя все пак е тръгнала през отвора в пода.

Спусна се към него и потъна в черната дупка.

Тес се придвижваше бавно в тесния тунел. Батериите на фенерчето очевидно бяха на свършване и тя се опитваше да ги пести, като ту го включваше, ту го изключваше. В горната част на стените бяха поставени електрически кабели, свързващи крушките. По тях отдавна не беше протичал ток, но в случая ги използваше като ориентир. С ръка върху тях, Тес се остави да бъде водена все по-навътре в подземния лабиринт.

Отдавна изгуби чувство за ориентация.

Подземният град може и да не беше точно град, но беше зашеметяващо творение на човешката ръка.

Нямаше нито един прав ъгъл или остър завой — всички стени бяха изгладени и заоблени. И всичко наоколо беше в един и същи потискащ цвят — мръснобяло, обагрено тук-там с тъмнокафявите следи на времето.

И беше убийствено тясно. Влудяващо, задушаващо тясно. Дори и общите помещения бяха в състояние да направят и най-спокойния човек клаустрофобичен. Тунелите и стъпалата бяха още по-страшни. Бяха съвсем малко по-широки от раменете й, а за да върви по тях, тя трябваше да привежда глава.

Архитектурата им не беше случайна. Ако изобщо успееха да преминат препятствието на огромните воденични камъни, поставени по входовете, евентуалните нашественици трябваше да вървят един след друг, при това — без обемистите си щитове. А това правеше отблъскването им далеч по-лесно.

Целият този пчелен кошер представляваше великолепно подземно укритие. Имаше огромни складови пространства за храна на хора и животни, винарски изби, кладенци за вода и вентилационни шахти. Всичко беше планирано за отбрана — дори и комините на огнищата се разклоняваха на няколко по-малки отвора, преди да излязат навън, за да не може димът да бъде забелязан отгоре.

Докато навлизаше все по-надолу, Тес се опитваше да не мисли за онова, което й бе казал Абдулкерим — че мястото е било забранено за влизане поради свлачища. Повтаряше си, че докато е тук, бомбата на кръста й не може да бъде активирана.

По едно време се озова в по-обширно, по-проветрено помещение с три грубо издялани колони в центъра. Беше или църква, или конюшня. Предполагаше, че вече е слязла два или три етажа надолу, но не искаше да рискува повече.

— Теееес!

Гласът на Захед отекна зловещо в кухите пещери и я вцепени.

— Искам само онези книги! — изрева той. — Дай ми ги и ще те оставя на мира!

Тес беше наясно с номерата му. Предизвикваше я да направи нещо, за да издаде позицията си. Не можеше да прецени на какво разстояние от нея се намира.

Но като че ли беше твърде близо. Опасно близо.

Дочу някакво драскане по стените.

Захед пълзеше напред, следвайки електрическия кабел. Предполагаше, че Тес също го е следвала — инстинктите й за съхранение са й го подсказали. Жената разполагаше с още едно предимство — имаше фенерче. Той вече бе забелязал проблясъците му из тунелите. Опита се да използва телефона си със същата цел, но светлината му не беше достатъчна. И реши да пести батерията му за по-важни неща, например при първа възможност да се свърже с Бени Щийл. Затова продължи в пълен мрак.

Почувства, че преминава от по-тясно в по-широко пространство. Спря и се заслуша. Не виждаше нищо около себе си, но я усети наблизо. Затаи дъх и замръзна на място.

Лицето му се разкриви в усмивка. Ръката му стисна здраво пистолета и се вдигна напред. Стреля веднъж.

Детонацията изпълни пещерата и куршумът профуча на милиметри над главата й. Тес бе толкова изненадана, че не се сдържа и изпищя. И веднага съжали — беше се издала. Към нея се втурнаха бързи стъпки.

Стиснала раницата пред гърдите си, тя се насочи напред към центъра на помещението, надявайки се да не се удари в някоя от колоните. Усети, че иранецът завива към нея. Хрумна й нещо. Протегна длан напред, напипа една от квадратните колони и се дръпна леко встрани, поставяйки я точно между себе си и преследвача си. И само след секунда дочу онова, на което се надяваше — тъп звук от силен удар. И вбесен вик.

„Така ти се пада, копеле!“

Зави по посока на отвора в дъното на помещението, който бе зърнала на влизане, и бързо го откри с опипване. Спусна се в поредния тунел и вдигна ръка нагоре, следвайки кабела. Вече не можеше да използва фенерчето си. Продължи колкото можеше по-бързо, но после отново го чу.

Движение. Но този път по-рязко.

По-гневно.

Преследваше я.

И крещеше като подивял.

Виковете му отекнаха в тунела и сякаш я изтласкаха напред. Чу го как влиза в единия край в мига, в който тя излизаше от другия.

Но този път щеше да бъде по-трудно. Вече не можеше да използва нито фенерчето си, нито кабелите като ориентир. И нямаше представа каква е стаята, в която бе попаднала.

Отблъсна се от стената с кабела и продължи на сляпо в непрогледния мрак. Ръката й напипа отсрещната стена, а не след дълго и нещо друго — ниша, широка около четири стъпки, която тръгваше от пода и стигаше някъде до кръста й.

Знаеше, че в подземния град има различни типове помещения. И преди да се опита да си представи какво би трябвало да е това, чу стъпките му. Не можеше да продължи напред, когато преследвачът й бе толкова наблизо. Затова влезе в нишата. И зачака.

Чу го как тръгна покрай отсрещната стена.

Дотук добре. Да продължава.

Но той спря.

А тя спря да диша.

Сякаш цяла вечност иранецът не издаде никакъв звук. Тес си го представяше как стои в тъмното и се ослушва като пантера. Подготви се за някакъв друг опит за стряскане — крясък, куршум, въобще нещо, което да я накара да се издаде.

Не й се наложи да чака дълго.

— Знам, че си тук, Тес. Чувам дишането ти.

Усети как сърцето й се свива. Приготви се за следващия му ход. Каза си, че не може да си позволи да реагира по какъвто и да било начин. Наостри слух.

Дочу тихо потътряне на крака.

А после още едно.

Той се движеше.

Бавно.

Насочил се право към нея.