Майкъл Уайт
Пръстенът на Борджиите (9)

8.

Франция, февруари 1589 г.

Когато си помисля за пътуването от уважавания „Инглиш Колидж“ в Рим до Париж, все си спомням как измръзнах до кости, защото беше най-студената зима, която хората помнеха. Себастиан Маунтджой, трима слуги и аз се качихме на кораб в Чивитавекия и след четири дни стигнахме в Генуа, като преживяхме две ужасни бури.

Когато слязохме на сушата, тя ни се стори като Божия благословия. Аз бях измъчван от морска болест още преди да напуснем пристанището. И все пак нямаше отдих от студа. Южната част на Франция е известна със своите меки зими и приятния крайбрежен бриз, но изключително суровото време се беше разпростряло надалеч. И наистина, видяхме сняг в Ница.

Естествено, времето се влоши още повече, когато тръгнахме на север, така че в началото на февруари, когато стигнахме Лион, не бяхме способни да продължим. За щастие Себастиан намери удобни стаи в малка странноприемница близо до градската стена. Градът беше пълен със заседнали пътници, някои от които ругаеха принудителното забавяне, а други приемаха Божията воля. Със Себастиан определено бяхме от втория вид и тези три дни и нощи в добрия град Лион се оказаха добре дошло разнообразие. Мисията ни беше изключително сериозна и ние знаехме, че ще се натъкнем на опасности, а това само увеличаваше желанието ни да се възползваме от отдиха. Спомням си с нежност как играехме домино пред разпалената камина, хапвахме еленско месо и пробвахме местния хмел. Съжалявам, че трябва да го кажа, но всъщност тези неща са последните хубави спомени, от които черпя сили. На четвъртата сутрин след пристигането ни в Лион успяхме да продължим на север, но беше много трудно да се язди и напредвахме бавно. Пътувахме четиринайсет ледени дни и нощи. Пейзажът представляваше бял килим, от време на време пробиван от църковен шпил или градска стена. Понякога виолетов стълб дим нарушаваше еднообразието.

На свечеряване през осемнайсетия ден от февруари най-сетне стигнахме Кретел. Ранно и неочаквано затопляне беше превърнало снега в киша. Цял месец Париж и градовете около него били затрупани от сняг и стотици бяха измрели. Техните смърти бяха студени, твърде различни от жътвата на Смъртта през лятото, когато обезобразените от чумата тела се полюшват в Сена. С топенето дойдоха водата и калта и по улиците мръсотията беше чак до колене.

От едно високо място малко извън Кретел едва успях да различа очертанията на Париж, печално обгърнат в кафяво. Гърбът и краката ме боляха. Бях мръсен, гладен и изтощен. Освен това изпитвах неоспоримо разочарование, защото тази гледка на най-големия и величав европейски град нямаше нищо общо с онази, на която се бях надявал. Париж приличаше на нещо аморфно, разнебитен и с цвета на водата в канавките.

— Е, приятелю, малко остана — обади се Себастиан до мен.

— Най-сетне — отговорих аз и смуших коня с пети, за да го накарам да продължи през калта.

В „Черният заек“ беше многолюдно, топло и тъмно. Слугите отведоха конете в конюшнята и ги нахраниха, а аз последвах Себастиан в главното помещение на странноприемницата. То беше широко, с нисък таван и само един прозорец, който гледаше към потъналия в мрак път. Повечето от местните се бяха събрали около голямото огнище в дъното. Беше задимено от влажните дърва и вонеше на живи въглени и пот. Когато влязохме, местните ни огледаха подозрително. Едно малко момче ни отведе в задно помещение, където останахме сами. Там в огнището гореше по-малък огън, но топлеше добре. Груба дървена маса и два стола заемаха по-голямата част от пространството и ние се стоварихме на столовете.

Съдържателят на странноприемницата беше в главното помещение — зает с редовните си посетители. Едва когато един прислужник ни донесе храната, успях да уловя погледа на кръчмаря. Той дойде при нас и предпазливо ме огледа.

— Добри ми ханджийо — казах аз възможно най-весело, — търсим един господин на име Гапиар. Знаеш ли дали тази вечер е тук?

Мъжът имаше обветрено лице и не повече от два зъба в устата.

— Нямам представа, господине — изфъфли той. — Никога не съм го чувал. — И побърза да се върне при врявата в главното помещение. Хвърлих поглед към Себастиан, който изглеждаше не по-малко объркан от мен.

И двамата бяхме изгладнели. Себастиан се нахрани пръв и стана от масата, за да се облекчи, а аз се заех да изучавам хората в другото помещение. Себастиан още беше в задния двор, когато пред входа на гостилницата настъпи суматоха. Един човек с късо черно наметало — лицето му не се виждаше — беше отпратен от ханджията. Двама от посетителите, високи яки земеделци, застанаха зад него, готови да му помогнат. След миг мъжът с наметалото си отиде и в помещението пак се възцари спокойствие. Аз се обърнах към масата и видях до празната ми купа парче хартия.

Точно го разгъвах, когато Себастиан се върна. Прочетох бележката, докато той сядаше на стола си. Вътре пишеше: „Параклис «Сен Жан д’Арк», Рю Монмартър, полунощ“.

Не можехме да извадим конете така скоро от обора, след такова дълго пътуване, затова наехме от ханджията две доста стари кобили. Заради калта и плътния мрак на безлунната нощ ни трябваха три часа, за да изминем шестнайсетте километра от странноприемницата до параклиса „Сен Жан д’Арк“. Пътуването стана малко по-лесно, когато навлязохме в Париж. Там улиците бяха почистени от снега и от най-дълбоката лапавица. За щастие Себастиан познаваше града от младините си, защото бе прекарал една година в Монмартърския манастир.

Той ми каза, че макар още да е красив, параклисът „Сен Жан д’Арк“ сега е бледа сянка на предишния си блясък. Преди половин век, по времето на Франсоа I, той бил един от най-хубавите параклиси в града, посещаван от кралското семейство. Сега най-важното в него било голямото му гробище, което още било предпочитано вечно жилище за важните и известните в Париж. На младини Себастиан се беше разхождал из него и бързо намери главната алея, която минаваше през свещената земя. Пое между големи черни мраморни блокове, каменни ангели и кръстове, по-високи от човешки ръст. Бяхме взели само един фенер и го използвахме пестеливо. Малко светлина падаше и от сградите по Рю Монмартър, но аз бях напълно в ръцете на Себастиан.

Когато се появиха внезапно от мрака, сивите очертания на параклиса ме изненадаха. Слязохме от конете и ги вързахме за халките близо до входа. Себастиан запали фенера отново и тръгна напред. Калта покриваше ботушите ни и плискаше по прасците ни.

Стигнахме до голямата дървена врата на параклиса. Тя не беше заключена, но пантите й бяха ръждясали и износени и трябваше да се напънем, за да я отворим.

Вътре беше неестествено студено, много повече, отколкото в бруленото от вятъра гробище. По стените трепкаха сенки и се виждаха кратки цветни проблясъци, когато лунната светлина меко се просмукваше през разноцветните стъкла на прозорците на главния кораб. Цареше пълна тишина, като се изключи нашият тропот по плочите на пода. Тогава чухме слабо щракване, последвано от потропване. Останахме неподвижни в полумрака и се ослушвахме. След малко тръгнахме бавно към главния кораб на черквата. Беше толкова тъмно, че виждахме само на метър около нас. Стените на параклиса оставаха в сянка. Направихме още няколко крачки и амвонът изплува от мрака — грозен каменен блок. Зад него се издигаше голямо резбовано разпятие.

Звукът се чу отново. Потропване, а после още едно. Започна да се усилва и приближава. Себастиан се обърна с фенера и зърнахме неясна фигура на няколко метра пред нас. Различих само кичур дълга бяла коса и пронизващи черни очи на жълтеникаво лице.

— Добре дошли — каза мъжът дрезгаво.

Себастиан беше на крачка пред мен и го видях да рухва, след като някакъв тежък предмет се люшна към него от мрака. Смаян, аз пристъпих да хвана своя приятел, но щом се наведох, почувствах въздушно течение и свистенето на нещо тежко, което премина край ухото ми. После ужасна болка прониза главата ми. Зърнах лицето на възрастен мъж и почти прозрачната му коса, след това подът се повдигна към мен, краката ми се подгънаха и ме обгърна мрак.